6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 616
София,20.07.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми април две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Бонка Йонкова
ЧЛЕНОВЕ : Евгений Стайков
Г. И.
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2925/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] – [населено място], срещу решение №729 от 9.04.2015г., постановено по в.гр.д. №4607/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, 7 с-в, в частта над присъдената сума от 15 000 лв.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно, поради противоречие с материалния закон и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.52 ЗЗД като е определил обезщетението за неимуществени вреди в завишен размер без да се съобрази с релевантните за спора обстоятелства. Същевременно се излагат съображения за неправилно приет размер на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия по чл.51 ал.2 ЗЗД. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и постановяване на ново решение, с което исковата претенция да бъде отхвърлена за разликата от 15 000 лв. до присъдените 54 000 лв.
Касаторът поддържа основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и по чл.280 ал.1 т.3 ГПК в самата касационна жалба. Без да формулира конкретен правен въпрос касаторът твърди, че даденото от съда разрешение на въпроса, свързан с критерия за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС №4/68г. на ВС и в цитираните в жалбата съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Също без да сочи конкретен въпрос касаторът поддържа, че приетият от съда размер на съпричиняване от 10% е в противоречие с тълкуването, дадено в ППВС №17/63г.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответникът по касация Г. Л. Г..
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение от 20.06.2014г., постановено по гр.д. 6460/2013 г. по описа на СГС, I-13 състав, е осъден ответника ЗД [фирма] да заплати на ищеца Г. Л. Г. на основание чл.226 ал.1 КЗ във вр. с чл.45 ЗЗД сумата 40 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди, вследствие настъпило на 23.12.2012 г. ПТП, ведно със законната лихва, считано от 23.12.2012г. до окончателното изплащане на сумата като е отхвърлен предявения иск за разликата до претендирания размер на обезщетението от 100 000 лв.
С обжалваното решение№729 от 9.04.2015г., постановено по в.гр.д. №4607/2014г., въззивният състав от САС е отменил първоинстанционното решение в частта му, с която исковата претенция по чл. 226, ал. 1 КЗ е отхвърлена за сумата от 14 000 лв., представляваща разликата между присъдените 40 000 лв. и 54 000 лв. и вместо това е постановил осъждането на ЗД [фирма] да заплати на основание чл. 226, ал. 1 КЗ вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД на Г. Г. още 14 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 23.12.2012 г. до окончателно изплащане. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част.
Анализирайки събраните по делото доказателства, включително заключението по извършената автотехническа експертиза, констативен протокол за ПТП № 270/2013 г. и споразумение, имащо силата на влязла в сила присъда на Самоковския районен съд по нохд № 557/2013 год., с което Антон К. е признат за виновен за това, че на 23.12.2012 год. при управление на лек автомобил „Ленд Роувър Дискавъри” с peг. [рег.номер на МПС] в нарушение на чл.20,ал.1 и 2 ЗДвП причинил по непредпазливост на Г. Г. средна телесна повреда, въззивният съд е приел за установено, че пътнотранспортното произшествие е настъпило в тъмната част на денонощието на 23.12.2012г. около 17:30 часа на третокласен път № 6206 , между [населено място] и с М., като движещият се в посока към [населено място] лек автомобил, управляван от Антон К. е ударил движещия се по пътя, в дясната лента за движение пешеходец Г. Г. . Съдът е посочил, че скоростта на лекия автомобил „Ленд Роувър Дискавъри” в момента на удара е била 58 км/ч. и при тази скорост и конкретните условия ударът е бил непредотвратим.
Възприемайки заключението на вещото лице по извършената съдебно-медицинска експертиза, въззивният състав е приел, че пострадалият е получил счупване на лявата раменна кост, изкълчване на лявата раменна става,счупване на горното и долното рамена на лявата срамна кост,изкълчване на лявата сакро-илиачна става и травматично стеснение на уретрата. Опериран е на 04.01.2013г. за наместване на тазовите кости и стабилизирането им с външен фиксатор и наместване и стабилизиране с метална плака и винтове на раменната кост. Месец по-късно е извършена операция за отваряне на пикочния мехур. Съдът е поосочил, че възстановителният период е продължил 6 месеца,като през първите три месеца, пострадалият е изпитвал сериозни болки.
Въззивният съд е приел, че е ангажирана отговорността по чл.226 ал.1 КЗ на застрахователя на виновния водач за обезщетяване на претърпените от Г. Г. неимуществени вреди. Посочил е , че справедливото обезщетение е в размер на 60 000 лв., излагайки правно значимите според него факти, а именно – наличие на нелеки здравословни увреждания в резултат на ПТП, посочени подробно в СМЕ – счупване на лявата раменна кост, изкълчване на лявата раменна кост, счупване на тазови кости (счупване на горното и долното рамо на лявата срамна кост), изкълчване на лявата сакро-илиачна става, както и травматично стеснение на уретрата. Наложило се е отваряне на пикочния мехур заради задържането на урина, поради счупения таз и счупената ръка, нито е могъл да се движи, нито да ползва патерици, при което придвижването на ищеца е било изключително затруднено за около 3-4 месеца, когато е могъл да бъде движен само с чужда помощ. Счупванията са коригирани с метална плака, която предстои да бъде извадена след нова операция, а движенията на лявата раменна става не са възстановени напълно, при което е налице намален обем от 30 градуса при отвеждане на лявата раменна става встрани (т.нар. „абдукция”). Останали са козметични белези от хирургическите интервенции.
Що се отнася до възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, въззивният състав е приел, че същото е основателно до размер на 10%. Съдът се е съобразил с обстоятелството, че пострадалият пешеходец не е могъл да се движи по банкета на шосето, защото е бил натрупан с непочистен сняг, както и че непочистването на банкета от сняг не може да му се вмени във вина. Посочил е, че с оглед чл. 108, ал. 2, т. 1 ЗДвП пешеходецът е имал правото да се придвижва и извън банкета, но в случая е нарушил правилото, че такова придвижване може да става противоположно на посоката на движение на пътните превозни средства, което в случая не е спазено. Съдът е обосновал извода, че съпричиняването възлиза на 10%, тъй като вина за произшествието има основно водача на МПС, който не е контролирал през цялото време движението на колата.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства.
В касационната жалба, съдържаща изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът твърди, че въззивният състав се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос без обаче да формулира конкретен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Твърдението, че в противоречие с практиката на ВКС въззивния съд е приел завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди, както и на занижен размер на съпричиняване на вредоносния резултат, не представляват въпроси, а становище на касатора. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Дори да се приеме, че в касационната жалба има косвено зададен въпрос за критериите за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се има предвид, че въпросът, не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и в частност с т.11 ППВС 4/1968г.. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивното решение не е постановено в противоречие с така изразеното становище, тъй като въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на касатора обезщетение за неимуществени вреди след съобразяване на указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Що се отнася до твърдението, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетението, то същото съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК.
По аналогични съображения не може да се приеме наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед косвено зададения въпрос за критериите при определяне размера на съпричиняване по чл.51 ал.2 ГПК. Излагайки изчерпателно съображения за вида и тежестта на допуснатите от водача и от пешеходеца нарушения на ЗДвП, въззивният състав се е съобразил с практиката на ВКС по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, /включително ППВС №17/1963г. и ППВС№4/1975г./, която практика не се налага да бъде допълвана или осъвременявана.
По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решение №729 от 9.04.2015г., постановено по в.гр.д. №4607/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, 7 с-в, в обжалваната му част.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на касационно обжалване на решение №729 от 9.04.2015г., постановено по в.гр.д. №4607/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, 7 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :