О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 529
гр. София, 10.06.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2157 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Столична община против решение № 1307/12.02.2016 г., постановено по гр.д.№ 12061/2015 г. от ІІ-г състав на Софийски градски съд.
Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявен иск с правно основание чл.49 ЗЗД. Съдът е приел, че за да са налице предпоставките за основателност на предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД, следва да са налице следните предпоставки: възлагане на работа от ответника на прекия причинител на вредите, причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия да се изпълнят задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него, както и да е осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическо лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи : деяние, вреда-имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина. Приел е, че не е необходимо да се установяват конкретните лица, осъществили деянието, а само качеството им на изпълнители на възложена работа. Въз основа на горното, състава на въззивният съд е приел, че е без значение за иска по чл. 49 ЗЗД е кой точно служител на ответника чрез свое действие или както е в настоящия случай – чрез бездействие, е причинил и/или допуснал след премахване на кофи за боклук стърчащи колчета на тротоара, след като резултатът /падането на ищцата и получаването на счупването на горен ляв крайник/ е установен по делото, а предотвратяването на такива инциденти е задължение на СО, на територията на която се намира процесният тротоар. Съдът е приел, че в случая е налице виновно неизпълнение от страна на служител/ли на ответника СО на задължението по поддържане на общинските пътища, което именно е довело до увреждане на здравето на ищцата по посочения начин и от посочения вид, по-горе в настоящите. По отношение на размера на дължимото обезщетение, съдът е приел, че че претендираната сума от 22000 лева представлява справедливо обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди с оглед техния вид и периода от време, в който те са претърпени. При определяне на размера на обезщетението, съдът е съобразил следните обстоятелства: спецификата на конкретното увреждане, болки и страдания, травми – физическа и психическа, дискомфорт, продължителност на оздравителния процес – повече от 3 месеца, икономическия критерий – по отношение на временно затрудняване на пострадалата пълноценно да упражнява трудовата си дейност, като ползвайки неоспорени писмени доказателства, които са приети и се кредитират, вида на травмата, наложилото се медикаментозно, съответно оперативно лечение, наред с дните престой в болнично заведение, спазването след това на Х., като се отчита и претърпеният стрес от страна на пострадалото лице, болките и страданията, в началото по-продължителни и по-интензивни, както и че от клиниката пациентката е изписана с подобрение, но след настъпило усложнение на извършена на 27. 12. 2013 год. остеосинтеза на процесната фактура налице е забавено срастване на част от костните фрагменти на счупването на лява рамена кости във връзка с непълни движения на лява раменна става, тоест оздравителният процес не е завършил към настоящия момент, като на контролния преглед на 19. 03. 2015 год. на ищцата отново са дадени назначения за щадене на лява ръка с възможност за вдигане на тежест до 4 кг, определени са 20 процедури физиотерапия и приемане на медикамент за още 3 месеца. Прието е за установено и наличието на функционален дефицит в пълните движения на лява раменна става за флексията и за абдукцията , като в случая е налице намаление от 50% от нормалния обем на движенията на раменната става.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Първият въпрос, съдържащ се в изложението /инкорпорирано в касационната жалба/ е свързан с доказването на факта, че служители на ответника със свое действие или бездействие са довели до настъпването на вредоносния резултат. Съдът не е отрекъл тази предпоставка за наличието на безвиновната отговорност, напротив, приел е от фактическа страна, че именно с бездействията си, служители на ответника са довели до настъпването на злополуката с ищцата. В това отношение липсва произнасяне на съда в насока, че не е необходимо доказването на този факт, а проверка относно фактическата обстановка, възприета от съда не е допустимо да се извършва в производството по чл.288 ГПК, доколкото касае обосноваността на съдебното решение, като наличието на необоснованост следва да се преценява при разглеждането на касационната жалба по същество, но не и в настоящото производство, доколкото необосноваността не е сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК, а е посочена като касационно основание в разпоредбата на чл.281 ГПК.
Вторият въпрос е относно приложението на принципа за справедливост, посочен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определянето на обезщетението за неимуществени вреди. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Предвид изложеното, не са налице касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1307/12.02.2016 г., постановено по гр.д.№ 12061/2015 г. от ІІ-г състав на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.