О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 607
София, 08.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести юни през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2205 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя И. К. И., чрез процесуалния му представител адв. Н. П., против решение № 141 от 8 февруари 2016 г., постановено по в.гр.д. № 3361/2015 г. по описа на окръжния съд в [населено място] в частта му, с която е потвърдено решение № 4205 от 27 октомври 2015 г., постановено по гр.д. № 7355/2015 г. по описа на районния съд в [населено място] в частта му, с което е признато на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, уволнението на П. М. Б. от [населено място] за незаконно и е отменена заповедта, с която е прекратено трудовото й правоотношение с касатора, дружеството е осъдено да заплати на Б. сумата от 1 832,40 лева обезщетение за времето, през което е останала без работа поради уволнението, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска, и в тежест на касатора са определени разноски.
В касационната жалба се съдържат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Сочи се, че въззивният съд едностранно и без да разкрие обективната истина, съобразявайки всички представени по делото доказателства, е формирал извод за незаконност на уволнението. Поддържа се, че от събраните по делото гласни доказателства е явно, че по достатъчно ясен и разбираем за ищцата начин е изложено пред нея за какви нарушения на трудовата дисциплина се изискват обяснения с оглед наличието на дисциплинарно производство. Навеждат се оплаквания, че за да се произнесе по иска за обезщетение за времето, през което служителката е останала без работа, съдът неправилно е кредитирал единствено представената от ищцата трудова книжка и отбелязванията в нея, без последната да е представила справка от бюрото по труда, установяваща регистрацията й като безработна. За пренебрегнато се сочи обстоятелството, че ищцата е учредила собствено дружество с предмет на дейност, идентичен с този на работодателя, както и че същата се е осигурявала като самоосигуряващо се лице във връзка с търговската си дейност. Оспорват се и съображенията на съда по приложението на Закона за данъка върху доходите на физическите лица и тълкуването на понятието трудово правоотношение, дефинирано в § 1, т. 26 от Допълнителните разпоредби на този закон във връзка с Кодекса на труда. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се заявява, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се поддържа и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В отговор на касационната жалба ответницата П. М. Б. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Р. К., заявява становище за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
С обжалваното въззивно решение е прието, че предявените от Б. срещу касатора искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ са основателни и е потвърдено постановеното по делото първоинстанционно решение в обжалваната му част. По делото е установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 1 от 1 юли 2013 г., сключен за неопределено време, по който ищцата е заемала длъжността „технически секретар“. Със заповед № 1 от 2015 г. представляващият дружеството управител на основание чл. 188, т. 3 във вр. с чл. 190, ал. 1, т. 2 и т. 4 КТ е наложил на ищцата дисциплинарното наказание „уволнение“ и е прекратил трудовото правоотношение, считано от датата на връчване на заповедта (9 май 2015 г.). Отделно от цитираната заповед работодателят е съставил заповед под същия номер, съгласно която прекратява трудовото правоотношение с ищцата, считано от 01.04.2015г., без предизвестие на основание чл. 330, ал. 2, т. 6, вр. чл. 190 КТ. Прието е още за установено, че към 30 март 2015 г. страните са постигнали предварителна устна договореност да прекратят трудовото правоотношение между тях по взаимно съгласие. Счетено е, че към тази дата работодателят не е започнал дисциплинарно производство, съответно служителят не е бил в известност за такова. Същевременно на 31 март 2015 г. работодателят е установил, че ищцата е регистрирала собствено търговско дружество със сходен предмет на дейност като неговата, като е наела за офис помещение в сградата, където, според твърденията на работодателя, и той възнамерявал да наеме помещение за офис; след научаване на тези обстоятелства работодателят чрез представляващия го управител устно е искал обяснения от ищцата за причината за регистриране на собствено дружество и за наемането на офис в същата сграда. С оглед тези констатации е прието, че посочените обяснения не са дадени от ищцата с оглед дисциплинарно производство и не са изслушани в рамките на такава процедура, поради което същите са без правно значение, поради което е счетено, че е осъществено нарушение на чл. 193, ал. 1 КТ, като са изложени и мотиви, че процесната заповед, с която е наложено дисциплинарното наказание, не съдържа всички необходими реквизити по чл. 195, ал. 1 КТ, тъй като вместо да се опишат обстоятелствата, които съставляват обективните и субективните признаци на извършеното дисциплинарно нарушение, са възпроизведени буквално текстовете на чл. 190 КТ, без да е налице описание на конкретното нарушение, нито посочване на дните, в които работникът не се е явил на работа или на действията, в които се състои злоупотребата с доверието на работодателя и разпространяването на поверителна за него информация. Въз основа на изложените процедурни нарушения е възприет и крайният извод за незаконност на уволнението и за основателността на обусловените искове в уважения им от първоинстанционния съд размер. По иска с правно основание чл. 225, ал. 1 КТ въз основа на представената по делото трудова книжка на ищцата е прието за установено, че същата е останала без работа за претендирания период на обезщетението като е посочено, че с представянето на трудовата си книжка ищцата е изпълнила съществуващото в нейна тежест задължение да докаже факта на оставането си без работа с оглед задължителните разяснения на ТР № 6/2013 г., ОСГК, ВКС. Възраженията на работодателя, че не е налице „оставане без работа“ по смисъла на Кодекса на труда, тъй като ищцата е подала декларация за самоосигуряващо се лице в качеството си на едноличен собственик и управител на ЕООД, са отхвърлени от въззивния съд по съображения, че без значение за правото на обезщетение е заетостта през шестмесечния период на друго основание, например осъществяването на търговска дейност и реализирането на печалба от тази дейност, като е цитирана и практика на ВКС, а дефиницията на понятието „трудово правоотношение“ в ЗДДФЛ е прието да служи само за целите на данъчното облагане.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се заявява искане ВКС да извърши систематично и логично тълкуване на понятието „трудово правоотношение“ по смисъла на българското законодателство и да се отговори на въпроса защо „трудово правоотношение“ по смисъла на Кодекса на труда да не се припокрива с „трудово правоотношение“ по смисъла на данъчните закони, като по-нататък се пита не обслужва ли това понятие едно и също законодателство, още повече, че и в двата случая става дума за престиране на работна сила от страна на работника по Кодекса на труда и за престиране на работна сила (личен труд) от страна на едноличния собственик на ООД, при положение, че е действащ управител и няма упълномощено за това друго лице, действащо като управител. Наличието на допълнителния критерий за допускане на касационно обжалване по този въпрос се аргументира с необходимостта от осъвременяване на тълкуването на понятието „трудово правоотношение“ с оглед настъпилото изменение в ЗДДФЛ от 1 януари 2010 г. в § 1, т. 26, б. „и“, в което за трудови правоотношения се приемат правоотношенията, независимо от основанието за възникването им, със съдружници и член-кооператори, както и с акционери, притежаващи повече от 5% от капитала на акционерното дружество, за полагане на личен труд в дружествата и кооперациите, в които са съдружници член-кооператори или акционери. Твърди се още, че би следвало да се даде ясно и безпротиворечиво становище за причината, поради която държавна институция в лицето на Бюрото по труда не признава и не вписва като безработни самоосигуряващи се лица, регистрирани като такива в НАП.
Поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Питанията на касатора не адресират обусловилите изхода на спора разрешения на въззивния съд – не е спазена разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ, тъй като не е установено да са искани обяснения от ищцата по повод започнато от работодателя дисциплинарно производство (даденото от въззивния съд разрешение не съответства на практиката на ВКС – сравни например решение № 220 по гр.д. № 1917/2010 г., ІV г.о.); заповедта за дисциплинарно нарушение не съдържа установените в чл. 195, ал. 1 КТ реквизити; не е установено осъществяването на твърдените дисциплинарни нарушения; при оспорване на твърдението за оставане без работа от страна на работодателя, негова е тежестта да докаже противното. Липсата на правен въпрос по обусловилите изхода на спора разрешения на въззивния съд препятства допускането на касационното обжалване, както обвързващо се приема в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС.
За сметка на липсата на правен въпрос по посочените обусловили изхода на спора разрешения на въззивния съд, касаторът е избрал да концентрира усилията си с оглед оборване на последния извод на съда във връзка преценка основателността на иска по чл. 225, ал. 1 КТ – за правото на обезщетение е ирелевантна заетостта на уволненото лице на друго, освен трудов договор, основание, в каквато насока е цитираното от въззивния съд решение на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 161 по гр.д. № 86/2009 г., ІV г.о., като се приема, че „оставане без работа” по смисъла на чл. 225, ал. 1 КТ е оставане без работа по трудово правоотношение. Доколкото обаче подобен извод е формиран, касационният съд приема да изложи съображения и по тези питания.
Не се споделят от настоящия съдебен състав доводите на касатора, че поставените проблеми осъществяват основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Понятието за правоотношение, разбирано като регулирано от правото обществено отношение, не буди противоречия в съдебната практика и доктрината. Кодексът на труда има специфичен предмет на регулиране, а именно обществените отношения, които възникват и се осъществяват по повод полагането на зависим труд и непосредствено свързаните с тях отношения. Поради това именно тези са обществените отношения, които с оглед регулаторното въздействие на трудовоправните норми имат характера на трудови правоотношения. Законът за данъците върху доходите на физическите лица урежда обществените отношения по повод облагането на доходите на физическите лица, включително реализирани от дейността им като еднолични търговци. Той е израз на публичното правомощие на държавата да определя и събира данъци и е проява на нейната финансова и данъчна политика. Следователно предмет на уреждане от този закон не са трудови отношения, а финансови и данъчни отношения, които се развиват между данъчнозадълженото лице и органите по приходите. Използваните в ЗДДФЛ изрази и понятия със значение, различно от установеното в общоупотребимия език, в други нормативни актове или в доктрината, е диктувано от езикови и правно-технически съображения и не представлява разширяване на предметния обхват на съответния нормативен акт с обществени отношения, неприсъщи на правнорегулиращата му цел.
Сходни съображения следва да се изтъкнат и по отношение на съдържащото се в поставения въпрос питане относно регистрацията на безработните лица в бюрата по заетостта, както и за регистрацията на дадено лице като самоосигуряващо се и значението на тези обстоятелства за преценката относно наличието на право на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Правното значение на тези обстоятелства се разкрива с оглед приложението на Закона за насърчаване на заетостта и на Кодекса за социално осигуряване, които регулират обществени отношения, различни от трудовите. Посочените регистрации съставляват право или задължение на една от страните по правоотношения, които се развиват между съответното физическо лице – търсещо работа и органите по заетостта, в първата хипотеза, и между осигуреното лице и осигурителния орган във втората. Тези положения не изискват задължително тълкуване по реда на чл. 290 ГПК, тъй като не създават затруднения на съдилищата. Соченото от касатора изменение в законодателството не представлява такова по смисъла на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4, което да обуслови преразглеждането на изложеното разбиране по поставения въпрос.
С оглед този изход на спора е основателно искането на ответницата за присъждане на сторените по договор за правна защита и съдействие разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 141 от 8 февруари 2016 г., постановено по в.гр.д. № 3361/2015 г. по описа на окръжния съд в [населено място] в обжалваната му част.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на П. М. Б. с адрес в [населено място], [улица], сумата от 500,00 (петстотин) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: