ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 506
София, 06.06.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1098 по описа за 2016г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат П.Т. като процесуален представител на Н.-И. В. А. от С. срещу въззивното решение на СГС от 09.VІ.2015г. по в.гр.д. № 18040/20145г.
Ответникът по касационната жалба П. на РБ не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от обжалването.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С обжалваното въззивно решение СГС е потвърдил решението на СРС от 21.VІІІ.2014г. по гр.д № 8016/2013г., с което е отхвърлен предявеният от Н.-И. А. срещу П. иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ за присъждане на 14000лв. обезщетение за неимуществени вреди в резултат на нарушено право на разглеждане на ДП № 452/2006г. по описа на РП Петрич в разумен срок, ведно със законната лихва от датата на предявяването на иска.
Въззивният съд е приел, че ищецът не е установил извършването на действия по досъдебното производство извън установения от КЗПЧОС разумен срок. По първия предвиден в закона критерий – фактическа и правна сложност на делото, е прието, че се касае за сложен случай: относно деяние „длъжностно присвояване” в големи размери, при условията на продължавано престъпление, с повдигнато обвинение срещу 20 лица, извършени множество действия от компетентните органи; обемът на обвинителния акт от 13297 листа при първоначалното му внасяне в съда се е увеличил до 21362 страници. По втория критерий /поведението на компетентните органи/ е прието, че ответникът е предприел нужните действия за изясняване на фактическата и правна обстановка, за събиране на доказателства, като наличието на изключителен обем информация е наложило предприемането на многобройни процесуални действия в изпълнение на задълженията им по закон. Като невярно е оценено твърдението за забавяне на производството от прокурора поради неразделянето му – обвинителният акт е внесен срещу всичките 20 обвиняеми, защото се касае за едно и също престъпление, за един и същи период и срещу лица, извършващи една и съща дейност – контролно-пропусквателна и събиране на такси за преминаване през ГКПП на чуждестранни МПС; наблюдаващият прокурор е предприел нужните действия по ръководене на процеса в досъдебната му фаза, а впоследствие е изпълнявал указанията на съда. По третия критерий /поведението на носителя на правото/ е прието, че поведението на ищеца е допринесло за удължаване на законните срокове за разглеждане на делото – той не е бил открит продължителен период, на 14.ІІІ.2009г. е направил опит да напусне страната, поради невъзможност да се изпълни прокурорско постановление за задържането му за 72 часа поради ненамиране на адреса е последвало обявяването му за общодържавно издирване на 02.ІV.2009г., до 13.ІV.2009г. се е укривал и на същата дата е внесъл поредна жалба, допълнително забавило хода на делото. Следователно с част от действията си, несвързани пряко с реализиране правото му на защита, ищецът е допринесъл за настъпилата забава.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК по въпросите: 1. какво е значението на фактическата и правна сложност на забавеното производство сред компонентите на спорния предмет на иска по чл.2б ЗОДОВ и може ли тя да е водещ правен аргумент за отхвърляне на иска за обезщетение при нарушено изискване за разглеждане на делото в разумен срок, и 2. отразява ли се фактическата и правна сложност на забавеното производство върху правното положение на страните в процеса по чл.2б ЗОДОВ според това от какво е обусловена тази сложност, съответно от обективната фактическа основа на съответното производство /наказателно, гражданско, административно/ или от субективното поведение на компетентния орган, водил забавеното производство, респективно процесуалното поведение на носителя на правото. Представени са решение на ВКС ІV ГО по гр.д. № 1107/2012г., както и решения на Пазардж. ОС по гр.д. № 268/2013г., на ОС Хасково по гр.д. № 172/2014г. и на ОС Враца по гр.д. № 2341/2014г., за които няма данни да са влезли в сила.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Първата част на първия поставен в изложението въпрос не обосновава допускането на касационно обжалване, тъй като не се установява той да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 1107/2012г. ІV ГО /разрешение с него е дадено на въпросите относно общественият критерий за справедливост при определяне на обезщетение за обичайни неимуществени вреди от незаконно обвинение, за значението за размера на обезщетението на предходно осъждане на ищеца и на процесуалното му поведение, както и за връзката между стандарта на живот и реално претърпените вреди, като провеждането на наказателно производство в неразумен срок е съобразено само като установен факт от значение за размера на отговорността на държавата/, да е решаван противоречиво от съдилищата /представените решения на първоинстанционни съдилища няма данни да са влезли в сила, поради което не са част от съдебната практика по смисъла на закона/, и защото не се обосновава нито една от съдържащите се в чл.280 ал.1 т.3 ГПК разпоредба хипотези /необходимост от промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения на законодателството или обществените условия, непълни, неясни или противоречиви закони, липса на практика или необходимост от осъвременяването й – виж т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК/. От друга страна, разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ изрично и ясно сочи фактическата и правна сложност на предмета на делото /независимо от неговия характер – гражданско, наказателно, административно/, поведението на страните и на представителите им, на другите участници в производството, на компетентните органи като обстоятелства, имащи значение при преценката за наличието на елементите от фактическия състав на отговорността на държавата при нарушаване на правото за разглеждане на делото в разумен срок, включително и за нейния размер, което въззивният съд е съобразил в случая.
Втората част на първия поставен от касатора въпрос е неотносим към изхода на спора, защото въззивния съд не е подлагал на преценка може ли фактическата и правна сложност на предмета на наказателното производство да е „водещ правен аргумент за отхвърляне на иска по чл.2б ЗОДОВ”. По силата на чл.269 ГПК въззивният съд не е бил и длъжен да съобразява изводите си с такава преценка, защото касаторът във въззивната си жалба не е заявил такова оплакване. За пълнота в тази връзка следва да се отбележи и че приложението на чл.2б ЗОДОВ е в зависимост от конкретните факти във всеки случай и от конкретната преценка за тяхната тежест и значение за отговорността на държавата, а това прави невъзможно определянето на единна всеприложима мярка в тази насока /или определянето на „неводещите” или на „водещите аргументи”/критерии, обуславящи изхода на спора/.
Не е основание за допускане на касационно обжалване и вторият релевиран в изложението материалноправен въпрос. Въззивният съд не е отрекъл, а е основал извода си за липса на нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок на приетите за установени в случая такива обстоятелства при разрешаването на спора – отчел е сложността на делото, обусловена от неговия предмет, от големия брой на обвиняемите лица, от множеството дължими по закон и извършени от компетентни органи действия, включително от тези на ответника, от големия обем на обвинителния акт, отчел е и поведението ищеца, на други участващи в производството органи, както и на органите на ответника. Произнасянето по въпрос, обусловил и изводът в тази връзка, че не е установено забавяне на производството поради неразделянето му по отношение на обвиняемите, не се сочи като основание за допускане на касационно обжалване – в изложението са обективирани /като обосновка на въпроса/ съображенията на ищеца за неправилност на извода, но те представляват основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, които подлежат на проверка от касационния съд, ако касационно обжалване бъде допуснато. Но дори да се приеме, че поставения втори въпрос е относим към този извод, и по него не е налице нито една от твърдяните допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по изложените по-горе съображения относно първата част на първия въпрос.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІІІ-Г въззивен състав, постановено на 09.VІ.2015г. по гр.д № 18040/2014г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: