О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 551
гр. София, 16.06.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2341 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. С. С. против решение № 795/09.02.2016 г., постановено по гр.д.№ 892/2015 г. от състав на Окръжен съд – Благоевград.
Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С въззивното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявени обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ. Съдът е приел, че исковете са неоснователни. Прието е, че спорните въпроси в процеса са два – прекратено ли е трудовото правоотношение на ищеца с атакуваната заповед в период на ползване на отпуск поради временна нетрудоспособност , в нарушение на закрилата по чл. 333 от КТ и може ли въз основа на договорът за управление на предприятието да бъдат уволнявани служители от ръководството на предприятието, при поддържана теза от страна на въззивника, че работодателят не е предприятие по смисъла на ТЗ и разпоредбата на чл.328, ал.2 от КТ, а е териториално поделение на държавно предприятие по смисъла на чл.62, ал.З от ТЗ и не е търговско дружество.
Прието е, че работодателят е държавно горско стопанство – вид териториално поделение на държавно предприятие образувано по Закона за горите – чл. 163 ЗГ, които предприятия са юридически лица със статут на държавни предприятия по чл. 62, ал. 3 от Търговския закон. С оглед разпоредбата на чл. 173, ал. 3 ЗГ – Директорът на държавното предприятие сключва договори за управление с директорите на териториалните поделения, за срок 5 години, като в случая съдът е приел, че е налице договор за управление № ДУ-92/15.09.2014г. Прието е от състава на въззивния съд, че в договора за управление изрично е предвидено изпълнение на определени стопански цели, съобразени със спецификата на дейността на работодателя – под форма на изпълнение на финансов план.Обсъдена е задължителна съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 718/21.10.2010г. по гр. д .№67/2010г., ІІІ г. о., като е прието, че това решение е постановено преди влизане в сила на новия Закон за горите, с който е извършено преуреждане на обществените отношения в този отрасъл и е разширен обхвата от дейности, които държавните горски стопанства могат да извършват самостоятелно /чл.165, ал.5, т.1-5 ЗГ/ – изрично е регламентирана възможността териториалните поделения на ДП по чл.163 ЗГ да бъдат равнопоставени възложители в процедура по ЗОП /чл. 174 ЗГ/. Обсъдена е различната уредба, предвидена в разпоредбата на чл. 163, ал. 3 ЗГ, които съгласно чл. 164 ЗГ имат двустепенна структура, като втората степен са териториалните поделения, като съдът е направил извод, че не е налице идентичност в статута на по стария и новия закон за горите. Въз основа на горното, въззивният съд е приел, че е налице валиден договор за управление с възложител – ДП “Ю. д. п.”, представлявано от директора и изпълнител и предмет – да ръководи и представлява Териториално поделение за срок 5г., като правоотношенията по процесния договор за управление са облигационни, тъй като се осъществяват между държавно предприятие (частноправен субект) и директора на негово териториално поделение – в тях липсва какъвто и да било административен елемент, а задължението за постигане на определен стопански резултат е уредено под формата на задължението за изпълнение на финансов план. Съдът е приел, че в ръководството на предприятието се включват освен ръководителят и неговите заместници, също и други лица, на които е възложено ръководството на трудовия процес, като в тази насока е приел, че ищецът се явява служител от ръководството на предприятието, които извод се извежда и от задълженията му по прекратеното трудово правоотношение, съдържащи се в длъжностната характеристика „Заместник директор”. Съдът е приел, че на 12.03.15г.и към момента на връчване на заповедта ищецът не е представил болничен лист нито пък гласно е заявил, че се намира в някакъв разрешен отпуск, напротив, бил е на работа, на работното си място и заедно с тях присъствал в кабината на директора по повод връчването на уволнителната заповед, която отказал да подпише, като въз основа на това е прието, че процесната заповед е връчена на ищеца при условията на отказ, в присъствието на свидетели, т.е. към момента на връчването на уволнителната заповед , ищецът не е бил започнал реалното ползване на разрешения му отпуск поради временна нетрудоспособност. Въз основа но горното, съдът е приел, че предявените искове са неоснователни и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първоинстанционния съд.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се сочат правни въпроси, които според касатора са разрешени при наличието на касационните основания по чл.280, ал.-1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Първият въпрос е свързан с приложението на нормата на чл.328, ал.2 КТ и нейното тълкуване в насока, договора за управление на директора на ТП „Д. г. с. – С.” дали представлява договор за управление по смисъла на чл.141, ал.7 ТЗ или не. На първо място, така поставен, въпроса е фактически и отговора на този въпрос касае конкретния спор по делото и фактите по спора, тъй като отговора на този въпрос предполага обсъждането на обосноваността на съдебното решение, т.е. проверка на фактите по спора и конкретните клаузи от посочения договор за управление. Въпреки това, ако се изведе общия въпрос, дали е допустимо да се сключват договори за управление с оглед приложимостта на разпоредбата на чл.328, ал.2 КТ с териториални поделения по смисъла на ЗГ, следва да се отбележи, че по този въпрос е налице едностранна практика на ВКС, в т.ч. и задължителна такава, предвид и постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение №313/27.04.2012 г., по гр.д.№ 261/2012 г. на ІV гр.отд. на ВКС, в което, в отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване по това дело, състава на ВКС е приел, че правното естество на договора се определя не от названието, което страните са му дали, а от съдържанието на уговорените насрещни права и задължения. С договора за управление по чл. 328, ал. 2 КТ собственикът на едно предприятие (или негов представител) възлага на друго лице управлението на предприятието с оглед да бъде постигната определена стопанска цел. Правно невъзможно е такъв договор да бъде сключен за управлението на държавно учреждение, на отделна дейност в учреждението (организационно обособена в поделение или не), дори тази дейност да е свързана с предоставянето на стоки или услуги, тъй като държавното учреждение няма стопански цели. Няма пречка обаче (не само когато отделен закон изрично го урежда, напр. ЗГ, но и в други случаи) да бъде сключен договор за управление на държавно или общинско предприятие, на което е предоставена държавна или общинска собственост, тъй като тези предприятия имат стопански цели, макар и да са създадени за задоволяването на някаква обществена потребност. Отговора на това въпрос дава отговор и на втория поставен материалноправен въпрос, касаещ регистрацията по ТЗ на работодател, във връзка с възможността да се сключи договор за управление по смисъла на чл.141, ал.7 ТЗ с териториално поделение по ЗГ.
Съобразяването на тази съдебна практика по поставените правни въпроси от страна на въззивният съд води и до неоснователност на твърдението за наличието на касационни основания. Цитираното от касатора решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК е постановено при действието на ЗГ/отм./ и доколкото разпоредбите, уреждащи същата правна материя – възможността да се сключи договор за управление в горния смисъл са различни от ЗГ и ЗГ /отм./, то липсва соченото противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Предвид изложеното, не са налице касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване. Ответникът е направил искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за трите съдебни инстанции, но исконето за присъждане на такова за първата и въззивната инстанция е следвало да се направи пред съответните инсанции, в установените за това срокове. Настоящият съд следва да присъди сторените разноски само за касационното обжалване, като същите следва да са в размер на 150 лева, които на основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 795/09.02.2016 г., постановено по гр.д.№ 892/2015 г. от състав на Окръжен съд – Благоевград.
ОСЪЖДА Е. С. С. съдебен адрес [населено място], [улица] /партер/ адв. Ц. Р. да заплати на основание чл.78 ,ал.3 вр. ал.8 ГПК на ТП „Д. г. с. – С.” към ЮДП [населено място] сумата 150 /сто и петдесет/ лева, представляващи съдебни разноски за тази инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.