О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 490
С., 22.06.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бонка Йонкова
ЧЛЕНОВЕ: Евгений Стайков
Галина Иванова
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 2500/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] –гр.П., срещу решение №177 от 19.05.2015г., постановено по в.т.д. № 36/2015г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №522 от 04.11.2014г. по т.д. № 169/2013г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на [фирма] – [населено място], сумата от 8 682.52 лв. – договорна неустойка по чл.8 от Договор №03/2-25/18.02.2003г. ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата и с което е отменено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и вместо това касаторът е осъден да заплати на ищеца и сумата от 25 359 лв. – договорна неустойка по чл.7 от Договор №03/2-25/18.02.2003г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че въззивното решение е неправилно, тъй като ищецът не е установил, че цедентът е носител на авторските права на процесната счетоводна компютърна програма. Сочи се, че незаконосъобразно въззивният състав е приел валидност на извършената цесия като предпоставка за активната легитимация на ищеца по предявените искове за заплащане на договорни неустойки. Излагат се съображения за допуснати процесуални нарушения, свързани с правната квалификация на исковете, както и с приложението на чл.161 във вр. с чл.190 ГПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и постановяване на ново решение, с което да бъдат отхвърлени изцяло исковете, предявени от [фирма], с присъждане разноските по делото за всички инстанции. Алтернативно се претендира връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които твърди, че са налице общата и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация, а именно:
1.„Нарушил ли е ответникът авторското право на ищеца и оттук основателен ли е предявеният от последния иск за заплащане на предвидената в договора договорна неустойка?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с Решение № 803 от 05.12.2005г. на ВКС по т.д. № 60/2005г. ТК, II т.о.
2.„Може ли да възникне отговорност по чл.92 ЗЗД на ответника, без да е извършено от ищеца главно и пълно доказване на : нарушаване на авторското или на някое от сродните му права; вина на нарушителя; вредата, причинена от нарушението; причинната връзка между нарушението и вината?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с Решение № 803 от 05.12.2005г. на ВКС по т.д. № 60/2005г. ТК, II т.о. и Решение № 106 от 11.07.2012г. на ВКС по т.д. № 769/2011г. , ТК, II т.о.
3.„Достатъчно ли е да се приеме за доказано прехвърлянето на вземане само и единствено чрез представяне на уведомлението за извършена цесия, връчена чрез залепване на уведомление на длъжника, без да се представя договор за цесия и потвърждение за цесията“. Сочи, че въпросът е решен в противоречие с Решение от 01.07.2005г. на ВКС по гр.д. № 1046/2004г., ТК, II т.о. и Решение от 05.03.2007г. на ВКС по т.д. № 889/2006г., ТК, II т.о.
4.„Може ли съдът да приложи тежките правни последици на чл.161ГПК във вр. с чл. 190 ГПК, без да е задължил ответника със съдебен акт /определение/ да осигури достъп до счетоводната си програма, без да са доказани в какво се изразяват пречките на ответника за събиране на посочените доказателства и без да е доказано от ищеца наличието и съществуването на такава счетоводна програма?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с Решение № 12 от 01.02.2011г. по гр.д. № 590/2010г. на ВКС, III г.о.
5.„Дължи ли се произнасяне от въззивния съд по процесуалните въпроси за правната квалификация на иска, която следва да бъде определена съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право, и за задължението на съда да се произнесе по правния спор, с който е сезиран с исковата молба? Длъжен ли е съдът да даде правна квалификация на иска?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с Решение № 45 от 20.04.2010г. на ВКС по т.д. № 516/2009г. на ТК, II т.о.
6.„Следва ли съдът да приеме, че е налице активна процесуална легитимация на ищеца-цесионер, без да е представен договор за цесия, от който договор той черпи правата си?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с Решение № 572 от 28.03.2002г. на ВКС по гр.д. № 1358/2001г. V г.о., Решение № 142 от 02.06.2003г. на ВКС по гр.д. № 2797/2001г. , III г.о. , Решение № 358 от 08.06.2010г. на ВКС по гр.д. № 838/2009г. на IV г.о., както и ТР № 1от 09.12.2013г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
7.„Следва ли да се приеме, че отрицателните факти подлежат на доказване от страната, която се позовава на тях, както е прието от Окръжния съд в доклада му по чл. 146 ГПК?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с Решение № 361 от 31.05.2011г. на ВКС по гр.д. 484/2009г. I г.о., ТР № 1 от 02.04.2014г. на ВКС по тълк. д. №1/2014г. на ОСГТК на ВКС, както и Решение № 394 от 18.05.2010г . по гр.д. 1584/2009г. на ВКС, III г.о.
Касаторът поставя и следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които твърди, че обуславят допускането до касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал.1,т.2 ГПК, а именно:
8.„Нарушил ли е ответникът авторското право на ищеца върху компютърната програма/интелектуално произведение/ като я е ползвал неправомерно и е допуснал неоторизиран достъп до информационната система „В. Т. 2003”. Твърди се, че е налице противоречие с Решение №872 от 29.04.2014г. на САС по в.т.д.№667/2014г., Решение №906 от 20.03.2014г. на САС по в.т.д.№2296/2012г. и Решение №785 от 27.05.2014г. на СГС по т.д.№8144/2013г.
9.„Достатъчно ли е да са докаже наличието на цесия чрез единствено представяне на уведомлението за извършена цесия, връчена чрез залепване на уведомление на длъжника, без да се представят договора за цесия и потвърждение за цесията?“. Сочи се, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата- Решение № 134 от 31.03.2010г. на ОС- Хасково по гр.д. № 86/2009г. и Решение № 1575 на САС по гр.д. № 2150/2009г.
10.„Може ли съдът да приложи тежките правни последици на чл. 161 ГПК във вр. с чл. 190 ГПК, без да е доказано от ищеца наличието и съществуването на такава счетоводна програма у ответника?“. Сочи се, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата- Решение № 18 от 25.02.2010г. на ОС- Бургас по в.гр.д. № 55/2010г., Решение № 15 от 04.04.2011г. на ОС- Кюстендил по т.д. № 16/2010г., Решение № 8693 от27.12.2012г. на СГС по гр.д. № 1358/2011г., Решение № 4315 от 15.06.2012г. на СГС по в.гр.д. № 6614/2012г. и Решение № 6148 от 21.11.2011г. на СГС по в.гр.д. № 9016/2011г.
В срока по чл. 287 ГПК ответникът по касационната жалба – [фирма], е депозирал отговор, в който поддържа, че обжалваното решение е правилно, обосновано и законосъобразно, а касационната жалба- неоснователна и необоснована, поради което следва да бъде оставена без уважение. По отношение оплакването на касатора, че никоя от двете съдебни инстанции не е разгледала въпроса за авторството върху информационната система „В. Т. 2003“, ответникът твърди, че възражението в тази насока е направено едва с въззивната жалба, поради което следва да бъде оставено без разглеждане. Същевременно в отговора на касационната жалба се излагат съображения за липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение № 522 от 04.11.2014г. по т.д. №169/2013г. по описа на Пловдивски окръжен съд, е уважен предявеният от [фирма] иск за сумата от 8 682.52 лв. – договорна неустойка по чл.8 от Договор №03/2-25/18.02.2003г., допълнен с Анекс от 12.02.2004г. и Анекс „В. 2007” от 20.12.2007г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 12.03.2013г. до окончателното изплащане на сумата. Неустойката по чл.8 от Договора е присъдена за неправомерно двукратно предоставяне от [фирма] на информационната система „В. 2003“ на неоторизиран ползвател през м. януари 2011г. Със същото решение е отхвърлен предявеният при условията на обективно съединяване иск от [фирма] срещу [фирма] за сумата от 25 359 лв., представляваща неустойка по чл.7 от Договора, претендирана за неправомерно използване от [фирма] на информационна система „В. 2003“ за периода от 01.01.2011г. до 31.12.2012г. Първоинстанционният съд е приел за недоказани твърденията на ищеца, че след 01.01.2011г. ответникът е продължил нерегламентирано да използва създадената от ищеца система за целите на счетоводното му обслужване.
С обжалваното въззивно решение Пловдивският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният иск за сумата от 8 682.52 лв. – договорна неустойка по чл.8 от Договор №03/2-25/18.02.2003г., допълнен с Анекс от 12.02.2004г. и Анекс „В. 2007” от 20.12.2007г. С въззивното решение е отменено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и вместо него ответникът [фирма] е осъден да заплати на ищеца и сумата от 25 359 лв. – договорна неустойка по чл.7 от Договор №03/2-25/18.02.2003г. ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.
Въззивният състав е приел за установено, че по силата на Договора от 18.02.2003г. за супервайзорски надзор, сключен между изпълнителя [фирма] и възложителя [фирма], изпълнителят се е задължил да проектира, да инсталира, да учреди право на ползване и да извършва постоянен супервайзорски надзор на информационната система „В. 2003“. Посочил е, че съгласно чл.2 от Договора възложителят се е задължил „да не предоставя системата по какъвто и да е начин и в каквато и да е форма, или чрез каквито и да са технически средства за ползване, нито възмездно, нито безвъзмездно на организации или физически лица, нито да дава достъп до програмните продукти за запознаване, копиране или временно ползване без копиране”. Отразил е, че в чл.7 от Договора е предвидена неустойка при „продължаване ползване на системата, след изтичане срока на учреденото право на ползване”, а в чл.8 от Договора е предвидена неустойка „за всеки констатиран случай на предоставяне на системата, без разрешение на супервайзора на други юзери извън тези, за които е сключен настоящия договор”. Съдът е приел, че сключените два анекса към договора- съответно от 12.02.2004г. и от 20.12.2007г., обвързват възложителя, независимо от липсата на изрично упълномощаване за подписването им, поради необорената по делото презумпция по чл.301 ТЗ.
Въззивният съд е изложил мотиви за наличие на активна легитимация на ищеца по предявените искове във връзка с валидността на цесията от 7.02.2013г., с която цедентът Софтуерна къща Ф.-Смол“ Е. е прехвърлил вземанията си за неустойки, дължими от [фирма] по Договора от 18.02.2003г. на ищеца-цесионер Софтуерна къща Ф.-К.“ Е.. В решението е посочено, че договорът за цесия от 7.02.2013г. се установява по несъмнен начин от изричното и много подробно уведомление на цедента по чл.99 ал.3 ЗЗД като е изложен и допълнителен аргумент, че прехвърлянето на спорните вземания не е било оспорено от ответника съобразно реда и в срока по чл.367 ал.1 ГПК.
Анализирайки събраните по делото доказателства и конкретно заключението по назначената пред първоинстанционния съд комплексна съдебно-техническа експертиза, въззивният съд е стигнал до извода, че ответникът [фирма] е извършвал търговска дейност и след 1.01.2011г., продължавайки да води счетоводните си сметки и да подава редовно декларации по ЗДДС. Съдът е посочил, че за установяване твърденията на ищеца за допуснати нарушения от възложителя на чл.2 от Договора, са били поставени две конкретни задачи към експертизата, свързани с техническо запознаване и анализ на използваната от ответника след 1.01.2011г. счетоводна информационна система. Посочвайки, че ответникът не е осигурил достъп на експертите до своята счетоводна информационна система и прилагайки разпоредбата на чл.161 ГПК, въззивният състав е приел, че процесната програма „В. 2003” е била използвана по посочения от ищеца начин както двукратното при първоначалното създаване на изходните за периода до 1.01.2011г. крайно салдо на активите и крайно салдо на пасивите, така и неоторизирано при отразяване и обработка на всяко настъпило след тази дата търговско и данъчно събитие. Съдът е аргументирал горния извод и с обстоятелството, че без аналитична и синтетична информация на събитията от предходния период, самото продължаващо водене на счетоводните сметки е практически невъзможно. На тази база въззивният състав е обосновал заключението си, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на ответното дружество, както за заплащане на неустойката по чл.8 от Договора в размер на 8 682.52 лв. /за неправомерно двукратно предоставяне от [фирма] на информационната система на неоторизиран ползвател през м.януари 2011г./, така за заплащане на неустойката по чл.7 от Договора в размер на 25 359 лв. /за неправомерно използване от [фирма] на информационната система за периода от 1.01.2011г. до 31.12.2012г./
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като нито един от поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси не представлява въпрос, обуславящ допускане на касация с оглед разясненията, дадени в Тълк.решение №1/2010г. от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009 на ВКС, ОСГТК.
Касаторът е поставил три материалноправни въпроса, свързани с твърдението му в касационната жалба, че по делото не е установено, че цедентът е носител на авторските права върху процесната информационна система, а именно: №1.„Нарушил ли е ответникът авторското право на ищеца и оттук основателен ли е предявеният от последния иск за заплащане на предвидената в договора договорна неустойка?“, №2.„Може ли да възникне отговорност по чл.92 ЗЗД на ответника, без да е извършено от ищеца главно и пълно доказване на : нарушаване на авторското или на някое от сродните му права; вина на нарушителя; вредата, причинена от нарушението; причинната връзка между нарушението и вината?“ и №8.„Нарушил ли е ответникът авторското право на ищеца върху компютърната програма/интелектуално произведение/ като я е ползвал неправомерно и е допуснал неоторизиран достъп до информационната система „В. Т. 2003”. И трите поставени въпроса не са от значение за изхода на конкретното дело по см. на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили правните изводи на въззивния съд. За да присъди претендираните от ищеца договорни неустойки, въззивният съд е приел, че ответното дружество не е изпълнило поетите от него договорни задължения по чл.2 от Договора от 18.02.2003г. без въобще да обсъжда въпросите, свързани с начина на създаване на информационната система, респ. с начина на възникване или на придобиване на авторските права от страна на изпълнителя. Следва да се има предвид, че предмет на спора, разгледан както от първоинстанционния съд, така и от въззивния съд, са претенции, произтичащи от неизпълнение на договорни задължения /по договор за изработка и услуга/, а не претенции по чл.94 и чл.95 от З., произтичащи от отговорността на нарушителя /вид деликтна отговорност/ при нарушаване на чужди авторски права. В тази връзка установяването на авторските права на цедента върху информационната система „В. 2003” е неотносимо за спора обстоятелство, което не е обусловило решаващата воля на съда.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са поставени и три материалноправни въпроси, свързани с извода на въззивния съд за валидно прехвърляне на процесните вземания чрез цесия, а оттам и за наличието на активна легитимация на ищеца по предявените искове, а именно: №3.„Достатъчно ли е да се приеме за доказано прехвърлянето на вземане само и единствено чрез представяне на уведомлението за извършена цесия, връчена чрез залепване на уведомление на длъжника, без да се представя договор за цесия и потвърждение за цесията“, №6.„Следва ли съдът да приеме, че е налице активна процесуална легитимация на ищеца-цесионер, без да е представен договор за цесия, от който договор той черпи правата си?“ и №9.„Достатъчно ли е да са докаже наличието на цесия чрез единствено представяне на уведомлението за извършена цесия, връчена чрез залепване на уведомление на длъжника, без да се представят договора за цесия и потвърждение за цесията?“. И в трите въпроси се съдържат два подвъпроса, които са от значение за конкретния правен спор и са обусловили правните изводи на съда по см. на чл.280 ал.1 ГПК: А. – дали е необходимо цесионерът да представи по делото договора за цесия, за да се легитимира като носител на прехвърленото вземане и Б. дали е възможно цесията на бъде съобщена на търговеца-длъжник по реда на чл.50 ал.4 ГПК във връзка с чл.47 ал.1 и чл. 47 ал.5 ГПК.
Макар и въпросите да са значими за конкретния правен спор, в случая по отношения на тях не са налице твърдените от касатора допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.1 т.2 ГПК – въпросите да са решени в противоречие с практиката на ВКС, респ. да са решавани противоречиво от съдилищата. В нито едно от цитираните от касатора решения: Решение от 01.07.2005г. на ВКС по гр.д. № 1046/2004г., ТК, II т.о., Решение от 05.03.2007г. на ВКС по т.д. № 889/2006г., ТК, II т.о., Решение № 572 от 28.03.2002г. на ВКС по гр.д. № 1358/2001г. V г.о., Решение №142 от 02.06.2003г. на ВКС по гр.д. № 2797/2001г. ГК, III г.о., Решение №358 от 08.06.2010г. на ВКС по гр.д. № 838/2009г. на IV г.о., ТР № 1от 09.12.2013г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, Решение №134 от 31.03.2010г. на ОС- Хасково по гр.д. № 86/2009г. и Решение № 1575 на САС по гр.д. № 2150/2009г., не са дадени отговори на поставените по-горе конкретни въпроси, различни от тези, дадени от въззивния състав. Цитираната съдебна практика е относима за съдържанието и значението на уведомлението по чл.99 ал.3 ЗЗД. Самият договор за цесия е неформален и няма съдебна практика за задължение за неговото представяне при липса на спор между цедент и цесионер. В случая касаторът не е оспорвал съдържанието на уведомлението, изпратено от цедента до длъжника, нито наличието на предпоставките по чл.50 ал.4 ГПК, обосновали фингираното връчване на длъжника-търговец на уведомлението по чл.99 ал.3 ЗЗД от нотариус В. З. по реда на чл.47 ал.5 ГПК. Липсата да допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.1 т.2 ГПК обуславя недопускането на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси.
Не са значими за конкретния правен спор следните процесуалноправни въпроси: №5„Дължи ли се произнасяне от въззивния съд по процесуалните въпроси за правната квалификация на иска, която следва да бъде определена съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право, и за задължението на съда да се произнесе по правния спор, с който е сезиран с исковата молба? Длъжен ли е съдът да даде правна квалификация на иска?“ и №7 „Следва ли да се приеме, че отрицателните факти подлежат на доказване от страната, която се позовава на тях, както е прието от Окръжния съд в доклада му по чл. 146 ГПК?“. Въпросите се основават на фактически твърдения на касатора, които не са коментирани в обжалваното въззивно решение. Отделно следва да се отбележи, че в доклада по чл.374 ГПК първоинстанционният съд е посочил правното основание на предявените искове – претенции за заплащане на неустойки по чл.92 ЗЗД за неизпълнение на договорни задължения, поети с Договора от 18.02.2003г. Както първоинстанционният съд, така и въззивният съд са се произнесли по предявените искове на посоченото договорно основание. В случая не е налице указание към ответника за доказване на отрицателни факти, тъй като указанието в доклада към ответника „да докаже твърдението, че не е налице нито ползване, нито регламентирано предоставяне на софтуера”, представлява указание за установяване на регламентирано ползване от ответника на друг софтуер /положителен факт/ без използване на процесната информационна система.
Не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и с оглед въпросите, свързани с приложението във въззивното решение на разпоредбата на чл.161 ГПК във вр. с чл.190 ГПК: №4.„Може ли съдът да приложи тежките правни последици на чл.161ГПК във вр. с чл. 190 ГПК, без да е задължил ответника със съдебен акт /определение/ да осигури достъп до счетоводната си програма, без да са доказани в какво се изразяват пречките на ответника за събиране на посочените доказателства и без да е доказано от ищеца наличието и съществуването на такава счетоводна програма?“ и №10.„Може ли съдът да приложи тежките правни последици на чл. 161 ГПК във вр. с чл. 190 ГПК, без да е доказано от ищеца наличието и съществуването на такава счетоводна програма у ответника?“. Въпросите не са обуславящи за правните изводи на съда, тъй като във въззивното решение разпоредбата на чл.161 ГПК е приложена извън хипотезата на чл.190 ал.1 ГПК, регламентиращ задължение на страната за представяне на документ. На основание чл.161 ГПК въззивният състав е приел за доказани факти, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства /чрез неосигуряване на достъп на вещите лица до използваната от ответника счетоводна информационна програма/. Направеното от касатора обвързване на приложението на разпоредбата на чл.161 ГПК с разпоредбата на чл.190 ГПК прави поставените въпроси незначими за изхода на делото по см. на чл.280 ал.1 ГПК, а цитираната съдебна практика – неотносима за конкретния спор.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не следва да се присъждат разноски в полза на ответната страна по касационната жалба, тъй като с отговора не са представени доказателства за такива разноски.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №177 от 19.05.2015г., постановено по в.т.д. № 36/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, ІІІ с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :