О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 503
София, 24.06.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бонка Йонкова
ЧЛЕНОВЕ: Евгений Стайков
Галина Иванова
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 2890/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Министерство на регионалното развитие и благоустройството /МРРБ/ срещу решение №1271 от 15.06.2015г., постановено по в.т.д.№16/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение № 1244 от 28.07.2014г. по т.д.№4175/2011г. на СГС, ТО.,VІ-9 с-в.
В касационната жалба на МРРБ се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният състав е възприел мотивите на първоинстанционния съд без да обсъди и съобрази в цялост направените от Министерството оплаквания за порочността на решението на СГС. Излагат се съображения за основателността на исковите претенции по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД. Поддържа се, че касаторът е установил при условията на пълно и главно доказване, че е превел авансово процесните суми, както че е прекратил действието на договорите в съответствие с договорните клаузи и с разпоредбите на чл.87 ЗЗД.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът излага допълнителни съображения в подкрепа на касационната жалба без да поставя конкретни въпроси. В изложението е посочено, че в противоречие с практиката на ВКС е решен процесуалноправният въпрос свързан със задължението на съда да обсъди всички относими към делото доказателства и становища на страните. Същевременно се твърди, че от значение за прилагането на закона и развитието на правото е въпросът за действията на държавата и техния характер при наличие на законови задължения във връзка с реализацията на конкретни мероприятия в случаите, когато не може да изпълни своите задължения, поради невъзможност да се осигурят финансови средства за довършване на инвестиционните намерения предвид сложните взаимоотношения в бюджетния процес.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК са депозирани писмени отговори от ответните дружества [фирма] – [населено място] и [фирма] – [населено място]. И в двата отговора се поддържа, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради липсата на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК като отделно се излагат съображения за неоснователност на жалбата по съществото на спора и за липсата на касационни основания по чл.281 т.3 ГПК.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №1244 от 28.07.2014г. по т.д.№4175/2011г. по описа на СГС, ТО, са отхвърлени предявените при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД от Министерство на регионалното развитие против [фирма] за заплащане на сумата 126 493.81 лв., от която 111 000 лв. – 55% от аванс, преведен с бюджетно платежно нареждане на 11.05.2009г. съобразно чл.4 ал.2 от Договор №111/2.04.2009г. и 15 393.81 лв. – 55% от аванс, преведен с бюджетно платежно нареждане на 22.05.2009г. съобразно чл.4 ал.2 от Договор №112/2.04.2009г. С решението да отхвърлени също предявените при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД от Министерство на регионалното развитие против [фирма] за заплащане на сумата 103 494.94 лв., от която 90 900 лв. – 45% от аванс, преведен с бюджетно платежно нареждане на 11.05.2009г. съобразно чл.4 ал.2 от Договор №111/2.04.2009г. и 12 594.94 лв. – 45% от аванс, преведен с бюджетно платежно нареждане на 22.05.2009г. съобразно чл.4 ал.2 от Договор №112/2.04.2009г. С решението са отхвърлени и претенциите на ищеца за присъждане на лихви върху главниците, считано от датата на предявяване на исковете -17.10.2011г. до окончателното изплащане на сумите.
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният състав е изложил мотиви, от които е видно, че въззивният състав е възприел изцяло фактическата обстановка, приета за установена от СГС, препращайки по реда на чл.272 ГПК и към мотивите на първоинстанционния съд. Посочил е, че от доказателствата по делото се установява, че на 2.04.2009г. между ищеца Министерство на регионалното развитие като възложител и сдружение „Т.”, в което участват като партньори, запазили юридическата си самостоятелност ответниците [фирма] и [фирма], е бил сключен договор №111/2.04.2009г. за изпълнение на СМР на обект „Благоустройствени дейности в [населено място] – Л. 2 като с бюджетно платежно нареждане №Е./11.05.2009г. Министерството е превело по сметката на сдружението сумата 202 000лв. – аванс по договор №111/2.04.2009г. На същата дата – 2.04.2009г. между Министерство на регионалното развитие и сдружение „Т.” е бил сключен договор№112/2.04.2009г. за изпълнение на СМР на обект „Благоустройствени дейности в [населено място] – Л. 3 като с бюджетно платежно нареждане №Е./22.05.2009г. Министерството е превело по сметката на сдружението сумата 27 988.75лв. – аванс по договор №112/2.04.2009г. Посочено е, че съгласно чл.2 ал.2 страните са се съгласили да подпишат допълнително споразумение за изпълнението на СМР при запазване на съотношението: 55% за водещия партньор [фирма] и 45% за [фирма].
Въззивният съд е приел за установено, че с писма, съответно изх.№70-00-1586/19.05.2010г. и изх.№70-00-1585/19.05.2010г., Министерството е уведомило сдружението, че в срок до 27.05.2010г. следва да изрази становище относно подписването на споразумение за прекратяване съответно на договор 111/2.04.2009г. и договор 112/2.04.2009г., съгласно чл.25 ал.1 т.2 от договорите. Посочено е, че след проведена кореспонденция със сдружението, в която последното не се е съгласило с прекратяване на договорите и е изявило готовност да изчака необходимия период от време за осигуряване на финансиране и ефективно стартиране на изпълнението на проектите, Министерството е уведомило сдружението, че прекратява договорите на основание чл.26 ал.2 от същите, считано от 1.07.2010г. В писмата за прекратяване на договорите Министерството е отразило, че при сключването на договорите е било осигурено частично финансиране на обектите в размер на заплатените аванси, но към месец юни 2010г. възложителят е в невъзможност да осигури финансиране за в бъдеще – обстоятелство, възникнало след сключването на договора. Съдът е приел за установено, че платените авансово суми не са върнати на възложителя.
При така установената фактическа обстановка въззивният състав е приел, че страните по делото са били обвързани от процесните действителни договори за изработка, които са сключени в резултат на проведени обществени поръчки по реда на ЗОП. Посочил е, че с оглед разпоредбата на чл.43 ал.4 от ЗОП и чл.26 ал.2 от договорите отпадането на основанията за получаване на платените авансово суми, съответно пораждането на вземанията на ищеца за неоснователно обогатяване, са предпоставени от доказването, че ищецът е упражнил правото по цитираната клауза за едностранно прекратяване на договора и че са настъпили фактите, пораждащи това потестативно право. Съдът е приел, че ищецът не е установил релевантните факти по чл.26 ал.2 от договорите, поради което не са отпаднали основанията, на които са платени авансовите суми. Във въззивното решение е посочено, че по делото липсват доказателства, че след сключването на договорите и към момента на упражняване на правата на възложителя за прекратяване на договорите, е настъпила невъзможност за остатъчно финансиране на проектите. Отразено е, че от доказателствата по делото не се установява настъпила промяна в бюджетното финансиране с оглед настъпила съществена промяна в икономическите и финансовите условия. Съдът е посочил, че по делото е опровергано твърдението на ищеца за невъзможност за финансиране на строителния надзор с оглед данните за сключен договор за такъв на 3.04.2009г.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:
На първо място следва да се има предвид, че в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не е посочил конкретни правни въпроси по начина, по който е посочен в разясненията, дадени в мотивите към т.1 от ТР №1/2010г. от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009 на ВКС, ОСГТК. В тази връзка касационният състав не е длъжен да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в касационната жалба и в самото изложение. Но дори да се приеме /чрез конкретизиране от страна на съда/, че в изложението са поставени два въпроса: – 1.за задължението на съда да обсъди всички относими към делото доказателства и становища на страните и 2.за действията на държавата и техния характер при наличие на законови задължения във връзка с реализацията на конкретни мероприятия в случаите, когато не може да изпълни своите задължения, поради невъзможност да се осигурят финансови средства за довършване на инвестиционните намерения предвид сложните взаимоотношения в бюджетния процес; тези въпроси не могат да обосноват допустимост на касационното обжалване, поради липсата на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК.
В своето решение въззивният състав е дал изчерпателен отговор на всички оплаквания, направени във въззивната жалба. Съдът е обсъдил становищата на страните и събраните по делото доказателства. В тази връзка процесуалноправният въпрос за задълженията на въззивния състав за обсъждане на доказателствата и становищата на страните, се явява неотносим и без значение за конкретния правен спор по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Не е формирал решаващата воля на съда и въпросът относно отговорността на държавата при невъзможност да се осигурят финансови средства, тъй като въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал, че не е бил в състояние да изпълнени договорите, поради настъпила невъзможност след сключването на договорите за остатъчно финансиране. За да бъде допуснато касационно обжалване правният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, но не и за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
На последно място следва да се отбележи, че непосочването на правен въпрос от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Отделен е въпросът, че в случая не са налице нито едно от инвокираните от касатора допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК, а именно: въпросите да са решени в противоречие с практиката на ВКС, респ. да се решават противоречиво от съдилищата, нито да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1271 от 15.06.2015г., постановено по в.т.д.№16/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :