О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.560
гр. София, 08.07.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на пети април, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2436 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №2317 от 07.04.2015 г. по гр.д.№14630/2014 г. на СГС. С обжалваното решение е отменено решение №II-64-53 от 26.05.2014 г. по гр.д.№42882/2013 г. на СРС, вместо което [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], на основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД сумата от 17 660 лв., представляваща сбор от заплатено възнаграждение по договор за достъп до електрическата разпределителна мрежа от 29.10.2012 г. /при отпаднало с обратна сила правно основание след отмяната с влязло в сила решение на Решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР/ – за периода 18.09.2012 г. – 30.09.2013 г., ведно с мораторната лихва от 15.10.2013 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Представлява ли част от фактическия състав на хипотезата по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, наличието на действащ и валиден договор между страните за предоставяне на услугата, за връщането на възнаграждението, за която е искането. 2. Кое е основанието за плащане на възнаграждение по писмен договор за услуга – договорът или административният акт, който регулира границата на максималния размер на възнаграждението по такива договори и представлява ли административният акт по определяне на границата на цената елемент от фактическия състав на договора за услуга и действителен ли е договор, сключен при отсъствие на такъв административен акт. 3. Има ли пряко действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп и основанията за реституция на даденото по него, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цената и има ли значение поведението, т.е. изправността на ответника и дали законово уредена като възмездна услуга може да се постави под условие ДКЕВР да издаде законосъобразен административен акт и дали плащането на цената по договора може да бъде поставена под подобно условие. 4.Допуска ли действащото законодателство договаряне на размера на цената за услугата „достъп до разпределителната мрежа” за производители и определянето й от нейния оператор или същата може да бъде определена по размер само от ДКЕВР – императивни ли са нормите на чл.31, т.2, т.8, чл.32, ал.1 и ал.2 и чл.84, ал.2 от ЗЕ. 5. Подлежи ли на съдебен контрол дискреционната власт на ДКЕВР и ако цената за достъп може да се определи само от ДКЕВР, води ли това при всяко положение, вкл. и при недоказване от страна на ищеца с колко точно се е обогатил ответника, до уважаване на иска. 6. След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, предоставянето е договорено като възмездно и в случай, че цена, различна от заплатената не е доказана по делото, следва ли да се отхвърли или уважи иска. 7. Приложим ли е в отношенията между производители от В. и оператори на мрежи по ЗЕ принципът на лиса на безвиновна отговорност. 8. Създава ли отмяната на решение на ДКЕВР за размера на цени за временен достъп до мрежата задължение за връщане по договор с периодично и продължително изпълнение. 9. Законосъобразно ли е съдебно решение по търговски спор да бъде взето по решаващи мотиви, основани на невлязъл в сила и невъведен по предвидения в закона ред в предмета на делото и на спора, индивидуален административен акт. 10. Има ли действие по отношение на спорните търговски отношения, административен акт, постановен след спорния период, без в същия да има разпоредба за действието му за период, преди датата на издаването му. 11. Разполага ли ищецът с иск срещу ДКЕВР по ЗОДОВ и в случай, че разполага с такъв, това представлява ли основание за отхвърляне на иска по чл.55 от ЗЗД, доколкото същият е приложим „само когато страната не разполага с друг път за защита”. 12. Може ли съдът да разгледа невъведен по предвидения в закона ред правен въпрос като допълнително и ново основание за недължимост поради отпаднало основание на исковата сума. 13. Длъжен ли е въззивният съд да направи нов доклад по делото, ако намира, че следва да промени доклада по делото в частта на фактическия състав, съответно може ли да се променя фактическият състав на иска във въззивното решение, без промяна в доклада по делото.
По отношение на първи, девети, десети, дванадесети и тринадесети от формулираните от касатора въпроси се поддържа решаването им в противоречие с посочена в изложението задължителна практика на ВКС, а спрямо останалите въпроси – селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК /както и евентуално по отношение на първия от въпросите/, поради значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като по втория от въпросите – евентуално основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Ответникът по касация – [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в сключения между страните договор за достъп до разпределителната мрежа от производител от 29.10.2012 г., ищецът [фирма] се е задължил да заплаща на касатора и ответник по иска по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, за достъпа до неговата електроразпределителна мрежа, възнаграждение, което се определя с Решение на ДКВЕР, като по този начин страните са възпроизвели нормативното съдържание на разпоредбата, уредена в чл. 104, ал. 3 ЗЕ, във вр. с чл. 30, т. 13 от ЗЕ, предписващ, че производителят заплаща възнаграждения за достъп до електроразпределителната мрежа на оператора в размер, установен от ДКВЕР. Посочил е, че ценообразуването на електрическата енергия и съпътстващите нейното производство, пренос и доставка дейности /което ценообразуване не поражда вземането за цената, а само го определя в съответен за конкретен период размер/, е нормативно определено с императивни правни норми, като е предоставено на колегиален административен орган – ДКВЕР, със специална властническа компетентност /като съдът не може да осъществява контрол върху дискреционната власт на ДКВЕР/, а страните по договора за достъп, не могат свободно да уговарят възнаграждение, размерът, на което е предмет на изключителната регулационна дейност на държавата – чрез своите надлежни административни органи. Възприел е становище, че отмяната на Решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което са определени временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа, с влязло в сила решение на ВАС по адм.дело №13239/2012 г., макар и постановена по жалба на трето на процеса лице, предвид разпоредбата на чл.177, ал.1, изр.2 от АПК /според която съдебното решение има сила за страните по делото, а ако оспореният акт бъде отменен, има действие по отношение на всички/, произвежда правни последици не само за участвалите в производството пред ВАС правни субекти, но и по отношение на страните в настоящото производство. Достигнал е до извод, че отмяната на решението на ДКЕВР /действало до този момент като елемент от фактическия състав, обуславящ възникването на правното вземане за заплащане на възнаграждение за достъп/, като индивидуален административен акт, има обратно действие, поради което годният юридически факт е заличен с обратна сила и даденото при отпаднало правно основание трябва да бъде възстановено. Счел е, че следва да се вземе предвид и постановяването на последващ административен акт – решение №ц-6/13.03.2014 г. на ДКЕВР, с което е определена окончателна цена за достъп до мрежата на ответника, в размер на 0.00 лв., като е намерил за неоснователни възраженията на ответника за прилагане по аналогия на разпоредбата на чл.88, ал.1, изр.1, пр.2 от ЗЗД – не само защото процесният договор не е развален поради виновно неизпъленние, но и защото платеното възнаграждение е било изначално недължимо, макар и паричната престация да е била осъществена при формално годно правно основание, което е отпаднало с обратна сила.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да се допусне до касационно обжалване.
Въпросът – представлява ли част от фактическия състав на хипотезата по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, наличието на действащ и валиден договор между страните за предоставяне на услугата, за връщането на възнаграждението, за която е искането, не може да обоснове допускане на касационен контрол, тъй като липсва твърдяното противоречие с практиката на ВКС. В цитираните от касационния жалбоподател ППВС №1/79 на ВС, както и в решение №451 от 15.07.2010 г. по гр.д.№844/2009 г. на ВКС, решение №246 от 27.05.2011 г. по т.д.№1265/2010 г. на ВКС, решение 381 от 03.01.2012 г. по гр.д.№15114/2010 г. на ВКС, ГК и решение №37 от 30.03.2010 г. по т.д.№709/2009 г. на ВКС, не се съдържа отговор на въпроса изключва ли се приложението на разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД в хипотезата на отпадане с обратна сила на елемент от същественото съдържание на договорно правоотношение – в случая цена за достъп, респективно отпада ли с обратна сила и основанието, на което тази цена е била заплатена, респективно получена /до което всъщност се свежда и първия от въпросите/. От друга страна не е налице и бланкетно поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК доколкото освен, че разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД е ясна и непротиворечива, не са изложени доводи за значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Касационно обжалване не може да се допусне и по третия от поставените в изложението въпроси, в частта му относно действието върху правата и задълженията на страните по договора за достъп и основанията за реституция на даденото по него, на отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цената. Спрямо същия, макар и обусловил решаващата воля на въззивния съд, възприел становище за относимост на отмяната на решението на ДКЕВР към правния спор, не се установява наличие на поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, визираното основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. В случая не са изложени доводи за значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото /наличието на други съдебни спорове не е довод в тази насока/, поради и което въпросът не може да се квалифицира като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, касационно обжалване не може да се допусне и по останалите поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси.
Решаващ мотив за уважаване на предявения иск, е възприетото от въззивния съд становище, че с отпадане с обратна сила на административния акт, определящ цената за достъп /но не и пораждащ вземането за тази цена/, отпада елемент от фактическия състав, обуславящ възникването на правното вземане за заплащане на възнаграждение за достъп. Също така съдът изрично е приел, че страните в договора не са определили размер на цената за достъп, а са посочили, че този размер се определя от ДКЕВР, като въпроси относно: действителността на договора, допустимите модалитети в договора, дали същият е с периодично, респективно продължително изпълнение или не, за себейността на предоставената услуга и за виновната или безивиновна отговорност при неизпълнение на договорни задължения, не са обсъждани. В този смисъл вторият от въпросите, останалата част от въпрос трети и въпроси от четвърти до осми вкл., не са обусловили решаващата воля на съда и тъй като с въпрос единадесети по същество се оспорва правилността на обжалваното решение, която обаче не съставлява основание за допускането му до касационно обжалване, спрямо тези въпроси липсва общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК.
От друга страна, изложените от съда мотиви за наличие на последващото решение №Ц-6/13.03.2014 г. на ДКЕВР, представляват единствено допълнителен аргумент в подкрепа на формирания извод за основателност на иска, поради което отговорите на девети, десети и тринадесети въпрос, също не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на делото.
Предвид изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №2317 от 07.04.2015 г. по гр.д.№14630/2014 г. на СГС.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на [фирма][ЕИК] сумата от 600 лв. разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.