1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 504
гр.София, 06.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
първи юни две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1965/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Г. Д. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № І-132 от 11.12.2015 г. по гр.д.№ 1728/ 2015 г. С него е потвърдено решение на Бургаски районен съд по гр.д.№ 8795/ 2014 г. и по този начин по предявения от Д. Х. А. против жалбоподателя иск, квалифициран по чл.422 ГПК, е признато за установено съществуването на вземане за 7 425 евро, дължимо по т.3.1 от договор за строителство от 26.04.2011 г. със законната лихва от 05.11.2014 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 7740/ 2014 г. на Бургаски районен съд.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига процесуалноправни въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд да обсъди доказателствата по делото и всички възражения на страните и да изложи мотиви за тяхната основателност или неоснователност; да изложи собствени и фактически правни изводи по съществото на спора, дори в хипотезите на препращане по реда на чл.272 ГПК; за правомощията на въззивния съд при осъществяване на въззивен контрол върху немотивирано първоинстанционно решение; за ограниченията пред въззивния съд при този контрол съгласно чл.269 ГПК и за правомощието му да установява факти и обстоятелства, на които страните не са се позовали; за естеството на порока на въззивно решение, в което няма квалификация на спорното право и за последиците от този порок. Освен това релевира материалноправните въпроси за критериите, които съдът е длъжен да възприеме при тълкуване на договорни клаузи и за недействителността (поради липса на основание) на едностранно волеизявление за задължаване да се плати определена сума пари, непредвидено в закон. Релевира всички допълнителни основания по т.1- 3 на ал.1 на чл.280 ГПК.
Ответната страна Д. А. не взема становище по жалбата.
Жалбата е допустима, но не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
За да уважи предявения иск, въззивният съд е направил собствени фактически констатации след обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите на страните и е изложил собствени правни съображения, като не се е възползвал от разпоредбата на чл.272 ГПК за препращане към мотивите на обжалваното пред него първоинстанционно решение. Приел е за установено, че през 2007 г. ищецът и други лица продали на ответника идеални части от съсобствен между тях незастроен недвижим имот в [населено място]. На същата дата продавачите и купувачът сключили предварителен договор за проектиране и строителство, с който се задължили да си учредят взаимно право на строеж върху постройката, която щяла да бъде изградена в продадения имот. На 26.04.2011 г. бил сключен договор за строителство, по силата на който Д. А. и А. А. възложили на ответника М. Д. и на търговските дружества [фирма] и [фирма] да построят сграда в имота. С този договор М. Д. поел и задължение да изплати на възложителите общо 14 850 евро при продажба на ресторант в сградата, който е съсобствен между страните. На същата дата бил съставен нотариален акт, с който съсобствениците си учредили взаимно право на строеж за обекти в сградата, но вместо М. Д., като титуляр на това право било посочено представляваното от него [фирма]. С допълнение към договора М. Д., като управител на [фирма], декларирал, че уговорената сума ще бъде платена при продажбата на офис № 8 в сградата, но не по-късно от издаване на акт № 15. На 21.12.2011 г. е извършена доброволна делба, при която ресторанта на първия етаж на сградата е останал в съсобственост на [фирма], Д. А. и А. А., а [фирма] е получило в изключителна собственост офис № 8. Този офис е продаден на 01.05.2012 г. от [фирма] на [фирма]. При така установените факти въззивният съд извел от правна страна, че искът е основателен, тъй като страните по делото са в договорни отношения, по силата на които ответникът се е задължил да заплати на ищеца 7 425 евро при настъпване на определено събитие – продажба на недвижим имот. Допълнението към договора от 26.04.2011 г. не обвърза ответника Д., тъй като той е направил изявлението по него не в лично качество, а като управител на търговско дружество. Поради това събитието, обуславящо изискуемостта на процесното задължение, не е продажбата на офис № 8, а на съсобствения между страните ресторант. В хода на строителството обаче ресторантът не бил реализиран по проект, а е построен само на първи етаж от сградата. На втория етаж, където следвало да се намира другото ниво на ресторанта, бил изграден офис № 8. Няма спор, че този офис е отчужден чрез продажба, а доколкото той представлява част от сградата, предвидена за съсобствения ресторант и впоследствие обособена от него, то това е равнозначно на сбъдване на условието по договора от 26.04.2011 г. и задължението за плащане на 7 425 евро е станало изискуемо. Като е анализирал преддоговорните отношения между страните и представените писмени доказателства, съдът счел за доказано твърдението на ищеца А., че нотариалният акт от 26.04.2011 г. е относително симулативен, като прикрива придобиването на собствеността върху обектите от М. Д., а само привидно титуляр на правата е [фирма]. Съответно задължението за строителство на сградата и правото на възнаграждение (във вид на придобиване на собственост върху обекти в нея) е за М. Д. като физическо лице, а не за дружеството. Въз основа на това съдът отхвърлил възражението на ответника за нищожност на договора за строителство от 26.04.2011 г поради липса на основание. Приел е, че съществува причина за задължаването на М. Д. да плати определена сума пари на Д. и А. А., защото последният е придобил собственост върху 6 офиса в сградата, а данъчната оценка само на един от тях възлиза на 142 499 лв.
С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, процесуалноправните въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд да обсъди доказателствата по делото и всички възражения на страните и да изложи мотиви за тяхната основателност или неоснователност; да изложи собствени и фактически правни изводи по съществото на спора, дори в хипотезите на препращане по реда на чл.272 ГПК, не са обуславящи. Те не са относими към правните разрешения в обжалваното решение, тъй като в него въззивният съд не е приел, че за него такива задължения не съществуват, нито фактически се е отклонил от изпълнението им. Препращане по реда на чл.272 ГПК въззивната инстанция не е извършила – тя изрично е посочила, че не споделя разбирането на първата инстанция по установяването на фактите. Съответно на това, въззивният съд е извършил собствен анализ и оценка на доказателства и е изградил собствени фактически изводи, като е дал свои правни разрешения, обсъждайки направените от страните доводи и възражения. Касаторът всъщност оспорва правилността на доказателствените и фактическите констатации на инстанцията по същество, какъвто контрол в производството по чл.288 ГПК е недопустимо да бъде извършен. В това производство касационният съд проверява единствено правните разрешения на въззивния, при установените от него факти. Контрол върху правилността на доказателствения анализ може да бъде осъществен само след допускане на касационно обжалване. В случая на поставените от касатора (посочени по-горе) въпроси въззивният съд не е давал разрешение в акта си, поради което по тях касационно обжалване не може да се допусне.
Необуславящ е и въпросът за правомощията на въззивния съд при осъществяване на въззивен контрол върху немотивирано първоинстанционно решение. В случая решението на първата инстанция е мотивирано, както е приел въззивния съд, но той не се е съгласил с мотивите й и е изложил собствени. Действията му са съобразени със задължителното тълкуване, обективирано в Тълкувателно решение № 1/ 2013 г. на ОСГТК по въпроси на въззивното производство. Според него, въззивният съд е съд по същество и неговата дейност е решаваща, а не контролна. Поради това няма значение как е мотивирано обжалваното пред него решение, във всеки случай въззивният съд дължи собствени фактически и правни изводи и решаване на спора по същество.
Необуславящ е и въпросът за ограниченията на въззивния съд съгласно чл.269 ГПК и за правомощието му да установява факти и обстоятелства, на които страните не са се позовали. Инстанцията по същество не е обсъждала такива факти. Произнасянето й е в рамките на фактическите твърдения в исковата молба и в допълнителна молба на ищеца от 23.04.2015 г., подадена след връчване на препис от исковата молба на ответника и във връзка с депозирания от него отговор. Допълнителната молба сезира надлежно съда по посочените в нея факти (чл.143 ал.2 ГПК), поради което въпросът за произнасяне извън рамките на твърденията на страните пред въззивния съд не е стоял.
По аналогични съображения ирелевантен е въпросът за естеството на порока на въззивно решение, в което няма квалификация на спорното право и за последиците от този порок. Спорното право е квалифицирано от въззивния съд като последица от договорно неизпълнение. Съдът ясно е посочил в мотивите си, че ответникът дължи реално изпълнение на поетото с договора от 26.04.2011 г. парично задължение, поради което е без значение за делото порочно ли би било решението му, ако такава квалификация не беше дадена.
Материалноправните въпроси също нямат обуславящ въззивното решение характер. Питането за критериите, които съдът е длъжен да възприеме при тълкуване на договорни клаузи, няма отношение към правните изводи в обжалваното решение, защото съдът не е тълкувал договора. Той е извършил преценка на доказателствата за установяване на твърденията за относителна симулация, а не тълкуване на договорни клаузи, които са неясни. Такива клаузи съдът не е приел да има. Що се касае за недействителността на едностранно волеизявление за задължаване да се плати определена сума пари, то и този въпрос е без значение. Инстанцията по същество не е приела за установено наличие на едностранно волеизявление за задължаване, а е приела наличие на договор, от който задължението произтича. Както вече бе отбелязано, фактическите изводи на въззивния съд не се контролират в настоящето производство, а се проверяват единствено правните му разрешения при установените факти. Щом съдът е приел, че източник на задължението е договор, въпросът за условията за действителност на едностранно волеизявление за задължаване няма отношение към неговото решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № І-132 от 11.12.2015 г. по гр.д.№ 1728/ 2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: