О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.454
гр. София,14.06.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на деветнадесети април, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2732 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на О. С. срещу решение №1308 от 18.06.2015 г. по т.д.№1536/2015 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение от 30.09.2014 г. по гр.д.№14918/2013 г. на СГС, с което е отхвърлен предявеният от О. С. срещу Айман Д. иск по чл.422 от ГПК за признаване на установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 67 500 щатски долара въз основа на запис на заповед от 15.09.2009 г., с падеж 15.06.2011 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по гр.д.№7985/2013 г. на СРС.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд е тълкувал превратно фактите и доказателствата по делото, тъй като нито една от страните не е излагала твърдения за конкретно съществуващ формално обективиран или сключен договор за заем, който да е обезпечен с процесния запис на заповед, до какъвто извод е стигнал решаващия състав. Навеждат се доводи, че след като длъжникът не е изложил конкретни факти и възражения срещу ценната книга, то липсва задължение за поемателя да ангажира доказателства относно фактите, от които произтича вземането, вкл. каузалното правоотношение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които с оглед твърдения за решаването им в противоречие със задължителна практика на ВКС – тълкувателно решение по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение №193 от 12.01.2011 г. по т.д.№901/2009 г. на ВКС, ТК, решение №119 от 08.07.2011 г. по т.д.№1160/2010 г. на ВКС, ТК, решение №5 от 02.02.2012 г. по т.д.№75/2011 г. на ВКС, ТК и решение №17 от 16.02.2015 г. по т.д.№116/2014 г. на ВКС, ТК, се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. За успешното провеждане на иска по чл.422 от ГПК следва ли ищецът да доказва и каузално правоотношение или е достатъчно да се позовава на абстрактния характер на записа на заповед, при условие, че същият е редовен по смисъл на чл.535 от ТЗ и е налице единствено общо оспорване на вземането от страна на ответника. 2. Как се разпределя доказателствената тежест в производството по чл.422, ал.1 от ГПК за вземане основано на запис на заповед, по което ответникът не е възразил на обезпечителната функция на записа на заповед по конкретно каузално правоотношение.
Ответникът по касация Айман Д. заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационното инстанция.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че издаденият от ответника Айман Д. в полза на ищеца О. С. запис на заповед, платим на определен ден, съдържащ безусловно обещание да се заплати определена парична сума, е редовен от външна страна документ, породил валидно менителнично задължение. Съобразил е с оглед направените от ответника в отговора на исковата молба релативни възражения – за издаване на записа на заповед във връзка с постигнато съгласие за сключване на договор за заем, по който реален договор сумата не е предадена /невъзникване на вземане по договор за заем/ и с оглед признанието на ищеца в исковата молба за издаване на записа на заповед като обезпечение на задължение по договор за заем, че съобразно чл.154 от ГПК ищецът следва да докаже предаване на сумата по реалния договор като елемент от фактическия му състав. В този смисъл и тъй като ищецът не е ангажирал такива доказателства, е достигнал до извод за неоснователност на предявения иск.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Формулираните от касатора въпроси са решени изцяло в съответствие с константната и задължителна практика на ВКС, обективирана включително и в т.17 от ТР по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно визираната практика при липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения, например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение, като в този случай се прилага правилото на чл.154 от ГПК за разпределение на доказателствената тежест – всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си. При твърдение на ответника, че липсват каузални правоотношения между страните, които да са послужили като причина, заради която е издаден записа на заповед, той следва да изложи конкретна житейска причина, поради която е подписал записа на заповед, респективно да наведе твърдения за обстоятелствата, при които е подписан записът на заповед. Липсата на посочването им, се приравнява на общо оспорване и липса на възражение, тъй като добросъвестното упражняване на процесуалните права изисква едно възражение да бъде основано с твърдения за конкретно осъществени факти, поради което и при липса на правно релевантно възражение от ответника, за ищеца не е възникнало задължение да сочи наличие на каузално правоотношение, респективно да доказва какво е било съдържанието му.
В случая ответникът изрично е навел конкретни факти за причината, поради която е подписал записа на заповед, която причина съвпада с твърденията на ищеца в исковата молба, респективно между страните не е съществувал спор относно конкретното каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с процесния запис на заповед, поради и което въззивният съд, разглеждайки наведените от ответника релативни възражения за невъзникване на вземането по каузалното правоотношение и разпределяйки доказателствената тежест съобразно разпоредбата на чл.154 от ГПК, е действал изцяло в съответствие с т.17 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед изхода на делото, касаторът дължи на ответника по касация сумата от 3 900 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1308 от 18.06.2015 г. по т.д.№1536/2015 г. на САС.
ОСЪЖДА О. С., [дата на раждане] да заплати на Айман Д., [ЕГН], сумата от 3 900 лв. разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.