О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 558
София, 07.07.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 17.05.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2797 /2015 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Т. Р. И. от [населено място] против въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 311/ 07.10.2014 г., по възз.гр.д.№ 456/2014 г., с което при условията на чл.271, ал.1 ГПК е отхвърлен предявения от касатора срещу В. П. К. положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК,във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за сумата 18 000 лв. по запис на заповед от 27. 02. 2009 г. с падеж на 27.06.2009 год., предмет на издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК №121/28.03.2011 год. , по ч.гр.д.№ 1205/2011 г. на Добричкия окръжен съд.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд за недопустимост на събраните от Д. гласни доказателства, предвид стойността над 5 000 лева на процесния договор за заем, изпълнението на който менителничният ефект обезпечава, позовавайки се на необходимостта при въведено от ответника твърдение за безпричинност на ценната книга кредиторът да установи обстоятелствата, при които тя е била издадена. Счита, че в хипотезата, в която се цели доказване на факта на признаване задължението за връщане на заетата сума от страна на длъжника, ограничението по чл.164,ал.1, т.3 ГПК е неприложимо. Оплакването за неправилност на обжалвания съдебен акт е обосновано и твърдяния отказ на въззивната инстанция да приеме записа на заповед като разписка за дадената в заем сума, въпреки липсата на оспорване на документа, като изходящ от длъжника.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1.”Е ли записът на заповед разписка в частта за плащане на удостоверената в него сума и ако това е така следва ли уважаването на иска да е обвързано с тази презумпция?”; 2. ”След като свидетелите са допуснати за установяване единствено и само изпълнение на задължението на кредитора да предаде процесната сума/ а не за размера/, има ли право въззивният съд да извършва действия в разрез със закона?”; 3. ”Поради неоспорване на подписа на издател на процесния запис на заповед от ответника, това обстоятелство обвързва ли съда да приеме този факт за безспорен и като изявление за получаване на сумата?” и 4. „След като делото е било спряно по взаимно съгласие във вр. с доброволно уреждане на отношенията, не е ли това основание да се приеме, че ответникът е признал получаване на сумата?”
Като израз на визираното противоречие с практиката на ВКС са посочени и приложени решения на състави на касационната инстанция по чл.290 и сл. ГПК: № 524 от 28.12.2011г., по гр.д.№167/2011 г.ІV г.о., № 190 от 23.01.2014 г. по т.д.№ 483/2012 г. на І т.о., № 41/30.07.2013 г., по гр.д.№ 312/2012 г. на ІV г.о.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед, въз основа на който в полза на ищцата е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 417 т.9 от ГПК, отговаря на формалните изисквания на чл. 535 ТЗ и е редовен от външна страна менителничен документ, удостоверяващ безусловно поето от издателя му задължение за плащане на вписаната в него сума от 18 000 лв. на определена дата – 27.02.2009 г. Посочил е, че макар и каузалната сделка да не е задължителен елемент на записа на заповед, то предвид твърдяното от ищеца-поемател правоотношение между страните, за обезпечаване изпълнението на което процесния запис на заповед е издаден, в тежест на последния е да докаже в процеса съществуване на надлежно възникнало в негова полза вземане по договор за заем за потребление, сключен с ответника. Позовавайки се на едностранния и реален характер на конкретната въведена с исковата молба каузална сделка и на липсата на ангажирани от ищеца надлежни доказателства по см. на ГПК, при съобразяване процесуалното правило на чл.154, ал.1 ГПК и изрично дадените с доклада по делото указания на страните за подлежащите на установяване факти и носената от всеки един от тях доказателствена тежест за същите, Д. е счел, че соченото с исковата молба каузално правоотношение между страните е останало недоказано в процеса.Съображенията са, че доколкото установената с чл.164, ал.1, т.3 ГПК забрана не е била преодоляна по реда на ал.2 на чл.164 ГПК, подлагането на преценка на събраните от първостепенния съд единствено гласни доказателства за съществуване на конкретната твърдяна каузална сделка между страните е недопустимо. Затова и обстоятелството, че от анализа на останалия доказателствен материал по делото не се обосновава правен извод за възникнало в тежест на ответника по спора задължение по чл.240, ал.1 ЗЗД за връщане на сумата 18 000 лв., изключва, предвид твърдяната от ищеца -поемател гаранционно –обезпечителна цел на издадената в ценна книга, в негова да е надлежно възникнало и вземането по менителничния ефект.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС достъпът до касационен контрол е предпоставен от произнасяне на въззивния съд по материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, който, включен в предмета на делото, е обусловил крайния правен резултат по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от допълнителните селективни основания по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Задължението за формулирането му и определяне на приложимото към същия селективно основание е възложено на касатора, а преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС само въз основа на така изложените от последния твърдения и доводи, с оглед предвидените в посочената правна норма критерии.
Следователно съобразени решаващите мотиви на въззивния съд позволяват да се приеме, че само вторият от поставените от касатора въпроси попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК и обосновава общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Неоснователно по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че поради реалния характер на договора за заем за потребление предоставената сума представлява съществен негов елемент, поради което установяване факта на предаването на паричната сума, респ. получаването и от заемателя със задължение за връщането и, е доказване и на самия договор, а не само признание на задължението на заемателя по чл.240 ЗЗД, поради което на осн. чл.164, ал.1, т.3 ГПК свидетелските показания са недопустими, освен при изрично съгласие на насрещната страна. В този см. е и постановеното по чл.290 и сл. ГПК решение № 38 от 07.04.2015 г., по т.д. № 1008/2014 г. на І т.о. служебно известно на настоящия съдебен състав, който го споделя и с възприетото разрешение в което въззивният съд изцяло се е съобразил. Що се касае до цитираните и приложени с касационната жалба решения по чл.290 ГПК на отделни състави на ВКС: № 41/30.07.2013 г., по гр.д.№ 312 / 2012 г. на ІV г.о., № 190 от 23.01.2014 г., по т.д.№ 483/2012 г. на І т. о. № 524/ 28.11.2011 г., по гр.д.№ 167/2011 г. на ІV г.о. и № 546 от 23. 07. 2010 г., по гр.д.№ 856/2009 г. на ІV г.о., те също не доказват визираното противоречие. Според възприетото с тях разрешение ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, изключващо свидетелските показания за установяване на договори на стойност по- голяма от 5 000 лева е неприложимо, когато страните не спорят за наличие на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености помежду им, обективирани в конкретни договорни клаузи, или за обстоятелствата, при които същият е бил сключен. В случая не само въпросът, който касаторът поставя, е в обратния смисъл – относим за хипотеза, в която свидетелите са допуснати единствено да установят „изпълнение на задължението на кредитора да предаде процесната сума”, т.е. за доказване на един от елементите от фактическия състав на договора за заем, но възникналият между страните правен спор по предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК се свежда само до съществуването или не на твърдяната от ищеца, но оспорвана от ответника, като сключена помежду им каузална сделка – договор за паричен заем, който процесния менителничен ефект да обезпечава, а не до разкриване действителната им обща воля, обективирана в съдържанието на конкретни договорни клаузи, каквито, поради отсъствие на писмен документ за предоставяне на сумата, не са и налице.
При наличие на формирана задължителна практика на касационната инстанция, по отношение на която не е доказана обществена и правна необходимост да бъде променена, селективното основание по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо, съгласно т.4 на ТР № 1/ 19.02. 2010г. на ОСГТК на ВКС.
Останалите формулирани от касатора въпроси не обосновават общо основание за касация, поради следното:
Първият от тях е хипотетичен и ирелевантен за крайния изход на делото,тъй като отсъства произнасяне от въззивния съд по него. Отделно от това следва да се посочи, че на същия е даден категоричен отговор със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК – решение № 52 /22.05.2009 г., по т.д.№ 695/2008 г. на І т.о. и решение № 78/ 17. 07. 2009 г., по т.д.№ 29/2009 г., решение по т.д.№ 1144/2010 г. на І т.о. и тази практика въззивният съд явно е съобразил при постановяване на обжалвания съдебен акт, предвид постановения краен правен резултат. Същата е в см., че не всякога нередовният или недействителен запис на заповед се конвертира в разписка по чл.77, ал.1 ЗЗД и се полза с доказателствена сила за съществуването на заемни отношения между издателя и поемателя, а единствено в хипотезата, когато в съдържанието му е направено волеизявление, че вписаната сума е предадена на издателя и последният е поел задължение за връщането и, както и че не може да се презюмира, че предаването на суми от едно лице на друго става на основание договор за заем. Несъмнено е, че с още по- голяма сила възприетото разрешение е важимо при редовен запис на заповед, какъвто е процесният.
Третият и четвъртият от формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси също имат абстрактен характер, доколкото не са били предмет на обсъждане от въззивния съ В този см. те нямат обуславящо значение за изградения краен правен извод за неоснователност на предявения иск, а съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване определеният за значим правен въпрос трябва да е обуславящ за формиране решаващата воля на съда, а не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Всъщност чрез тях касаторът единствено възпроизвежда поддържаното в касационната си жалба оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, поради извършена от въззивния съд преценка на събраните по делото доказателства в нарушение на процесуалните правила, вкл. с оглед доказателствената сила на подписания от страната частен документ, какъвто е характерът на издадения запис на заповед. Но дори и да е евентуално основателно оплакването за неправилност, то обжалваното въззивно решение не подлежи на касационен контрол за законосъобразност в производството по чл.288 ГПК, поради отсъствие на създадена от законодателя тъждественост между основанията за касационно обжалване и предпоставките за достъп до касация – обстоятелство , което касаторът не е съобразил.
Съгласно дадените задължителни разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС при отсъствие на общата главна предпоставка за допускане на касационно обжалване, съставът на касационната инстанция не дължи обсъждане на конкретните въведени селективни основания.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК съставът на касационната инстанция не присъжда такива.
Мотивиран от горното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 311/ 07.10.2014 г., по възз.гр.д.№ 456/2014 г., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване и е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: