ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 587
гр. София 01.07.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 20.01.2016 (двадесети януари две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 6223 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от [фирма] [населено място] срещу решение № 69/21.07.2015 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 150/2015 година, касационна жалба с вх. № 7907/09.09.2015 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Бургас е потвърдил първоинстанционното решение № 4/11.02.2015 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 1483/2013 година, с което [фирма] [населено място], на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, е осъдено да заплати на И. Т. М., П. И. Ш., С. И. П., Б. И. П. и И. А. И. общо сумата от 25 100.00 лева, предявена частично от общата твърдяна сума от 1 063 031.97 лева и представляваща обезщетение за лишаването им от възможността да ползват собствения си недвижим имот, представляващ терен от 19 061.00 м2, в землището на [община], местността „К. ч.”, за периода от 01.08.2006 година до 06.10.2008 година. В касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу дружеството искове да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба И. Т. М., П. И. Ш., С. И. П., Б. И. П. и И. А. И. са подали отговор на същата с вх. № 11 223/11.12.2015 година, с който са изразили становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас, а ако такова бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
[фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 05.08.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 7907/09.09.2015 година, като е подадена по пощата на 07.09.2015 година, а 05.09.2015 и 06.09.2015 година са неприсъствени дни. Поради това, с оглед на разпоредбите на чл. 60, ал. 6 и чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Бургас е приел за установено, че И. Т. М., П. И. Ш., С. И. П., Б. И. П. и И. А. И. са собственици на недвижимия имот, като правото на собственост върху него им е било възстановено по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ. Съдът е приел, че дружеството не може да оспорва решението за възстановяване на правото на собственост на ищците по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК, тъй като в производството било безспорно установено, че [фирма] [населено място] не е собственик на имота, т. е. не е могло да заявява права, които да изключват правата на ищците. Също така е посочено, че с влязло в сила решение № 174/20.02.1998 година на Районен съд Бургас, постановено по гр. д. 569/1997 година е уважен предявен от ищците срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 108 от ЗС, като дружеството е осъдено да им предаде владението върху имота, а наред с това да им заплати и обезщетение по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за ползване на имота без правно основание за периода от 01.05.1993 година до 1996 година, включително. С последващо влязло в сила решение № 299/30.12.2008 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 1140/2000 година [фирма] [населено място] е било осъдено да заплати обезщетение по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за следващ период от януари 1997 година до юни 2001 година. С договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № 68, том VІІІ, рег. № 7460, дело № 1385/2008 година на А. Д.-нотариус с район на действие района на Районен съд Бургас, вписан под № 28* в регистъра на Нотариалната камара ищците са се разпоредили с имота в полза на [фирма] [населено място]. Именно това дружество е било въведено в имота на 16.04.2009 година, видно от протокол за принудително отнемане на недвижим имот и въвод във владение на основание чл. 522, ал. 1 от ГПК по изпълнително дело № 2250/2000 година по описа на Съдебно-изпълнителната служба при Районен съд Бургас, въз основа на издадения в посоченото по-горе производство по чл. 108 от ЗС изпълнителен лист, като [фирма] [населено място] е бил отстранен от владението му. Въз основа на тези доказателства и основавайки се на заключенията на изслушаните по делото заключения на съдебно-икономически експертизи, тричленна съдебно-техническа експертиза и комплексна такава съставът на Апелативен съд Бургас е приел за доказано, че [фирма] [населено място] е ползвало имота през периода от време, предмет на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, като доколкото това ползване е било без правно основание за това искът е бил доказан по своето основание. Въззивният съд е разгледал и направеното с въззивната жалба на [фирма] [населено място] оплакване, че първоинстанционният съд неправилно е определил размера на дължимото се от дружеството обезщетение. В тази връзка е посочено, че размерът на обезщетението трябва да се определи не като такова за земя от земеделския или горския фонд, в какъвто смисъл са били твърденията на [фирма] [населено място], а като среден пазарен наем за имот използван за търговски цели, доколкото в случая върху този имот е бил разположен къмпинг „З. р.” и обезщетението трябвало да се съобрази с реалното ползване на имота. Въззивният съд не е приел за основателни и твърденията на [фирма] [населено място], че обезщетението трябва да бъде определено като равностойността на получените от дружеството доходи от ползването на имота.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] е поставило материално правния въпрос за начина, по който следва да се определи размера на обезщетението по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, за ползване на недвижим имот без правно основание за това, както и процесуално правните въпроси за възможността да бъде извършван косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК върху административните актове за възстановяване на правото на собственост върху недвижим имот, постановени въз основа на някой от реституционните нормативни актове; за задължението на съда да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани в производството доказателства и за това дали страните са задължени да доказват служебно известните на съда факти.
Въпросът за това дали страните са длъжни да доказват служебно известните на съда факти (които според касатора са такива съществуването, на които съдът сам трябва да провери) е свързан с обстоятелството, че в първоинстанционното решение е отбелязано, че не се спори, че по отношение на извършените в имота подобрения е налице висящ съдебен спор между страните, въпреки че доказателства за такъв не са представени. Според касаторът такова производство липсва и затова въззивния съд е трябвало да върне делото на първоинстанционния такъв за установяване на това дали действително е налице такъв спор между страните. Съставът на Апелативен съд Б. обаче нито е посочил в решението си съществуването на такъв спор, нито се е позовал на него при формиране на фактическите и правните си изводи. Поради това този въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допускането на касационно обжалване по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на решението.
Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по процесуално правния въпрос за задължението на съда да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани в производството доказателства. Видно от данните по делото въззивният съд се е съобразил с това свое задължение, като от изложените от [фирма] [населено място] твърдения следва, че въпросът е формулиран поради несъгласието на дружеството-касатор с крайните изводи, до които е достигнал въззивният съд, при изпълнението на задължението. Въззивните решения се допускат до касационно обжалване, когато в тях съдът се е произнесъл по материално правен или процесуално правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело и е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Както е посочено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС такъв въпрос е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Същият трябва да е от значение за изхода на спора по конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от съда или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При преценката дали са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали посочения от касатора правен въпрос или въпроси са включени в предмета на делото като заедно с това са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на съда, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Последната проверка се извършва едва след допускането на касационното обжалване на решението при разглеждането на делото в откритото съдебно заседание по чл. 290 от ГПК и при постановяване на касационното решение по чл. 293 от ГПК. Затова случаите, когато обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост представляват основания за касационно обжалване на същото по чл. 281, т. 3 от ГПК. Тези основания, както и другите основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл. 281 от ГПК са различни от основанията за допускане на касационно обжалване и затова не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 от ГПК. Поради това искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не може да се обосновава с твърдения за неправилност на същото по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Въпросите свързани с основанията за касационно обжалване по чл. 281 от ГПК не са такива по чл. 280, ал. 1 от ГПК и не покриват изискванията за общо основание за допускане на касационното обжалване по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Развитите в изложението на [фирма] [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК доводи по посочения въпрос са свързани изцяло с извършената от въззивния съд преценка на твърденията на страните и събраните по делото доказателства, както и с направените въз основа на тях изводи на въззивния съд за фактическата обстановка, за възникналите въз основа на нея между страните правоотношения и последиците от същите като се сочи защо според касатора те са неправилни и какво е правилното според него разрешение на спора. Поради това те не покриват изискването за общо основание за допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същите са изяснени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС и касационно обжалване въз основа на тях не може да бъде допуснато.
Такова обжалване не може да бъде допуснато и по процесуалноправния въпрос за възможността да бъде извършван косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК върху административните актове за възстановяване на правото на собственост върху недвижим имот, постановени въз основа на някой от реституционните нормативни актове. Същият е поставен във връзка с това, че не е прието твърдението на [фирма] [населено място], че И. Т. М., П. И. Ш., С. И. П., Б. И. П. и И. А. И. не могат се легитимират като носители на правото на собственост върху недвижимия имот въз основа на решенията по ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ. Този въпрос обаче не е обуславящ, доколкото свързани с правото на собственост върху имота отношенията между страните по делото, са установени със сила на присъдено нещо и този въпрос не може да бъде пререшаван. Обвързващото действие на силата на присъдено нещо не отпада поради обстоятелството, че след влизане в сила на съдебното решение по чл. 108 от ЗС е постановено ново решение на общинската служба по земеделие, в което имотът е бил посочен като такъв включен в горския фонд, а не като земеделски такъв. Дори и последващото решение за възстановяване на правото на собственост да е нищожно или незаконосъобразно, то това не води до заличаване на силата на присъдено нещо по иска с правно основание чл. 108 от ЗС, която няма да отпадне дори и да бъде установен твърдения от касатора порок на втория административен акт за възстановяване на правото на собственост. Предвид на това въпросът не е обуславящ за крайните изводи на въззивния и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение.
По отношение на формулирания от [фирма] [населено място] материално правен въпрос трябва да се вземе предвид, че съгласно установената с т. 1 от ППВС №1/28.05.1979 година, решение № 267/20.01.2014 година, постановено по гр. д. № 13/2013 година, решение № 252/23.01.2015 година, постановено по гр. д. № 2858/2014 година, решение № 91/15.04.2014 година, постановено по гр. д. № 6541/2013 година, решение № 55/03.04.2014 година, постановено по гр. д. № 5712/2013 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; решение № 248/29.07.2013 година, постановено по гр. д. № 1062/2012 година, решение № 398/06.08.2014 година, постановено по гр. д. № 1933/2013 година, решение № 587/01.11.2010 година, постановено по гр. д. № 941/2009 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 131/12.07.2010 година, постановено по т. д. № 798/2009 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. съдебна практика неоснователно обогатяване се реализира не само в случайте, когато имуществено на едно лице е увеличено без основание за сметка на обедняването на друго лице, като увеличаването и обедняването произтичат от един или няколко общи факти, но и в случаите когато едно лице неоснователно си спестява за сметка на друго разходи, които са били необходими и е трябвало да бъдат извършени. Когато едно лице ползва чужд имот, без да има правно основание за това ползване, той лишава собственика от възможността да ползва имота си, било лично, било чрез трето лице като извлича доходи от него. Ако се касае до имот, който има стопанско предназначение собственикът би могъл да реализира доходи от него като го използва лично по предназначението му или го предоставя на трети лица, за осъществяването на извършвана от тях стопанска дейност. Осъществяваното от третото лице ползване на имота без основание е пречка собственика на реализира тези доходи. Същевременно, ако третото лице ползваше вещта на правно основание (като се предполага, че тъй като собственика се противопоставя на неоснователното ползване, при което не получава насрещна престация основанието винаги ще е възмездно такова), то щеше да дължи на собственика съответното обезщетение за това ползване, в зависимост от конкретния характер на основанието. При ползване без основание третото лице си спестява разходите за това обезщетение, което води до обогатяването му. Това е така тъй като за такова, както се посочи по-горе, се разбират не само реализирането на добиви и доходи, но и спестяването на разходи, които иначе биха довели до намаляване на имуществото на третото лице. При това, доколкото липсва правно основание за това спестяване на разходите, то е неоснователно и за него се дължи обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, до размера на обедняването. В случая обедняването на собственика се съизмерява в размера на вземането, което би имал по отношение на ползващото имота лице при положение, че ползването се извършва на възмездно правно основание. Същевременно ползващото без основание лице се обогатява именно чрез спестяването на разхода, който би извършило, ако ползваше имота на такова правно основание. Затова то дължи на собственика на имота обезщетение по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД до размера на това, което би дължало ако ползваше имота на възмездно правно основание, като размерът на обезщетението се определя не само с оглед на вида, площта и предназначението на имота, но и с оглед на това за какво конкретно се използва той от третото лице. Определеното по този начин обезщетение за ползване на имота без правно основание се дължи, независимо от това дали третото лице е реализирало доходи от ползването или не и от техния размер, тъй като между извършваната от ползващия без основание дейност и обедняването на собственика не съществува връзка. Обедняването произтича не от конкретната дейност, която третото лице извършва и за която ползва имота, а от самото ползване без основание. С оглед на това и предвид посочените по-горе мотиви на състава на Апелативен съд Б. обжалваното определение е съобразено с така установената съдебна практика, поради което не са налице оснтования същото да бъде допуснато до касационно обжалване.
Предвид на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 69/21.06.2015 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 150/2015 година по подадената срещу него от [фирма] [населено място] касационна жалба с вх. № 7907/09.09.2015 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 69/21.07.2015 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 150/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.