О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 504
София, 24.06.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бонка Йонкова
ЧЛЕНОВЕ: Евгений Стайков
Галина Иванова
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 2772/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. Иванов П. срещу решение №1234 от 10.06.2015г., постановено по в.гр.д.№958/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, ГК, 7 с-в, с което е потвърдено решение от 3.12.2014г. по гр.д.№14042/2012г. на СГС, г.о., І-16 с-в.
В касационната жалба на М. П. се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, както и че е необосновано. Твърди се, че неправилно въззивният състав е приложил разпоредбата на чл.300 ГПК, тъй като според касатора в случая не е налице тъждество между нарушенията на правилата за движение по пътищата от застрахования водач, предмет на оправдателното решение на наказателния съд и нарушенията, предмет на настоящия граждански процес. Сочи се, че наказателният съд не се е произнасял по допуснатите от застрахования водач нарушения по чл.5 ЗДвП, чл.15 ЗДвП и чл.67 ал.1 П., които ангажиран отговорността на ответното застрахователно дружество за обезщетяване на причинените на касатора неимуществени вреди. Претендира се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на ново решение, с което да бъде уважен изцяло предявения иск за неимуществени вреди за сумата 80 000 лв.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя шест процесуалноправни въпроса, за които твърди, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а именно:
1.„Длъжен ли е съдът при влязъл в сила оправдателен акт по наказателно дело да изследва дали деликвентът не е допуснал и други нарушения на ЗДвП, за които не му е било повдигнато обвинение или за които липсва произнасяне по наказателното дело?”
2.”Обвързан ли е гражданският съд от констатацията на наказателния съд, че е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 НК при преценка на обстоятелствата, които не са били релевирани в наказателното дело?”
За посочените два въпроса се твърди, че са решени в противоречие с Решение №25 от 17.03.2010г. по т.д.№211/2009г., ВКС, ІІ т.о.
3.„Трябва ли въззивния съд да извърши самостоятелна проверка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите към решението си?” Твърди се, че съдът не се е съобразил с указанията, дадени в ТР №1/4.01.2001г. на О., ГК.
4.„Когато въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение, следва ли да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?”
5.„Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236 ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл.272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника?”
Поддържа се, че въпросите №4 и №5 са решени в противоречие с Решение №94 от 28.03.2014г. по гр.д.№2623/2013г., ВКС, ІV г.о.
6.„Следва ли въззивният съд при постановяване на решението да обсъди всички релевантни доказателства и доводи на страните?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с Решение №906 от 30.12.2004г. по гр.д.№1106/2003г. на ВКС, ІІ г.о. и с Решение №1116 от 1.10.2008г. по гр.д.№4876/2007г., ВКС, V г.о.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество Застрахователна компания [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради липсата на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Отделно се излагат съображения за неоснователност на жалбата по съществото на спора и за липсата на касационни основания по чл.281 т.3 ГПК.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение от 3.12.2014г., постановено по гр.д.14042/2012г. на СГС, г.о., І-16 с-в. е отхвърлен предявеният от М. П. против ЗК [фирма] иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ за сумата 80 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП, настъпило на 9.01.2012г. в [населено място]. Съдът е приел, че съгласно чл.300 ГПК влязлото в сила решение по н.а.х.дело №20885/2012г. на СРС, н.о.,122 с-н, с което водачът Д. Д. е оправдан по повдигнатото му обвинение, е задължително за гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и вината на деликвента. Отделно първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства /свидетелски показания и заключение по извършената автотехническа експертиза/ и е стигнал до извода, че по делото не се установява виновно поведение на водача като елемент от състава на непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД и като предпоставка за ангажиране отговорността на застрахователя по задължителната застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите”.
С обжалваното решение от 10.06.2015г., постановено по в.гр.д.№958/2015г., въззивният състав от САС е потвърдил изцяло първоинстанционното решение, извършвайки препращане към мотивите на същото по реда на чл.272 ГПК. Изложил е допълнителни мотиви в подкрепа на тезата, че на основание чл.300 ГПК влязлото в сила решение на 28.12.2013г. по н.а.х.дело №20885/2012г. на СРС, н.о., 122 с-в, е задължително за гражданския съд, който разглежда последиците от деянието относно това дали и извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Посочил е, че за основателността на иска по чл.226 ал.1 КЗ следва да бъдат установени кумулативно всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане, включително противоправното поведение и вината на водача. В заключение въззивният състав е приел, че липсата на виновно поведение на водача обуславя неоснователността на исковата претенция.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение с оглед първия въпрос, поставен от касатора: „Длъжен ли е съдът при влязъл в сила оправдателен акт по наказателно дело да изследва дали деликвентът не е допуснал и други нарушения на ЗДвП, за които не му е било повдигнато обвинение или за които липсва произнасяне по наказателното дело?”. Въпросът не е значим за спора по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като е зададен хипотетично и абстрактно, без в него да се държи сметка нито за предмета на спора, очертан с исковата молба, нито за съдържанието на оправдателния акт на наказателния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/2010г. от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009 на ВКС,ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи по конкретното дело. В случая преценката за вида на нарушенията е обусловена от конкретните фактически обстоятелства, посочени в обвинителния акт и съответно в обстоятелствената част на исковата молба и не може принципно да бъде даден отговор, че съдът е длъжен сам да преценява какви обвинения е следвало да бъдат повдигнати в обвинителния акт и за кои нарушения липсва произнасяне по наказателното дело.
Не обуславя допускане на касация и вторият въпрос на касатора: ”Обвързан ли е гражданският съд от констатацията на наказателния съд, че е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 НК при преценка на обстоятелствата, които не са били релевирани в наказателното дело?” тъй като въпросът съдържа твърдение на касатора, което не е прието за установено от въззивния състав, а именно, че в наказателното дело не са били релевирани относими за спора обстоятелства. Напротив, в мотивите към първоинстанционното решение /към които препраща въззивното решение по реда на чл.272 ГПК/ е посочено, че Д. Д. е признат от наказателния съд за невиновен в това, че на 9.01.2012г. около 12.50ч. в [населено място] на [улица]при управление на лек автомобил „Фиат” с рег.№003В293 с посока на движение от [улица]към [улица]като в района срещу №30, движейки се по обособеното в средата на пътното платно трамвайно трасе, е реализирал пътнотранспортно произшествие с пешеходеца М. П.. Налице е тъждество на обстоятелствата, посочени от ищеца в исковата молба и тези, обсъдени от наказателния съд.
По отношение на двата въпроса, свързани със значението на оправдателния акт на наказателния съд за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В посоченото от касатора Решение №25 от 17.03.2010г. по т.д.№211/2009г., ВКС, ІІ т.о., е прието, че силата на пресъдено нещо на осъдителната, респ на оправдателната присъда, е налице при тъждество на деянието, което е предмет на доказване пред гражданския съд. В случая, както бе посочено по-горе, обстоятелствата, твърдени от ищеца в исковата молба и тези, въз основа на които наказателния съд е приел наличието на случайно събитие по чл.15 НК, са абсолютно същите. Обсъдените от наказателния съд нарушения на правилата за движение по пътищата / чл.19 ал.2 ЗДвП, чл.20 ал.2 ЗДвП и чл.116 ЗДвП/ включват в себе си всички релевирани от касатора нарушения /за първи път в писмените бележки пред първата инстанция/ по чл.5 ЗДвП, чл.15 ЗДвП и чл.67 ал.1 П.. Наказателният съд е приел, че липсва виновно поведение на водача / случайното деяние по чл.15 НК изключва вината на дееца/, за същите обстоятелства, описани в исковата молба на М. П., включително за движението по трамвайната лента и за необходимото поведение да не се създават опасности за живота и здравето на пешеходците. В тази връзка в случая не може да се приеме, че деянието на водача Д. Д. обуславя друго или други самостоятелни нарушения, които да не са били обсъдени от наказателния съд и по отношение на които, да не е налице хипотезата на чл.15 НК.
Доколкото не се установява наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с оглед извода на съда, че влязлото в сила решение по н.а.х.дело №20885/2012г. на СРС, н.о., 122 с-в, е задължително за гражданския съд относно липсата на вина на застрахования водач, всичките останали въпроси, поставени в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, се явяват незначими за конкретния правен спор. Това е така, тъй като въпросът относно задължителната сила на решението на наказателния съд по чл.300 ГПК, е формирал решаващата воля на въззивния състав за потвърждаване на първоинстанционното решение. В тази връзка задължението на съда да изложи свои собствени мотиви, да обсъди всички доводи и оплаквания на въззивника, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства, би било относимо за допускане на касационно обжалване само ако в конкретния случай влязлото в сила решение на наказателния съд не е задължително за гражданския съд по смисъла на чл.300 ГПК.
Не следва да се присъждат разноски в полза на ответното дружество за настоящата инстанция, тъй като с отговора на касационната жалба не са поискани разноски в случай на недопускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1234 от 10.06.2015г., постановено по в.гр.д.№958/2015г. по описа на Софийски апелативен съд ГК,7 с-в
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :