5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 690
С., 05.08.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 29.03.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2156/2015 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Х. К. Б. от [населено място], чрез адв.С.Д., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 374 от 24.02.2015 г., по в.гр. д. № 4092/2014 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 2454 от 07.04.2012 г., по гр.д.№ 6455/ 2010 г., при условията на чл.271, ал.1 ГПК е уважен предявения от ЗД [фирма], [населено място] срещу касатора, като ответник, иск по чл.213, ал.1 КЗ /отм./ за сумата 29 780.48 лв. – представляваща заплатено от ищцовото търговско дружество на [фирма], гр. С. застрахователно обезщетение по имуществена застраховка за риска ” Финансови загуби по договор за лизинг”, обективирана в застрахователна полица № 07018180080000790 за вреди от неплатени на застрахования лизингодател по договор за финансов лизинг № 02202 / 17.12.2007 г. петнадесет лизингови вноски за периода 15.03.2008 г . – 15.05. 2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 02. 06.2010 г. до окончателното и изплащане и 2300 лв., обезщетение за забавено плащане главницата на задължението за периода 24.07.2009 г. – 02.06.2010 г. и деловодни разноски в общ размер от 6 346.44 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че в случая са били налице предпоставките на закона за суброгиране на застрахователя в правата на застрахования лизингодател, предвид отсъствие на изрично суброгационно писмо, с което правата на последния са му били прехвърлени и липса на елементите от фактическия състав, обуславящ възникване на регресно право на застрахователя срещу причинителя на вредата- лизингополучателят по процесния лизингов договор.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1. „Какъв следва да е фактическият състав по възникване на застрахователно събитие по имуществена застраховка „Финансов риск ?” ; 2. „При какви условия застрахователното обезщетение е дължимо?”; 3. ”Как следва да се тълкува и прилага разпоредбата на чл. 186, ал.5, т.4 КЗ/ отм./, визираща какво трябва да определят Общите условия на застрахователя, определени отнапред за сключване на определен вид застраховки?”; 4. ”Не следва ли конкретизираните в рамковия договор задължения на застрахования и на застрахователя, при настъпване на застрахователното събитие и начините на неговото доказване да са решаващи при решаване на спорните въпроси?”; 5. ”Не са ли рамковите договори, които определят изключените рискове ?”;6. ”Неизпълнение задължението на застрахования за ограничаване на щетите и особено, когато е налице пълно бездействие от негова страна и получаване на застрахователно обезщетение единствено и само на базата на уведомително писмо до застрахователя, не води ли до неоснователно обогатяване?”
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК не е заявила становище по същата.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС,като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.1 ГПК въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да уважи предявения регресен иск с правно основание чл.213, ал.1 КЗ/ отм./ за сумата 29 780.48 лв. – платено от ищеца- застраховател на [фирма], гр.С. застрахователно обезщетение по риска „Финансови загуби по договор за лизинг”, предмет на сключен помежду им на 30.05.2005 г.рамков договор за застраховане на автомобили, отдавани на лизинг по застрахователна полица № 07018180080000790, въззивният съд е приел за доказани предпоставките на закона за суброгиране на застрахователя в правата на застрахования лизингодател срещу ответника – като лизингополучател по договор за финансов лизинг № 02202/17.12.2007 г., за неплатените от последния петнадесет лизингови вноски за периода 15. 03. 2008 г . – 15. 05.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 02. 06. 2010 г. до окончателното и изплащане и 2300 лв., обезщетение за забавено плащане на главницата на задължението за периода 24.07.2009 г. – 02. 06.2010 г.. Изложил е съображения, че с изплащане на застрахователно обезщетение за настъпилото застрахователно събитие, изразяващо се в безспорното неплащане на 15 лизингови вноски, ищецът – застраховател се е суброгирал в правата на лизингодателя по отношение на заплатената сума – левова равностойност на дължимите, но непрестирани лизингови вноски, изчислена въз основа на неоспореното заключение на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза и в негова полза, на осн. чл.213 КЗ/ отм./, е възникнало регресно вземане към неизправния лизингополучател- ответник по делото.
Позовавайки се на липсата на ангажирани доказателства, съобразно възложената му с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, за прекратяване на лизинговия договор, преди визирания в исковата молба период, вкл. за връщане на лизингованата вещ на лизингополучателя решаващият състав на въззивния съд е преценил като неоснователно възражението на ответника, че регресното вземане на ищцовото дружество не съществува.Посочено е, че доколкото единствено от заключението на съдебно- счетоводната експертиза се установява датата на прекратяване на процесния договора за лизинг е 15.02.2012 г., чрез счетоводното и отразяване и тя не е само не е оспорена от ответника, но е и потвърдена изрично от пълномощника му, то липсва основание да се приеме за доказана различна от нея дата, а тя е ирелевантен за успешното упражняване регресното право на ищеца.
Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е и постановеното отменителното решение на ВКС № 147 от 29.10.2014 г., по т.д. № 2953/2013 г., с което делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд, с указания да бъде установен твърдения от ответника факт на връщане на процесния л.а., недоказан до момента, наред с датата на поддържаното от същия преустановяване на облигационната връзка между страните, предвид задължителните постановки в решение № 191/ 09.03.2011 г., по т.д.№ 92/2010 г. на ІІ т.о., че при предсрочно прекратяване на лизинговия договор и връщане на лизингования обект, преди изтичане на лизинговия период, застрахователят не дължи плащане на застрахователно обезщетение за лизинговите вноски от датата на връщане на лизинговия обект до крайния срок на договора за лизинг.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение позволяват да се приеме, че само поставените от касатора въпроси под № 1 и № 2 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК имат обуславящо значение за постановения краен правен резултат, поради което обосновават общото основание по чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно по отношение на същите е въведеното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст така поддържания критерий за селекция не отговаря на дадените с т.4 на ТР № 1/ 19. 02.2010 г. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата указания относно вложеното в него съдържание от законодателя, поради което за състава на касационната инстанция отсъства задължение подробно да го обсъжда. Само за прецизност следва в тази вр. да се посочи, че отговор на поставените от касатора правни въпроси, приети за попадащи в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, е даден с формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК задължителна практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения: № 191/ 09 .03.2011 г., по т.д.№ 92/2010 г. на ІІ т.о., № 222 от 28.12.2009 г., по т.д.№ 476/2009 г. на ІІ т.о. и др., с която въззивният съд се е съобразил и по отношение на която няма доказана обществена и правна необходимост от осъвременяване- допълнително самостоятелно основание за неприложимост на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Отделен е въпросът, че в отменителното решение на ВКС по настоящето дело тази практика е изрично цитирана, което явно е останало незабелязано от касаторът.
Останалите въпроси в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК нямат обуславящо значение за крайния изход на делото, тъй като не са били предмет на обсъждане и разрешаване от въззивната инстанция. Нещо повече, отговорът на част от тях / № 4 и № 5/ винаги е свързан с преценката на конкретни факти и доказателства, поради което относим към правилността на изградените фактически изводи няма характеристика на правен въпрос по см. на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, който да подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК, като основна предпоставка за достъп до касация.
На задължителната съдебна практика конкретизирана в мотивите на съдебния акт по т.д.№ 2953/2013 г. на І т.о. на ВКС се е позовал и предходния състав на касационната инстанция при постановяване на отменителното си решение, отговаряйки на поставения пред него правен въпрос,възпроизведен непрецизно отново от касатора под № 6 и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване и по настоящето дело. Според същата, обективирана в решения на ВКС № 109/ 16. 11. 2009 г., по т.д.№ 91/2009 г. на І т.о. ,№ 138 от 19.11.2009 г., по т.д. № 367/2009 г. на І т.о., и др. неизпълнение на задълженията в рамковия договор от страна на лизингодателя да изпрати на лизингополучателя предупредително писмо за забавата, както и да изпрати предизвестие за едностранно прекратяване на лизинговия договор не може да бъде основание за отказ за заплащане на застрахователно обезщетение.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски за настоящето производство, поради което при този изход на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съдебният състав на касационната инстанция не присъжда такива.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 374 от 24.02.2015 г., по в.гр.д.№ 4092/2014 г., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: