ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 577
гр. София 29.06.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 10.02.2016 (десети февруари две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 462 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от Прокуратурата на Република България срещу решение № 6492/23.09.2015 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІV-в състав, постановено по гр. д. № 16 792/2014 година, касационна жалба с вх. № 124 515/15.10.2015 година.
С касационната жалба Прокуратурата на Република България обжалва посоченото решение в частта му, с която е осъдена да заплати на М. Б. С., З. Н. К. и Б. М. К. сумите от по 18 492.67 лева за първите две и 15 112.29 лева за третия, представляващи законната лихва за забава върху дължимите се на всеки от тях обезщетения от по 60 000.00 лева за периода от 25.01.2011 година до 24.01.2014 година, както и законната лихва върху обезщетенията за периода от 24.01.2014 година до 15.12.2014 година. Твърди се, че решението е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да се отмени в обжалваната му част и да се постанови друго, с което предявените срещу Прокуратурата на Република България искове да бъдат отхвърлени.
Ответниците по тази касационната жалба М. Б. С., З. Н. К. и Б. М. К. са подали отговор на същата с вх. № 137 700/10.11.2015 година, с който са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 01.10.2015 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 124 515/15.10.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийски градски съд е установил, че с влязлата в сила на 16.04.2009 година, присъда от 31.03.2009 година, постановена по н. о. х. д. № 758/2007 година по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, V-ти състав М. Б. С. и З. Н. К. са били признати за невиновни по повдигнатото им обвинение за престъпленията, предмет на сл. д. № 128/1988 година по описа на отдел „Следствен” на Главно следствено управление при МВР, което е било образувано на 12.05.1988 година. Прието е, че Б. М. К. е бил обвиняем по същото производство, но с постановление от 30.03.2005 година, постановено по пр. пр. № 41234/2004 година по описа на Софийска районна прокуратура то е било прекратено по отношение на него. С влязло в сила на 10.07.2014 година решение № 799/15.01.2013 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-11 състав, постановено по гр. д. 10 577/2011 година, което е било изменено с решение № 1939/23.10.2013 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 1513/2013 година Прокуратурата на Република България е била осъдена да заплати на всеки един от М. Б. С., З. Н. К. и Б. М. К. обезщетение по чл. 2 от ЗОДОВ в размер на по 60 000.00 лева. Въззивният съд е приел, че с влизане в сила на оправдателната присъда Прокуратурата на Република България е изпаднала в забава, поради което предявените искове на М. Б. С. и З. Н. К. по чл. 86 от ЗЗД са погасени по давност за периода до 25.01.2011 година и са основателни за период от три години преди предявяването им. По отношение на иска по чл. 86, предявен от Б. М. К. е прието, че началния момент на забавата е 12.08.2011 година, т. е. седмия ден след подаването на исковата молба, тъй като липсвали данни кога му е било съобщено постановлението за прекратяване на наказателното производство. Прието е, че тъй като в производството по чл. 2 от ЗОДОВ не е претендирано и присъждано обезщетение за забава от момента на влизането в сила на оправдателната присъда, респективно на постановлението на прокурора за прекратяването на наказателното производство М. Б. С., З. Н. К. и Б. М. К. са предявили исковете по чл. 86 от ЗЗД като са посочили и акумулирания размер на обезщетението до предявяването на исковата молба, което било в съответствие с разпоредбата на чл. 127, ал. 1, т. 5 от ГПК. Съдът е посочил, че съгласно чл. 111, б. „в” от ЗЗД вземанията за лихви се погасяват със специалния тригодишен давностен срок. Тъй като М. Б. С. и З. Н. К. претендирали заплащането на лихви за период от три години преди датата на подаване на исковата молба, а Б. М. К. за по-кратък период, чиято начална дата е 12.08.2011 година възражението на Прокуратурата на Република България за изтекла погасителна давност е прието за неоснователно. Изложени са съображения, че исковете не могат да бъдат отхвърлени за периодите, за които са уважени, тъй като вземането за лихва се придобива ден по ден и погасителната давност за него тече от всеки изминал ден, поради което за тези периоди вземането за лихва не е погасено по давност. Съдът е приел, че лихва за забава следва за бъде присъдена и за периода след датата на предявяване на исковете до 15.12.2014 година, тъй като на 16.12.2014 година Прокуратурата на Република България е заплатила на М. Б. С., З. Н. К. и Б. М. К. дължимите се обезщетения.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е поставила въпроса за началната дата, от която започва да се начислява обезщетение за забава върху обезщетенията по чл. 2 от ЗОДОВ и за това кога това обезщетение се счита погасено поради изтичането на давностния срок. По отношение на първата част от въпроса е налице задължителна съдебна практика, обективирана в т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 2/2004 година, с която съставът на Софийски градски съд се е съобразил. Втората част от въпроса е свързана с поддържаната от Прокуратурата на Република България теза, че исковете на М. Б. С., З. Н. К. и Б. М. К. са погасени по давност, тъй като считано от датата на влизането в сила на оправдателната присъда и на постановлението на прокурора е изтекъл предвиденият в разпоредбата на чл. 111, б. „в” от ЗЗД давностен срок. Според касатора изтичането на този срок, считан от посочената дата е довел до погасяване на задължението за лихви изцяло и тъй като това е станало преди предявяването на исковете по чл. 86 от ЗЗД, поради което те е трябвало да бъдат отхвърлени. По отношение на този също има задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 24/17.02.2009 година, постановено по т. д. № 574/2008 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. Както е посочено в цитираното решение вземането за лихви възниква от момента на изискуемостта на главното вземане и се погасява с погасяване на главното вземане, както е предвидено в разпоредбата на чл. 119 от ЗЗД. Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Лихви се дължат за всеки изминал ден след изпадане на длъжника в забава. Когато искът е предявен след като са изтекли три години от възникване на вземането за лихви, не се погасяват всички лихви, а само тези, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска. Обжалваното съдебно решение е съобразено с тази задължителна съдебна практика. Предвид на посоченото не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а доколкото не са изложени обосновани твърдения за това, че тази практика се нуждае от осъвременяване или следва да бъде изоставена, като се даде ново разрешение на правните въпроси не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съществуването на съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК изключва възможността за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК още повече че липсва изложение в тази насока.
С оглед на посоченото по-горе не трябва да се допуска касационно обжалване на решение № 6492/23.09.2015 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІV-в състав, постановено по гр. д. № 16 792/2014 година по подадената от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 124 515/15.10.2015 година. Предвид изхода на делото Прокуратурата на Република България ще трябва да бъде осъдена да заплати на М. Б. С., З. Н. К. и Б. М. К. сумата от 2000.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6492/23.09.2015 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІV-в състав, постановено по гр. д. № 16 792/2014 година по подадената от ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ касационна жалба с вх. № 124 515/15.10.2015 година.
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на М. Б. С. с ЕГН [ЕГН], З. Н. К. с ЕГН [ЕГН] и Б. М. К. с ЕГН [ЕГН], тримата от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Б”, ет. 2, ап. 22 сумата от 2000.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.