ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 570
гр. София 28.06.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 03.02.2016 (трети февруари две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 334 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от Б. И. Я. срещу решение № 6467/18.09.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ „в“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 9290/2014 година, касационна жалба с вх. № 131 587/29.10.2015 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е отхвърлил предявените от Б. И. Я. срещу [фирма] [населено място] искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаване за незаконно на прекратяването на трудовото й правоотношение от длъжността „Главен специалист“ в отдел „Застрахователна помощ при пътуване и застраховки в чужбина“, при Дирекция „Аквизиция, развитие продукти автомобилно застраховане, финансови рискове и отговорности“, извършено със заповед № 72/21.09.2012 година на Изпълнителните директори на [фирма] [населено място], на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ и за отмяната му като такова, за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност, а също така и за осъждане на ответника да й заплати сумата от 9777.30 лева, представляваща обезщетение за оставането й без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 22.09.2012 година до 22.03.2013 година. В касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. Илиев А. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 4 312/14.01.2016 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд, а ако такова бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Б. И. Я. е била уведомена за обжалваното решение на 29.09.2015 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 131 587/29.10.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е споделил изводите на първоинстанционния Софийски районен съд и е препратил към тя по реда на чл. 272 от ГПК. Наред с това съобразявайки се с изложените във въззивната жалба доводи е посочил, че изводът на първоинстанционният съд за реалното съкращаване на единствения зает от Я. щат, а именно този за длъжността „Главен специалист“ в отдел „Застрахователна помощ при пътуване и застраховки в чужбина“, при Дирекция „Аквизиция, развитие продукти автомобилно застраховане, финансови рискове и отговорности“ е законосъобразен и обоснован. Наред с това въззивният съд е посочил, че намира за неоснователно твърдението на Я., че заповедта за прекратяване на трудовото й правоотношение не е подписана от компетентен орган, а именно от двамата изпълнителни директори на дружеството. Приел е, за доказано, че тя е подписана от двата изпълнителни директори като законни представители на дружеството и е преподписана от директора на дирекция „Управление на човешките ресурси“. Освен това е споделил и извода на първоинстанционния съд, че за ответното дружество- [фирма] [населено място] не е възникнало задължението за извършване на подбор по силата на чл. 329 от КТ. От събраните по делото доказателства се установявало, че в рамките на отдела, ищцата е заемала единствения щат „Главен специалист“, а по отношение на трудовите функции на останалите главни специалисти в другите отдели на дирекцията, обосновано първоинстанционният съд бил приел, че те не са идентични или сходни по трудови функции с длъжността, която е заемана от Я.. Въззивният съд е посочил, че правилността на този извод на първоинстанционния съд се установява при сравнението между длъжностната характеристика за длъжността, заемана от Я. и длъжностните характеристики за длъжността „Главен специалист“ в другите отдели на дирекцията, досежно възложените отговорности, задачи и задължения. За законосъобразен и обоснован е приет и направения, на база на извършеното сравнение, извод на първоинстанционния съд, че тези различия основно произтичат от обстоятелството, че се касае за различни обекти на застраховането, свързани с различни застрахователни рискове и продукти, които изискват различни познания за сключването на застрахователните договори и уреждане на последиците при настъпване на застрахователното събитие. Възражението на Я., че длъжностните характеристики не са съществували към датата на спорното уволнение и са създадени за нуждите на процеса, е прието като преклудирано, на основание чл. 266, ал.1 от ГПК, тъй като е заявено за пръв път с въззивната жалба и поради това не подлежащо на разглеждане. Длъжностните характеристики са били одобрени от работодателя и съответствали на длъжностите по старото щатно разписание. Що се отнасяло до възражението на Я., че те не са подписани от лицата, заемали тези длъжности, то въззивният съд е приел, че това обстоятелство само по себе си по никакъв начин не се отразява на съдържанието на документите, включително и досежно отразените различни отговорности, функции, задачи и задължения, възложени с тях на главните специалисти в различните отдели на дирекцията. Приел е, че на възражението, че тези длъжностни характеристики не са доведени до знанието на адресатите им могат да се позовават само конкретните адресати на документите. На последно място, въззивният съд е приел, че действително представената по делото длъжностна характеристика, чийто адресат е Я., е в копие, което не е подписано от нея. В тази връзка е отбелязал, че самата тя не оспорва обстоятелството, че като главен специалист е била натоварена именно със задачите, функциите и задълженията, посочени в представената по делото длъжностна характеристика. Предвид посочените мотиви, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установявало материалната законосъобразност на спорната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на Я., поради което законосъобразно и обосновано с първоинстанционното решение е приета неоснователност на исковата претенцията по чл.344, ал. 1, т. 1 от КТ и обусловените от нея искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3, последния във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. И. Я. твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с установената с ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, решение № 548/06.12.2010 година, постановено по гр. д. № 1119/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; решение №331/19.05.2010 година, постановено по гр. д. № 257/2009 година, решение № 65/16.07.2010 година, постановено по гр. д. № 4261/2008 година и решение № 670/15.11.2010 година, постановено по гр. д.. № 695/2009 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. съдебна практика на ВКС по процесуално правния въпрос за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните. В тази връзка са изложени твърдения за това, че въззивният съд не е обсъдил изложените във въззивната жалба твърдения, че е било възможно представените от [фирма] [населено място] длъжностни характеристики да са били отменени много преди датата на прекратяване на трудовото правоотношение на Я., а също така и е било възможно да са съставени много след тази дата. Липсата на дата на съставянето им и липсата на подпис на лицето, което осъществява съответната трудова функция е трябвало да доведе съда до извода, че представените от [фирма] [населено място] длъжностни характеристики не са годно доказателствено средство, въз основа на което да се установи различия в трудовите функции за главните специалисти, работили в дружеството, към момента на прекратяването на трудовото правоотношение на Я.. Видно от мотивите на обжалваното решение в него са обсъдени всички изложени във въззивната жалба доводи на Б. И. Я., като само по отношение на възражението че длъжностните характеристики не са съществували към датата на спорното уволнение и са създадени за нуждите на процеса, е прието като преклудирано, на основание чл. 266, ал.1 от ГПК, тъй като е заявено за пръв път с въззивната жалба и поради това не подлежащо на разглеждане. В тази връзка трябва да се има предвид, че съдът е задължен да обсъди доводите и възраженията на страните по делото, а също така и да прецени събраните във връзка с тях допустими и относими доказателства. Това негово задължение обаче се отнася не до всички доводи и възражения на страните, а също така и до всички доказателства, а само до тези, които са направени, съответно представени в установените за това процесуални срокове. При това преценката на твърденията,, възраженията и доказателствата съдът на първо място трябва да прецени тяхната допустимост, включително и това дали са релевирани в установените за това преклузивни срокове. В случай, че това не е направено съдът не би следвало да обсъжда доводите, възраженията и доказателствата представени извън установените за това преклузивни срокове. С оглед на това приемането на това, че дадено възражение, е преклудирано и не подлежи на разглеждане не означава, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с установеното в горепосочената съдебна практика разрешение на поставения от касаторката процесуално правен въпрос и не може да се допусне касационно обжалване само на това основание. Дали възражението е преклудирано или не е фактически въпрос и правилността на този извод на въззивния съд би подлежала на проверка н производството по съществото на спора. За да бъде проведено такова обаче е необходимо въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, като в случая значимия правен въпрос би бил този за приложението на установената в чл. 266, ал. 1 от ГПК преклузия, на която се е позовал състава на Софийски градски съд. Касаторката обаче не е формулирала правен въпрос в тази насока, който да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази насока.
Предвид на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 6467/18.09.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ „в“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 9290/2014 година по подадената срещу него от Б. И. Я. касационна жалба с вх. № 131 587/29.10.2015 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6467/18.09.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ „в“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 9290/2014 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.