О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 538
гр. София, 15.06.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2300 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. И. С. против решение №133/18.01.2016 г., постановено по гр.д.№ 3659/2015 г., от 2-и състав на Апелативен съд – София.
Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, състава на въззивният съд се е произнесъл по основателността на предявен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Съдът е приел, че срещу ищцата е водено досъдебно производство, в което тя е имала първоначално качеството на уличено лице, като с постановление от 22.12.09 г. срещу ищцата е повдигнато обвинение за издаване в длъжностното качество на счетоводител на удостоверителен документ с невярно съдържание относно трудово правоотношение между търговското дружество, в което ищцата работела и трето спрямо процеса лице – престъпление по чл. 311, ал. 1, пр. 1 НК.Безспорно е било между страните по делото, че оправдателната присъда е от 27.04.12 г. и е постановена по нохд 9463/10 г. на СРС, потвърдена с решение № 1317/21.11.13 г. по описа на СГС, поради което съдът е приел, че установената по делото продължителност на процеса, в която ищцата е имала процесуалното качество обвиняем, съответно подсъдим – е времето от 22.12.09 г. до 21.11.13 г. (малко по-малко от две години). Съдът е приел за основателни твърденията на ответника за недоказаност на причинната връзка между напускането на работата на ищцата и разследването, тъй като е приел, че правното основание за прекратяване на трудовото правоотношение е било „взаимно съгласие”, като е приел, че вътрешната мотивация на ищцата е въпрос на нейна реакция спрямо създадената ситуация на уличаването й в престъпление, извършено в длъжностно качество. Съдът е приел също така, че е
неоснователен доводът на ответника за липса на причинна връзка между повдигнатото и поддържано обвинение (вкл. протестиране на оправдателна присъда) и продължителността на процеса. Прието е, че не се доказва утвърденото протичане на наказателното преследване в продължение на 12 години, тъй като, видно от приложените материали от момента на повдигане на обвинение до окончателното оправдаване на ищцата е изтекъл период от 1 г. и 11 месеца. Съдът е приел и за недоказана и пряката причинна връзка между здравословните проблеми на ищцата и воденото разследване, като в тази насока е приел, че страданията, свързани с опорно-двигателната и нервна система (увредени междудискови пространства на гръбначния стълб, усещане за мравучкане в крайниците, изтръпване или безчувственост) не могат да имат причинна обусловеност от обвинението. По отношение на останалите заболявания на ищцата, съдът е приел, въз основа на събраните по делото доказателства, че липсват данни същите да се породени и активирани в резултат на наказателното производство против нея. Съдът е приел, че без съмнение воденето на наказателно преследване по отношение на обективно невинно лице е силен стресогенен фактор, като то поставя под въпрос формираната нагласа за сигурност и справедливост. Конкретното проявление на отреагирането на подобен стресоген е въпрос на тип нервна система, социална адаптивност и устойчивост на личността. Личната завишена емоционалност и пролонгираното отработване на психотравмите не е в пряка причинна връзка с поведението на ответника. С оглед на това въззивният състав е приел, че първоинстанционното решение следва да се отмени над сумата 3 000 лв., която сума съдът е приел за справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Сочи се правен въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и определянето на обезщетението по справедливост, като касаторът твърди, че касационното обжалване следва да се допусне по този въпрос, предвид различното определяне на размера на обезщетенията по различни дела.
Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №133/18.01.2016 г., постановено по гр.д.№ 3659/2015 г., от 2-и състав на Апелативен съд – София.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.