О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 605
София,08.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети май през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2084 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на апелативната прокуратура в [населено място] срещу решение № 13 от 2 февруари 2015 г., постановено по гр.д. № 1366/2014 г. по описа на апелативния съд в [населено място], в частта му, с която е потвърдено решение № 279 от 19 септември 2014 г., постановено по гр.д. № 51/2014 г. по описа на окръжния съд в [населено място] за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на Г. Е. В. от [населено място] сумата от 30000 лева обезщетение за причинените му неимуществени вреди – преживени тежки душевни болки и морални страдания от незаконно повдигнато обвинение, което е било прекратено, ведно със законната лихва върху сумата от 19 юли 2013 г.
В жалбата се поддържат основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Навеждат се оплаквания, че при постановяване на решението си съдът не е изложил мотиви по същество и бланкетно е приел, че твърдените от ищеца претърпени неимуществени вреди са действително налице, с което е процедирал в противоречие с приетото в т. 19 на Тълкувателно решение № 1/2001 г., ОСГТК. Твърди се, че решението е постановено в нарушение на задължението да бъдат изложени в мотивите всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, като бъдат преценени съобразно критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Сочи се, че присъдените вреди не са съобразени с конкретността на случая, поради което и размерът им е силно завишен, а при определянето му въззивният съд е оставил некредитирани редица свидетелски показания, като не са събрани и доказателства за увреждания, имащи трайни последици за психическото и физическото състояние на ищеца. В приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се формулират общи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът по жалбата Г. Е. В. не изразява становище по касационната жалба.
Производството пред първа инстанция е образувано по искова молба на Г. Е. В. от [населено място], с която са предявени обективно съединени искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, вр. чл. 45 ЗЗД за неимуществени вреди, изразяващи се в преживени тежки душевни болки и морални страдания от незаконно повдигнато обвинение, по което е образувано досъдебно производство № 1972/2009 г. по описа на ОП Стара З., ведно със законната лихва върху сумата от 19 юли 2013 г. и иск по чл. 45 ЗЗД за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи и неустойки за неизпълнени договорни задължения. С решението си по делото въззивният съд е потвърдил първоинстанционното съдебно решение, с което предявеният иск за неимуществени вреди е уважен до размера от 30000 лева, а за горницата над тази сума до пълния предявен размер от 200000 лева, както и искът за имуществени вреди в същия размер, са отхвърлени. За да постанови този резултат въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 8 декември 2009 г. е образувано досъдебно производство № 1972/2009 г. по описа на ОД на МВР Стара З. за извършено престъпление по чл. 195, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 3 и т. 4 НК и чл. 194, ал. 1 НК. На 12 декември 2009 г. ищецът е привлечен като обвиняем по цитираното наказателно производство и му е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, която впоследствие е изменена в „парична гаранция“ в размер на 2000 лева с протоколно определение от 26 април 2012 г. на апелативния съд в [населено място]. С постановление на окръжната прокуратура в [населено място] от 17 април 2013 г. наказателното производство срещу ищеца е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК, отменена е наложената мярка „парична гаранция“, както и наложената му забрана да напуска страната без разрешение на прокурора. За наличието на твърдените от ищеца претърпени неимуществени вреди съдът се е позовал на изслушаните в първа инстанция гласни доказателства. Обсъден е дългият период на задържането и негативното му въздействие върху личността и достойнството на ищеца, като е изтъкнато, че в такива случаи неизбежно се търпят болки и страдания от задържаното лице. През дълъг период от време – близо четири години – ищецът е бил психически обременен, изпитвал е притеснения, че може да бъде осъден за престъпление, което не е извършил. От друга страна е съобразено, че в кориците на делото е налице медицинска документация, която сочи влошено здравословно състояние още преди задържането на ищеца, като въпреки дългото отсъствие на ищеца от семейната му среда, липсват данни както личният му, така и професионалният му и обществен живот да са безвъзвратно променени. С оглед на изложеното е прието, че обезщетение в размер на 30000 лева е разумно определено и ще обезвреди ищеца в необходимата степен. Предявеният иск за имуществени вреди съдът е отхвърлил по съображения, че не е доказан.
Касационният съд приема, че поставените от прокуратурата въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за дължимостта на обезщетение за имуществените и неимуществени вреди от незаконно обвинение по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за причинната връзка между незаконния акт и вредите като същият е решен в противоречие с практиката на ВКС. В подкрепа на изложеното се цитират решение № 449 по гр.д. № 3696/2007 г., IV г.о., решение № 990 по гр.д. № 47/2009 г., I г.о., както и т. 3 от ТР № 3/2004 г., ОСГК. В първото от сочените решения, постановено по отменения ГПК, ВКС приема казуално за неоснователни твърденията на ищеца за невъзможност да защити правата си при държането на веществени доказателства в банка, като в този контекст заявява цитираната от касатора част на мотивите – вредата е пряка, когато тя следва закономерно от неизпълнението на определени задължения и е непосредствена, когато противоправният резултат директно предпоставя вредата, без намесата на други фактори на въздействие. Във второто решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че съгласно разясненията, дадени в т. 19 от ТР № 1/ 2001 г. въззивният съд е инстанция по съществото на спора и затова трябва да направи собствени фактически и правни констатации по делото, и само ако те съвпадат с изводите на районния съд, да остави в сила неговото решение; това задължение произтича от характера на въззивното производство, което не е контролно-отменително, а производство за решаване на правния спор; новата разпоредба на чл. 272 ГПК също не освобождава въззивния съд от задължението да изложи мотиви към решението, в които да даде отговор и на направените пред него оплаквания. Накрая, в ТР № 3/2004 г. ОСГК обвързващо сочи, че при условията на чл. 5 от закона се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност, като държавата не отговаря ако единственият каузален фактор е поведението на пострадалия, а ако той само е допринесъл за настъпването на вредата, обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. В контекста на сочената съдебна практика се твърди, че съдът не е обсъдил изобщо наличието на причинна връзка между вредите, присъдени с оглед твърдените професионални неблагополучия на насрещната страна и незаконното обвинение и отсъствието на предприети мерки за принуда във връзка с това обвинение. Касационният съд не намира в мотивите на обжалваното решение съображения, дадени във връзка с професионални неблагополучия на ищеца. А такива и не биха могли да се дадат, тъй като видно от самата искова молба се твърди страдание от това, че ищецът не е могъл да реализира трудови доходи и да подпомага семейството си, а за нереализирани договори с контрагенти и неустойки за неизпълнение на договорни задължения се говори в рамките на претенцията за пропуснати ползи. Въззивният съд сочи, че за дълъг период от време семейството на ищеца е било лишено от неговите грижи, но липсват данни както личният му, така и професионалният му и обществен живот да са безвъзвратно променени. От друга страна твърденията за претърпени имуществени вреди съдът е приел за недоказани. При това положение е неясно в какво се изразява според касатора необсъждането на причинната връзка между твърдените вреди от професионални неблагополучия и незаконното обвинение. Тази неяснота пречи да се извърши съпоставка по критерия на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК на дадено от въззивния съд разрешение и на сочената съдебна практика.
Поставен е и въпрос относно определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост и приложението на чл. 52 ЗЗД. Сочи се, че въпросът е разрешен в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана на ТР № 3/2004 г., ОСГК, ВКС, т. 11. Посочени са и решения на ВКС по отменения ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е изброил болките и страданията, които намира за установено, че са претърпени и глобално и без конкретика и яснота в решението си постановява съответният размер на обезщетението като справедлив за тези вреди, без да е ясно по какъв начин е достигнал до този размер на обезщетението и по какъв начин и за всяка една от претърпените неимуществени вреди е определил адекватно и справедливо обезщетение. Касационният съд в цитираното ТР приема, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането; обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди; в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства: броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда; тежестта на извършените дейния, за които е осъден дееца съпоставени с тези, за които е оправдан; причинна връзка между незаконността на всяка едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Противно на твърденията на касатора, в обжалваното решение съдът изрично е посочил защо намира иска за неимуществени вреди за доказан в своето основание (незаконност на наказателното производство и на наложените мерки за неотклонение и претърпени от тях вреди), както и на какво основава виждането си за справедлив размер на обезщетението – дълъг период на задържане под стража, което представлява сериозно засягане наличността и достойнството на лицето, дълъг период на водене на наказателното производство, през който ищецът е бил психически обременен, изпитвал е притеснения, че може да бъде осъден за престъпление, което не е извършил, дълъг период от време, в което семейството на ищеца е било лишено от неговите грижи, както и неизбежните, макар и временни промени в личния, професионалния и обществения живот на ищеца. При тези съображения, макар въззивният съд да не е следвал дословно посочения от касатора алгоритъм (стъпките, по които съдът е достигнал до извод за съответния справедлив размер на обезщетението и по какъв начин за всяка една от претърпените неимуществени вреди е определено адекватно и справедливо обезщетение), е ясно по какъв начин е определен справедливият размер на обезщетението. Следва да се отбележи, че ВКС вече многократно е имал случай да се произнася по приложението на чл. 52 ЗЗД, като са преутвърдени постановките на ППВС № 4/1968 г. в трайното му разбиране, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Съдът възприема разбирането, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Следователно, преценката на съда за справедливото обезщетяване при всеки конкретен случай на претърпени вреди от незаконно наказателно преследване се гради на данни по делото за вида и степента на засягане на съответното благо за ищеца, съобразявано в контекста на ценността му за увреденото лице, при несъмненото предпоставяне, че всяко незаконно наказателно преследване накърнява основни блага за ищеца. Съдът основава преценката си на специфичните обстоятелства за всеки отделен случай със съответните проявления от засягането на здравето, психиката, социалния, професионалния, личния и всеки друг кръг правно защитими ценности за адресата на незаконното наказателно преследване. Затова и не съществува единна скала за измерване на справедливото възмездяване за претърпени вреди, основана например само на продължителността на наказателното преследване, или на засягането на здравето, или психиката, или броя и вида негативни изживявания на засегнатия, и пр. Ето защо е невъзможна и съпоставката с други решения на съдилища, включително и на ВКС, в които съдът се е произнесъл по конкретни случаи на засягане на правно защитими блага.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 13 от 2 февруари 2015 г., постановено по гр.д. № 1366/2014 г. по описа на апелативния съд в [населено място], в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: