О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 590
София, 14.07.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 17.05.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2784/15 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивно решение на Софийски градски съд № 3201/ 01.05.2015 г., по в.гр.д.№ 15673/2014 г., в частта, с която е потвърдено решение на СРС № ІІ -54-146 от 16.06.2014 г., по гр. д. № 37034/2013 г. за уважаване на предявения от Б. Василев Василев срещу касатора, като ответник, иск по чл. 208, ал.1 КЗ/ отм./ за сумата 11 740.60 лв., представляваща застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско”, сключена на 26.04.2010 г. за л.а марка „Ауди С3 К.”, с ДК№ СА 7248-ММ, обективирана в застрахователна полица № 44010055876, за претърпени от застрахования имуществени вреди от настъпило на 20.01.2011 г. за застрахователно събитие „кражба на МПС”, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 04.09.2013 г. до окончателното и изплащане, както и в частта за поставените в тежест на застрахователя деловодни разноски на ищцовата страна, възлизащи на 595.20 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърдението му е, че по отношение на съществения процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.235, във вр. с чл. 236, ал.2 ГПК Софийски апелативен съд/?!/се е произнесъл по „неизяснено дело” в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 1/53г..По отношение на определените за значими за крайния изход на делото въпроси на материалното право: 1.”При наличие на изрична уговорка за невстъпване по см. на чл.212, ал.1, пр.1 КЗ/ отм./, възможно ли е договорът да бъде продължен по отношение на новия собственик, без подаване на уведомление до застрахования?” ; 2. „При наличие на изрична уговорка за невстъпване по см. на чл.212, ал.1, пр.1 КЗ/ отм./ договорът прекратява ли се, ако в предвидения дневен срок не постъпи уведомление от застрахования и искане за продължаване действието му?”, жалбоподателят се позовава на селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, предвид съществуващо в практиката на съдилищата противоречие по същия. В. критерий за селекция по останалите формулирани материалноправни въпроси: 1.” Продължава ли се действието на застрахователния договор без да е подадено уведомление и искане от новия собственик, когато в договора и в Общите условия към него, на осн. чл.212, ал.1, пр.1 КЗ/ отм./, изрично е посочено, че при смяна на собственост договорът се прекратява, освен в случаите, когато новият собственик подаде уведомление и искане за продължаване на действието?; 2.” Нормата на чл.212, ал.1, пр.1 КЗ/ отм./ дерогира ли нормата на чл.102 ЗЗД, съгласно която, за да се променят страните по облигационното отношение е необходимо изричното съгласие на другата страна?”; 3. „Води ли до съществено увеличение на риска обстоятелството, че поради неуведомяване на застрахователя за смяна собствеността на моторното – превозно средство, застрахователят не е могъл да направи преценка на риска по отношение на новия собственик?” ; 4.” Н. на уведомление до застрахователя по смяната на собствеността на застрахованото имущество, представлява ли такова неизпълнение на задължение по застрахователния договор, което е значително с оглед на интересите на застрахователя, предвид невъзможността на същия да извърши преценка на риска по отношение на конкретния нов собственик?”; 5.”Застрахователят има ли интерес да знае, кой е собственик на застрахованото имущество?” и 6.” Застрахователят има ли право да откаже продължаване на договора с новия собственик , когато в ОУ изрично е посочена такава възможност?”, е този по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съществуващото противоречие в съдебната практика жалбоподателят е илюстрирал с различно изразено становище по съответните правни въпроси,спрямо разрешението в обжалвания съдебен акт, в следните приложенис касационната жалба решения: № 1820/23.09.2014 г., по т.д.№ 1657/2014 г. на Софийски апелативен съд; № 148 от 09.09.2014 г., по т.д.№ 7971/2012 г. на СГС и по т.д.№ 8959/12 г. на СГС, а противоречието с практиката на ВКС – с решения № 553/27.06.2013 г.по гр.д.№ 196/2012 г. и № 589 от 29.06.2010 г., по гр. д. № 1359/2009 г.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК не е заявил становище по същата.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и съображения и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, с което е уважен предявения срещу касатора иск по чл.208, ал.1 КЗ/ отм./ за сумата 11 740.60 лв. – застрахователно обезщетение по договор за имуществена застраховка „Каско” на МПС № 44010055876, сключен на 26.04.2010 г. за претърпени от застрахования собственик имуществени вреди, представляващи пазарната стойност на безспорно откраднатия му л.а. „Ауди С3 К.”, с ДК№ СА 7248-ММ Софийски градски съд, въз основа на самостоятелен и обстоен анализ на събраните по делото доказателства, е приел за доказани предпоставките на закона за ангажиране договорната отговорност на застрахователя. Изложени са съображения, че по силата на чл.212, ал.1 КЗ/ отм./ ищецът е встъпил в застрахователното правоотношение, надлежно възникнало между ответното застрахователно дружество и неговия праводател и доколкото в процесния застрахователен договор и в ОУ на застрахователя, вкл. т.6.2 – 6.2.3 за застраховка „Каско” на моторно- превозно средство не съществува изрична договореност, че при прехвърляне правото на собственост върху застрахованата вещ новият собственик не встъпва в застрахователното правоотношение, което би съставлявало „друго договорено” по см. на посочената законова разпоредба, то липсва основание отказът на застрахователя да заплати дължимото застрахователно обезщетение да се възприеме за основателен. Позовавайки се на чл.46, ал.2 ЗНА и на отсъствието на законова непълнота при уредбата на застрахователния договор при прехвърляне собствеността на застрахованото имущество, предвид изричната нормата на чл.212, ал.1 КЗ/ отм./ въззивната инстанция е преценила като неоснователно позоваването по аналогия от страна на ответника на законовото правило на чл.102 ЗЗД. Счела е, че встъпвайки в процесния застрахователен договор по силата на изрично разпореденото от специалния закон- чл.212, ал.1 КЗ/ отм./ за ищеца е възникнало и задължението, посочено – в ОУ, неразделна част от същия, да уведоми ответното АД за придобитите права върху застрахованото имущество, с цел защита интересите му на застраховател, което новият собственик на застрахования л.а. е изпълнил, със сключване на анекс към договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност със същия застраховател и за същото МПС. Като неоснователно за изпълнение на горепосоченото задължение на застрахования за уведомяване на застрахователя, вкл. по съображения черпени от добросъвестността и добрите нрави, е преценено възражението на последния, основано на различните видове имуществени застраховки – „Каско на МПС” и ЗЗ ”Гражданска отговорност”, непозволяващи смесване на произтичащите от тях задължения за съконтрахентите. Според решаващия състав на СГС допълнителен аргумент в подкрепа на приетата основателност на иск е и обстоятелството, че конкретното договорно задължение за уведомяване на ответника не е и съществено и в този см., доколкото в хода на делото не е установена причинна връзка между смяната на собствеността на застрахования л.а. и конкретното застрахователно събитие, нито дори се твърди такава, то липсва основание същото да бъде определено като „застрахователен риск” по см. §1, т.2 от ДР на КЗ/ отм./, обуславящ някаква причинност с настъпилата щета.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че от формулираните от жалбоподателя материалноправни въпроси, релевантни по см. на чл.280, ал.1 ГПК за делото са въпросите: „Дали води до съществено увеличение на риска обстоятелството, че поради неуведомяване на застрахователя за смяна собствеността на моторното – превозно средство, застрахователят не е могъл да направи преценка на риска по отношение на новия собственик ?” /№ 3/ и „Дали неподаването на уведомление до застрахователя по смяната на собствеността на застрахованото имущество, представлява ли такова неизпълнение на задължение по застрахователния договор, което е значително с оглед на интересите на застрахователя, предвид невъзможността на същия да извърши преценка на риска по отношение на конкретния нов собственик ?” / № 4/.
Неоснователно по отношение на същите е поддържаното селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Освен, че цитираните в тази вр. съдебни актове на СГС и на С. не сочат на противоречие във формираната съдебна практика, свързана с приложението на чл.212, ал.1 КЗ /отм./, то обстоятелството, че отговор на същите е даден с постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на второ търговско отделение на ВКС № 15 от 12.04.2012 г., по гр.д.№ 454/2011 г., имащо задължителен за съдилищата в страната характер, въобще изключва приложението на сочения критерии за селекция. Тази задължителна практика на касационната инстанция, с която решаващият състав на СГС се е съобразил, е именно в см., че не всяко задължение на застрахования, скрепено с договорна санкция за отказ от заплащане на застрахователно обезщетение, респ. прекратяване на договорното правоотношение може да се приеме за договорено в съответствие с разпоредбата на чл.211, т.2 КЗ/ отм./ и да аргументира законосъобразен отказ единствено на основание факта на неизпълнението му от страна на застрахованото лице – без установена причинна връзка с конкретното застрахователно събитие. Затова само неизпълнение на задължение, което по своето естество би могло да обуслови като закономерна своя последица било настъпване на застрахователното събитие, респ. увеличаване размера или разширяване обхвата на вредите, било се явява препятстващо доказването им следва да може да се поставя в основата на подобен отказ за плащане на застрахователно обезщетение Само по себе си обстоятелството, че е настъпила промяна в собствеността върху застрахованото по риска „Каско” моторно- превозно средство, не може да обоснове отказ за плащане, респ. прекратяване на застрахователния договор, доколкото същото не би могло да се субсумира под легалната дефиниция за ”застрахователен риск”, дадена в § 1, т.2 ДР на КЗ/ отм./, т.е. – по аргумент за по силното основание, между неуведомяването от новия собственик за извършеното в негова полза прехвърляне на собствеността на л.а. и настъпването на щетата за застрахованото имущество не съществува възможна причинност. В същото решение на ВКС изрично е посочено, че условието за значителност, следва да се преценява във всеки конкретен случай- с оглед това да не се допуска посредством договорни клаузи, формално основани на чл.211, т.2 КЗ /отм./, да се уговарят правни последици в ущърб на застрахования, когато не може да се констатира реално накърняване легитимния интерес на съответния застраховател.
Наличието на формирана задължителна практика на касационната инстанция по отношение на която не налице доказана обществена и правна необходимост да бъде променена, респ. осъвременена, неприложимо, съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се явява и селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Останалите материалноправни въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са релевантни за постановения краен правен резултат по делото, тъй като във фазата на селектиране на касационните жалби на преценка подлежат правните изводи на съда, а не правилността на възприетите по делото факти или преценката на събраните доказателства. Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/ 19. 02.10 г. на ОСГТК на ВКС, когато правният въпрос е въведен с оглед становище на страната /както е в настоящия случай/, извън решаващите мотиви на въззивното решение с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а липсата на общо основание за достъп до касация е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни селективни основания.
Не обосновава общата главна предпоставка за достъп до касационен контрол и поставеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос.
Последователно в практиката си, създадена при уредбата на касационното производство по действащия ГПК, ВКС е поддържал разбирането, че разрешен процесуален въпрос по см. на чл. 280, ал.1 ГПК е налице, както когато съдът се е произнесъл по процесуалните действия, които следва той самият да извърши или по законосъобразността на процесуалните действия, извършени от първоинстанционния съд, така и когато вззивният съд е зачел ненадлежно извършени от страните процесуални действия, респ. не е зачел надлежно извършени такива, като е достатъчно дори и да не се е произнесъл изрично в решението си по конкретен въпрос на процесуалното право, да е процедирал в несъответствие с процесуалния закон и това несъответствие да се е отразило на правилността на решението, по начин, който е във вреда на жалбоподателя.
В случая в съобразителната част на обжалвания съдебен акт въззивният съд е изложил подробни съображения относно приетите от него за установени факти, като е подложил на обстоен анализ събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в процеса и е дал в съжденията си отговор на същите. Следователно възприетото от него разрешение по въпроса за приложението чл.235 ГПК, във вр . с чл.236, ал.2 ГПК не е разрешен в несъответствие със задължителните постановки в цитираното от жалбоподателя ППВС № 1/53 г., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав Постановление на Пленума на Върховния съд № 7/65 г. и Тълкувателно решение № 1/2001 година на ОСГК на ВКС относно изискуемото се от закона съдържание на мотивите на съдебното решение.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК съставът на касационната инстанция не се произнася по отговорността за същите.
Мотивиран от горното,настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд № 3201/ 01.05.2015 г., по в.гр.д.№ 15673/2014 г., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: