О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 539
София, 05.07.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 07.06.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3081 /2015 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2189/ 28. 11. 2014 г., по в.гр.д.№ 2220/2014 г., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд от 20.11.20133 г., по гр.д.№ 8293/2009 г. за уважаване на предявения от М. М. Х. срещу касатора, като ответник, пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ/ отм./ за сумата 23 400 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата 180 лв., обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат на виновно предизвикано от водача на л.а. „Фолксваген” с ДК № СА 2904-ВК – К. К. А., пътно-транспортно произшествие на 14.03.2008 г. в [населено място] на [улица], ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 14.03.2008 г. до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Позовавайки се на заключението на изслушаната единична и тройна авто-технически експертизи, според които ударът е бил непредотвратим за водача на л.а., движил се със скорост, съобразена с ограниченията за съответното населено място, касаторът основано възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд за наличие на предпоставките на закона за ангажиране пряката отговорност на застрахователя за обезщетяване понесените от пострадалата ищца неимуществени вреди, резултат от процесното пътно- транспортно произшествие, излагайки подробни съображения за определяне на пътния инцидент за „случайно събитие”, изключващо отговорността на застрахования по чл.45 ЗЗД.
В инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на сочения за значим за изхода на дело въпрос на материалното право: „Дължи ли застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” обезщетения на трети лица, когато уврежданията им са последица от непреодолима сила за застрахованото лице?”.
Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на ВКС е цитирано ППВС № 7/77 г. от 04.10.1978 г., според т.9 от което застрахователят не дължи обезщетение на трети лиц по застраховка „Гражданска отговорност”, когато уврежданията им са последица на непреодолима сила за застрахованото лице и той може да възразява, че увреждането е съпричинено от пострадалия, за да бъде приложен чл.51, ал.2 ЗЗД
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Алтернативно е изразил и несъгласие с допустимостта на касационната жалба, оспорвайки редовността и поради отсъствие на конкретни касационни основания по чл. 281 ГПК.
Третото лице помагач на ответника в процеса не е заявило становище.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да уважи частично предявения от М. М. Х. пряк иск срещу настоящия касатор, като застраховател по имуществена застраховка „Гражданска отговорност” на водача на увреждащото моторно превозно средство до размера на присъдените суми – обезщетение за причинените и имуществени и неимуществени вреди от настъпилото пътно-транспортно произшествие, въззивната инстанция е приела за осъществени предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ/ отм./. При обосноваване на правния си извод за наличие на основание за ангажиране пряката отговорност на застрахователя на водача на увреждащия л.а. въззивната инстанция е взела предвид заключенията на изслушаните и приети по делото авто-технически експертизи, сочещи, че същият не е имал техническа възможност да предотврати удара с ищцата – пешеходка, при скоростта му на движение, независимо от попадането и под въведеното ограничение за движение в населено място, които подробно е обсъдил наред с останалия доказателствен материал по делото. Счел е, обаче, че независимо от съобразената с конкретното ограничение скорост на движение на процесния л.а., поведението на водача му е в нарушение на разпореденото от чл.20, чл. 65 и чл.117 ЗДвП, което само по себе си изключва да е оборена въведената с чл.45, ал.2 ЗЗД презумпция, в каквато насока са били доводите на ответното АД. Изложени са съображения, че доколкото с цитираните разпоредби на ЗДвП законодателят е въвел изискване при управление на моторно- превозно средство водачът, всякога да се движи със скорост, която би му позволила да спре в зоната на видимост пред него, а при приближаване на пешеходна пътека и/ или на спирка на обществения транспорт – да намали и да спре за безопасно преминаване на евентуален пешеходец, независимо дали е под разрешената за конкретния пътен участък, обстоятелството, че делинквентът К. не е успяла да спре и да пропусне преминаващата на обозначеното за пресичане място пешеходка, означава, че въпреки избраната от нея ниска скорост от 24.6 км/ч. същата е нарушила изискването на закона – чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП. Неизпълнението на това вменено от законодателя задължение от страна на К. К., според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт е достатъчно, за да се приеме, че процесното пътно- транспортно произшествие, от което е настъпила вреда за ищцата, е изцяло в резултат на виновното действие на водача на увреждащия л.а. С оглед така установените по делото факти решаващият състав на Софийски апелативен съд е отрекъл основателността на въведеното от ответника възражение за предизвикан вредоносен резултат от „случайно събитие”, изключващо напълно отговорността на застрахования водач по чл.45 ЗЗД. Формално, поради липса на въззивна жалба от пострадалата, Софийски апелативен съд е потвърдил възприетото от СГС съпричиняване на вредата от страна на пострадалата в принос от 10% .
Следователно мотивите в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставеният от касатора правен въпрос не е обусловил решаващата правна воля на съда за извода му за доказаност на предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ/ отм./ и наличие на основание за ангажиране пряката отговорност на застрахователя на гражданската отговорност на делинквента за обезвреда на причинените на ищцата имуществени и неимуществени вреди. В този см. по конкретния формулиран от касатора правен въпрос липсва произнасяне от страна на Софийски апелативен съд, поради което същият не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, разяснено в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и задължително за съдилищата в страната.
При отсъствие на общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване, съставът на касационната инстанция, според задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не дължи произнасяне по основателността на въведените селективни критерии- допълнителна предпоставка за достъп до касация.
Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че дори и да се възприеме тезата на касатора за значимост на поставения правен въпрос за решаващата правна воля на въззивния съд, то недоказан е визирания критерий за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Според т.5б от задължителните за съдилищата разяснения в ТР № 106 / 31.10.1983 г. на ОСНК на ВС, случайно деяние по см. на чл.15 НК, на каквото всъщност се позовава касаторът, е налице, ако в опасната зона на спиране на моторно- превозно средство бъде увредено лице, което е създало опасност със своето неправомерно поведение. В случая, според заключенията и на двете авто-технически експертизи- единична и тройна – навлизането от пешеходката на пътното платно е осъществено на пешеходна пътека тип „зебра” – добре обозначена с пътни знаци на две нива и с начин на движение ”спокоен ход”, отговарящ на нормално придвижване на пешеходци – жени на възраст от 15 -20 г.. Следователно въпросът за наличие на освобождаващо делинквента К. от отговорност по чл.45 ЗЗД „случайно събитие” е бил разрешен от въззивния съд в пълно съгласие със задължителната практика на ВКС, цитираната от касатора.
Ответникът по касационната жалба, чрез пълномощника си – адв. Г. Ч. –САК, е претендирал деловодни разноски за трите съдебни инстанции, които с оглед предмета на делото в производството по чл. 288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал. 3 ГПК му се следват единствено за настоящето производство, респ. за изготвения отговор на касационната жалба, но при доказано реално тяхно извършване. Доказателства за реално осъществени деловодни разноски от страна на ответника по касационната жалба не са ангажирани по делото в срока по чл.287, ал.1 ГПК, поради което и искането следва да се остави без уважение.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2189/ 28. 11. 2014 г., по в.гр.д.№ 2220/2014 г., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: