Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
2358_16_opr_288_124gpc@79zs
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 413
София, 30.06.. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 2358 /2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. И. С. срещу въззивно решение № 35 от 18.02.2016 г. по възз.гр.д. № 676 /2015 г на Шуменския окръжен съд,., с което, като е отменено решение № 1639 от 08.10.2015 г. по гр.д. № 3024 /2014 г. на Шуменския районен съд, е признато за установено по отношение на М. Т. Т. и на М. И. С., че З. Р. Хаджиманич, Е. С. В., В. Х. В. и С. В. Х. са собственици на недвижим имот, представляващ овощна градина в местността „Горен сурулук“, имот № 105001 по плана за земеразделяне в землището на [населено място], кв.Д., поземлен имот с идентификатор № 83510.426.1, с трайно предназначение на територията – земеделска. Окръжният съд е отменил на основание чл.537,ал.2 ГПК констативен нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот, придобит по давност № 127, т.1, рег. № 1452, д. № 80 /21.02.2011 г.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещните страни З. Р. Хаджиманич, Е. С. В., В. Х. В. и С. В. Х. в писмен отговор на касационната жалба оспорват наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване на обжалваното решение
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост на недвижим имот, за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна следното:
С Решение от 1999 г. за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи, на основание чл.27 от ППЗСПЗЗ е било възстановено правото на собственост на ищците – наследници на В. Х. М. върху овощна градина от 2,600дка, шеста категория, местност „Горен сурулук“, имот №105001, по плана за земеразделяне в землището на [населено място]. Ищците са наследници на В. Х. М., починал през 1965 г..
С нотариален акт № 127 21.02.2011 г. за право на собственост върху недвижим имот, придобит по давност, М. Т. Т. бил признат за собственик по давностно владение на процесния недвижим имот,
С нотариален акт № 175 /10.03.2011 г. М. Т. Т. е продал процесния имот на втория ответник М. И. С., след което собствеността била прехвърлена в полза на [фирма] с едноличен собственик на капитала и управител М. И. С..
От свидетелските показания е установено, че в периода от 2001 г. ответникът М. С., който притежавал съседните на процесния имоти, се е свързал със сина на един от ищците и е водил преговори през следващите 3 – 4 години за закупуван на имота или за заменянето му, които не са довели до споразумение. С. поискал разрешение за поставяне на стълбове за прекарване на електричество през имота, но му било отказано. Преговорите приключили през 2007 г. За периода от 2001 г. до 2014 г. мястото не е било нито обработвано, нито заграждано от някого. Свидетелката С., сестра на ответника С., твърди, че процесният имот бил напълно изоставен с едно или две много стари овощни дървета, ответникът Т., който работел при ответника С. и живеел със семейството си в негов имот, в каравана, която отстояла на 20 метра от процесния имот, е почиствал имота от храсти, грижел се е за останалите в имота (две) дървета и сеел зеленчуци в малка част от него. Показанията и следва да се преценяват с оглед на нейната заинтересованост (от изхода на спора полза на брат и – ответникът С.). За такова (ограничено) ползване на имота от Т. са събрани и други свидетелски показания.
Въззивният съд е направил следните правни изводи:
Влязлото в сила решение на поземлена комисия от 1999 г., придружено със скица, удостоверява правото на собственост на ищците и има сила на констативен нотариален акт за собственост върху имота.
Съгласно ТР № 11 /2013 г. по т.д. № 11 /2012 г. на ОСГК на ВКС, когато и двете страни в правния спор легитимират правото си на собственост върху имота (както е в случая), то всяка страна следва да докаже своето право (въззивният съд е възпроизвел мотивите на тълкувателното решение за разпределението на доказателствената тежест).
Относно владението: извършените действия по упражняване на фактическа власт следва да разкриват намерението за своене по начин то да стане достояние на заинтересованите лица, като отчита предназначението на имота и действията, чрез които е осъществявана фактическата власт, т.е. дали последните имат постоянен или сезонен характер. Без да се установи, че владението е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително, упражняването на фактическа власт върху една вещ не може да се определи като владение. Владението следва да бъде установено при условията на главно, пълно и пряко доказване в хода на процеса.
В случая ответникът (Т.) не е успял да проведе такова доказване. Съдът е приел, че частичното почистване на имота от камъни и храсти, изхвърлянето на изсъхнали клони от останалите в имота 1 – 2 черешови дървета и отглеждането на зеленчуци в малка част от мястото, дори и да са могли да станат достояние на действителния собственик, не представляват упражняване на фактическа власт върху имота според предназначението му и не навеждат на упражняване на собственически правомощия в пълен обем единствено за себе си.
Така съдът е достигнал до извода, че ответникът тасев не е придобил правото на собственост на имота въз основа на давностно владение по чл.79,ал.1 ЗС. А при последващата продажба на имота на ответника С., не е настъпил и вещно- прехвърлителният ефект на сделката, тъй като продавачът Т. не е бил собственик.
Жалбоподателят извежда следните правни въпроси:
1) дали правото на собственост е придобито на основание давностно владение, когато са установени всички елементи от неговия фактически състав и какво е значението на извършените от ответника Т. фактически действия в имота при обосноваване извода на съда за наличие /липса на необезпокоявано, непрекъснато, явно и спокойно владение, упражнявано от негова страна.
Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, първият въпрос не е обуславящ – въззивният съд е приел обратното на твърдяното – че не е доказано владение, което може да доведе до придобиване на правото на собственост (въпросът се основава на неприетата от съда за доказана защитна теза на ответника).
Доколкото вторият въпрос не е фактически, а правен и след уточняването му по реда на приетото с ТР № 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свежда до това, дали частичното ползване на част от земеделски имот за производството на зеленчуци представлява упражняване на фактическа власт върху имота според предназначението му и упражняване на собственически правомощия в пълен обем единствено за себе си – непрекъснато владение по смисъла на чл.79 ЗС. Въпросът е материалноправен и обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с посоченото от жалбоподателя решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д. № 603 /2012 г. на ВКС, І г.о., на което се е позовал и въззивният съд (както и на други посочени от него решения) и чието разрешение на правния въпрос за елементите на фактическия състав на придобивната давност е възпроизвел.
Разрешението на въззивния съд не е в противоречие с посочените от жалбоподателя решения № 27 от 07.02.2014 г. по гр.д. № 4919 /2013 г. на ВКС, І г.о. и № 10 от 04.05.2011 г. по гр.д. № 308 /2010 г. на ВКС, ІІ г.о., с които този въпрос не е разглеждан и разрешаван. С първото решение е разрешен процесуалноправен въпрос дали съдът следва да обсъди в съвкупност всички факти, установяващи елементите на фатическия състав на чл.79,ал..1 ЗС и дали когато са допуснати гласни доказателства, съдът следва да формулира въпроси към свидетелите така, че да се установи точно кой е ползваният имот, а с второто е разрешен въпросът от кой момент започва да тече придобивната давност за имот, собствеността върху който се възстановява по ЗСПЗЗ, когато към момента на влизане в сила на разпоредбата на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ, не е налице завършен фактически състав на земеделската реституция (началният момент е възстановяването на собствеността).
2) Какво е значението на констативния нотариален акт, издаден по реда на чл.587 ГПК и неговата обвързваща доказателствена сила за трети лица и съда. Относима ли е тази обвързваща сила и в настоящия казус.
Въпросът е процесуалноправен и е обуславящ и е разрешен в точно съответствие с ТР № 11 /2013 г. по т.д. № 11 /2012 г. на ОСГК на ВКС, на което се е позовал въззивният съд. Въпросът не е разрешен в противоречие, а в съответствие с решения № 153 от 10.07.2013 г. по гр.д. № 889 /2012 г. на ВКС, І г.о., и № 157 от 19.06.2013 г. по гр.д. № 103 /2012 г. на ВКС, І г.о., с което е възпроизведено разрешението на тълкувателното решение.
3) Направил ли е въззивният съд собствени фактически и правни изводи на базата на събрания доказателствен материал, обсъден поотделно и в съвкупност.
Изложеното не е правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а представлява довод за процесуално нарушение и то общ (не се твърди необсъждането на конкретно доказателство за конкретен релевантен факт) и като такъв не подлежи на разглеждане в производство по чл.288 ГПК, каквото е настоящото.
4) Обсъдил ли е въззивният съд въпроса за наличието на правен интерес за предявяване на иска от страна на ищеца спрямо ответниците, предвид обстоятелството, че последните не са били ползватели, нито са претендирали право на собственост върху имота към датата на завеждане на установителния иск за собственост.
Доколкото и този въпрос може да бъде уточнен като правен : дали е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу ответници, които към момента на предявяване на иска не са били ползватели, нито са претендирали право на собственост върху имота, то той не е обуславящ, доколкото ответниците са оспорили иска и правото на собственост на ищеца с твърдения, че са придобили и са се разпоредили с имота.
От изложеното настоящият състав приема, че не са налице основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство, жалбоподателят няма право на разноски, а искането на ответниците за присъждане на разноски е основателно за сумата 300 лева за адвокатско възнаграждение, за които е представен списък за разноски и чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представения договор за процесуално представителство.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 35 от 18.02.2016 г. по възз. гр. д. № 676 /2015 г. на Шуменския окръжен съд, по касационна жалба на М. И. С..
ОСЪЖДА М. И. С. да заплати на З. Р. Хаджиманич, Е. С. В., В. Х. В. и С. В. Х. сумата 300 (триста) лева – разноски за процесуално представителство в това производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.