ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 598
София, 07.07. 2016г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова. гр. дело № 234 по описа за 2016г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Р.Д. като процесуален представител на Р. И. Р. от [населено място] срещу въззивното решение на Бургаския окръжен съд от 15.Х.2015г. по в.гр.д. № 1261/2015г.
Ответницата по касационната жалба С. С. С. от [населено място] не е подала отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от обжалването.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 15.Х.2015г. БОС е потвърдил решението на Бургаския РС от 03.VІ.2015г. по гр.д № 843/2015г., с което е отхвърлен предявеният от Руси Р. срещу С. С. иск за присъждане на 10747.5 лв., представляващи половината от погасеното от ищеца остатъчно задължение от 21495лв. по договор за банков кредит от 08.VІІІ.2008г. между [фирма] като кредитор и страните по делото като солидарни съдлъжници, ведно със законната лихва, считано от 13.ІІ.2015г. до окончателното изплащане, и в тежест на ищеца са присъдени разноски.
Въззивният съд, препращайки и към мотивите на първоинстанционния, е приел от фактическа страна, че от кредита в общ размер 30445лв. по договора от 08.VІІІ.2008г., по който ищецът е кредитополучател, а ответницата – съдлъжник, с 9000лв. Р. погасил свое задължение към ОББ и получил лично остатъкът от 20295лв. на каса, видно от заключение на вещо лице, като липсват данни пари от кредита да са предадени на ответницата; кредитът е погасен от ищеца, с което е възникнало задължение за другия неплатил съдлъжник да му върне половината по силата на чл.143 ал.1 ЗЗД, но нормата е диспозитивна и дава възможност на съдлъжниците да договарят и друго; няма данни по делото каквато и да е част от кредита да е ползвана от ответницата, при което не е налице хипотезата за вътрешно равенство на задълженията на двамата, позовавайки се на задължителна практика на ВКС.
Като неоснователни са оценени оплакванията на Р. във въззивната му жалба. Не са налице сочените процесуални нарушения на първоинстанционния съд относно негови доказателствени искания – независимо от изложените от първоинстанционния съд мотиви за отхвърлянето на исканията, те са и процесуално преклудирани – това е направено едва в откритото съдебно заседание на 27.V.2015г. Не са представени никакви доказателства за наличие на основание на предявената претенция – за каквато и да е договорка между страните в тежест на ответницата за изплащане на половината от кредита; в договора за кредит са регламентирани правоотношенията на банката с кредитополучателя /ищеца/, съдлъжника /ответницата/ и поръчителя /трето лице/, вътрешните отношения между кредитополучател, съдлъжник и поръчител не са предмет на договора и липсват каквито и да било данни за тези отношения; без значение за спора по делото е за какво са били разходвани сумите по кредита, релевантно е, че парите са получени реално от кредитополучателя в това му качество, а и съобразно договора той е правоимащото лице по него, като няма данни, че кредитът ще бъде усвояван и от съдлъжника, която фигура има обезпечителна функция спрямо кредита и кредитора; не се установява нито получаване на съответна част от кредита от С., нито се доказват съглашения между нея и ищеца тя да е поела задължение съвместно с него да погасява кредита; твърденията в исковата молба и във въззивната жалба не кореспондират с доказателствата по делото – ответницата да се е ползвала от кредита; твърдението за съвместно закупен имот със средства по кредита не подкрепят тезата за ползването му, визираната в нотариалния акт цена е за 1500лв., платени в брой на продавача, и няма доказателства за друга цена на недвижимия имот, при което няма доказателства, подкрепящи твърденията във въззивната жалба.
В проведеното на 28.ІХ.2015г. о.с.з. въззивният съд е оставил без уважение искането на Р. за допускане на свидетел за установяване какви са били отношенията между страните по делото и от кой са потребени сумите по кредита, приемайки го за преклудирано.
В изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е посочил въпроси, по които въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС.
Първият поставен въпрос – когато въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния, това дерогира ли изискването на чл.236 ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение – не обосновава допускането на касационно обжалване, защото не е налице липса на мотиви в атакуваното решение.
Поставени са и въпросите задължен ли е съдът да отговори на оплакванията във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалния и материалния закон, освобождава ли го чл.272 ГПК от задължението да се произнесе по тези оплаквания и допустимо ли е приложението на чл.272 ГПК, когато първоинстанционния съд не е обсъдил всички доказателства, доводи и възражения на ответника. ВКС намира, че така поставените въпроси във връзка с оплакванията във въззивната жалба относно недопускането на свидетел, непреценка на представения нотариален акт, за необоснованост /поради противоречие със заключението на съдебно-счетоводна експертиза/ на извода, че ищецът е получил на каса остатъка от кредита, че получилия заема длъжник трябва да заяви за какво е разходвана сумата, като е в тежест на оспорващия длъжник да докаже, че твърдяната от получилия заема нужда не е съществувала или е останала неудовлетворена, не са основание за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото въззивният съд: е приел, че доказателственото искане е преклудирано, поради което първоинстанционния съд не е допуснал твърдяното процесуално нарушение /произнасянето по което не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване/; е подложил на преценка нотариалният акт, като е направил извод, че с него не се подкрепя тезата на ищеца за ползването на кредита; приел е, че остатъкът по кредита е получен реално лично от ищеца в качеството си на кредитополучател и правоимащо в тази насока лице съгласно договора, че е без значение в случая за какво са били разходвани сумите по кредита, релевантно е, че те са получени реално от кредитополучателя – ищеца, правоимащ по договора с банката, и липсват данни за получаване на част от тях от ответницата, за договорено между двамата на нейно задължение за изплащане на половината от сумата и че кредитът ще бъде усвояван и от нея. Следователно няма произнасяне от въззивния съд по така заявените процесуалноправни въпроси. А въпросът за непреценка от въззивния съд на заявеното от касатора във въззивната му жалба оплакване, че първоинстанционния съд пропуснал да разпредели в доклада си доказателствената тежест между страните и да даде указания за подлежащите на доказване факти, както и за непреценка на оплакването за позоваване от първоинстанционния съд на разпоредбата на чл.143 ал.1 ЗЗД, не е от значение за изхода на спора по делото. Действително въззивният съд не е подложил на преценка тези оплаквания, но произнасянето от касационния съд по поставения процесуалноправен въпрос не би се отразило на крайния резултат по делото с оглед на обстоятелството, че първоинстанционния съд в доклада си в о.с.з. на 27.V.2015г. е указал на страните, че по делото липсват ненуждаещи се от доказване факти и че в тежест на всяка от страните е провеждане на пълно и главно доказване на обстоятелствата, от които черпи права, и тъй като претенцията е разгледана на заявеното с исковата молба основание /чл.127 ЗЗД/, а не съобразно чл.143 ал.1 ЗЗД /посочването на тази разпоредба е очевидно допусната грешка с оглед мотивировката в тази връзка – „с погасяването на задължението по кредита от единия длъжник възниква задължение за другия длъжник да върне на платеца половината от платеното”, които обстоятелства са част от фактическия състав на чл.127 ЗЗД, а не на чл.143 ал.1 ЗЗД/.
Неотносим към изхода на делото е и въпросът „следва ли въззивният съд да допусне събирането на нови доказателства, поискани с въззивната жалба, относно обстоятелства, за които първоинстанционният съд не е указал на ответника, че не сочи доказателства”. Това е така, първо, защото във въззивната си жалба касаторът не е заявил искане за допускане на доказателства /чрез разпит на свидетел – заявил го е в съдебно заседание на 28.ІХ.2015г. и съдът го е оценил като преклудирано, което произнасяне, както вече бе посочено, не е сред релевираните основания за допускане на касационно обжалване/, и второ, с оглед несъществуването на условието във въпроса – допускане на доказателства за обстоятелства, за които първоинстанционния съд не е указал на ответника, че не сочи доказателства /виж в тази връзка и съображенията по-горе/.
По последния поставен в изложението въпрос „при иск по чл.127 ал.1 ЗЗД, когато солидарните длъжници не са съпрузи, получилият заема длъжник трябва ли да заяви за какво е разходвана сумата”, със сочената практика /решение на ВКС ІV ГО по гр.д. № 177/2011г./ не се обосновава произнасяне в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Изводът, че в случая е без значение за какво са били разходвани сумите по кредита, е направен поради приетото, че не е установено ответницата да е получила някаква част от тях и тя да се е възползвала от кредита, и че е установено, че сумите са получени само от ищеца и че няма уговорка между двамата за поето от ответницата задължение за съвместно погасяване на кредита, т.е. приетото е, че не се установява разходване от ищеца на суми в полза на С.. Това не е в противоречие със сочената практика, според която ищецът следва и да докаже разходването на сумата, а в тежест на оспорващия ответник е да докаже неизвършването на разход в негова полза /съобразно доказателствената тежест на всяка от страните да установи фактите, на които основава своите искания и възражения/.
Изложените съображения налагат извод за липса на предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки, поради което касационно обжалване не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд, ГО, ІV въззивен състав, № ІV-102 от 15.Х.2015г. по гр.д № 1261/2015г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: