О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 703
София, 11.08.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 05.04. 2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № /14 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 44 / 23.02.2015 г., по в.т.д. № 708/2014 г., с което е потвърдено решение № 792/31.07.2014 г., по т.д.№ 196/2013 г. на Варненския окръжен съд за отхвърляне на предявените от настоящия касатор, като ищец, срещу [фирма], с Е. обективно съединени искове за заплащане на сумата 96 783, 55 лв. – направени разходи за изпълнението на прекратен от ответното търговско дружество договор № 24 от 05. 02. 2010 г., а именно: за специализирани инструменти и материали в размер на 31 133, 56 лв.; за материали за изграждане на система за видеонаблюдение в размер на 11 117, 79 лв.; за опреснителни курсове в размер на 369 лв.; за поддържане сертификатите на дружеството /по стандарти I. 9001, I. 14001 O. 18001/ в размер на 12 918, 21 лв.; за внедряване на интегрирана система за видеонаблюдение в размер на 36 000 лв.; за осигуряване на работно облекло в размер на 5 060, 79 лв. и за обезщетения на наетия по трудов договор персонала в размер на 184, 20 лв., както и за сумата от 127 608, 33 лв.- нереализирана печалба на основание чл.268 ЗЗД.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава приложното поле на касационното обжалване с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право: ”Дали, при сключен между страните договор за поръчка, в който е предвидена възможност възложителят едностранно да се откаже от по-нататъшното му действие,, без да са предвидени последиците от отказа, въпросът за обезвреда на настъпилите за изпълнителя вреди, не може да бъде разгледан през призмата на чл.268 ЗЗД, поради което не се дължи заплащане и на претендираните с исковата претенция суми ?”
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1, ГПК, във вр. с приложението на чл.28 ЗЗД е посочено решение по чл.290 и сл. ГПК № 147 от 08.12. 2009 г., по т.д.№ 283 /2009 г. на І т.о..
Поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е мотивирано с възпроизвеждане на законовия му текст.
Ответникът по касационната жалба „Т. – ВАРНА“ ЕАД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК, е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на твърдяните от касатора предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК. Основният му довод е, че формулираният от касатора правен въпрос касае правилността на обжалваното въззивно решение по съществото на спора, поради което е неотносим към основанията за селектирането на касационните жалби в производството по чл.288 ГПК. По отношение твърдяното наличие на критерия за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК ответникът поддържа отсъствие на формулиран правен въпрос, към което същият да е относим, поради което възразява срещу основателността на искането за достъп до касация с оглед на така твърдяното основание за селекция.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното отхвърлително решение въззивният съд, въз основа на извършения самостоятелен анализ на ангажираните по делото доказателства и доводите на страните, е приел за доказано наличието на валидно сключен помежду им срочен договор № 24/05.02.2010 г., с предмет” Поддръжка, ремонт и експлоатация на транспортната система за зареждане на „Т. – ВАРНА“ ЕАД с въглища” на обща стойност 2240411.56 лв., без ДДС и уговорен в т.4.2 начин на ежемесечно разплащане. Позовавайки се на договорната клауза на т.13.9, с която съконтрахентите са приели, че възложителят има право да прекрати едностранно договора с предварително писмено предизвестие от 60 календарни дни, без посочване конкретна причина решаващият състав на Варненския апелативен съд е счел, че с отправеното до ищеца двумесечно едностранно предизвестие на ответника от 27.04.2011 г. договорната връзка е преустановена в съответствие с изрично уговореното в договора основание, поради което правилото на чл.268 ЗЗД е неприложимо. При обосноваване на изградения правен извод за недължимост на претендираното обезщетение въззивният съд е подложил на тълкуване волята на страните, обективирана в процесия договор по правилото на чл.20 ЗЗД и е счел, че при отсъствие на изрично уговорени условия и последици при преждевременно направен отказ от договора от страна на възложителя, в чиято едновластна преценка е причината за същия, не е налице основание за обезщетяване на изпълнителя, поради което на последния се следват само дължимите до прекратяване на облигационната връзка плащания и гаранции за изпълненото, които не са предмет на делото. Същевременно, според изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, доколкото правилото на чл.268 ЗЗД всякога е приложимо само в хипотезата на започнало изпълнение и недовършване на възложената работа, поради, на основателен отказ на възложителя да приеме изработеното и да заплати следващото се за него възнаграждение, то разглежданият случай и на това основание не попада във визираната законова хипотеза, вкл. поради извършваното ежемесечно разплащане между съконтрахентите. Като допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното Варненският апелативен съд е посочил и обстоятелството, че със заявената искова претенция се претендира стойността на разходи, които с оглед заключението на изслушаната специализирана експертиза и безспорно осъщественото връщане на части и материали на ищеца на обща стойност 59 101.45 лв. са останали било недоказани в процеса, като относими към процесната възложена работа, било по силата на договорните клаузи на т.6.18 и т.6.19 е установено калкулирането им в уговореното и престирано възнаграждение на изпълнителя. Отделен според съда е въпросът, че ако притежават правната характеристика на вреди от неизпълнението, в каквато насока са развити доводи в хода на процеса, те подлежат на обезщетяване по реда на чл.82 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, какъвто не е предявеният иск.
Извън изложените съображения въззивната инстанция, позовавайки се на заключението на изслушаните СТИЕ, е счела за недоказан, съобразно процесуалното правило на чл.154,ал.1 ГПК и размерът на претендираната от ищеца печалба, като е приела, че при отсъствие на данни за планиране на същата, тя по необходимост се включва в цената на факултативните услуги и доставки, поради което не се следва на ищцовата страна, за остатъчната стойност на договора след неговото прекратяване.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че поставеният от касатора правен въпрос, който е относим към обезщетението за обезвреда на настъпили от предсрочно прекратяване на двустранния договор вреди за изпълнителя не е включен в предмета на спора, индивидуализиран с основанието и петитума на предявения иск, поради което нямащ обуславящо значение за постановения краен правен резултат не обосновава общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване. Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР на ОСГТК на ВКС№ 1/ 19. 02. 2010 г. само на това основание, без да се обсъждат поддържаните допълнителни предпоставки, достъпът до касационен контрол следва да бъде отказа.
Но дори и да се възприеме тезата на касатора, че поставеният правен въпрос попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК , то недоказан по отношение на същия се явява критерият за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Възприетото разрешение в цитираното в тази вр. решение № 147 от 08. 12. 2009 г., по т.д.№ 283 / 2009 г. на І т.о , постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК и имащо задължителен за съдилищата в страна характер, според което при едностранната сделка, в която се обективира отказ от двустранен договор, изпълнението по който е било вече предприето на изпълнителя, по арг. от чл.268 ЗЗД, се дължи заплащане освен на извършената работа, още и на направените от него разходи и на печалбата, която би получил от изпълнението и, в случая е неотносимо, по следните съображения:
Следователно доколкото в случая въззивният съд е приел за неоснователна претенцията на ищеца, както поради отсъствие на ангажирани доказателства, че стойността на част от претендираните разходи е в тежест на ответника, излагайки подробни съображения за калкулацията и в самото договорено между страните и ежемесечно заплащано на изпълнителя възнаграждение, така за друга, като организиране на опреснителни курсове на работниците и осигуряване на лични предпазни средства за работа – че е свързана с възложената работа, то соченото отклонение от цитираната задължителна практика несъмнено отсъства. Отделно, че отсъствието на елементите от фактическия състав на чл. 268 ЗЗД в случая е мотивирано и с изрично постигнатото съгласие на съконтрахентите, обективирано в клаузите на процесния договор за неговото предсрочно прекратяване, без последици и конкретно посочване на причина за предприетия отказ, чрез едностранно двумесечно предизвестие от ответника – възложител Следователно различният правен резултат в случая е обусловен не от различно спрямо задължителна съдебна практика тълкуване на конкретната закона разпоредба на чл.268 ЗЗД от въззивния съд, а от различните факти и обстоятелства по съпоставяните дела, което изключва и приложимостта на визирания критерий за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно е и позоваването на селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст, то не отговаря на задължителните разяснения в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя съдържание в същото и това, според посочената по- горе задължителна практика е достатъчно основание за необсъждането му от състава на касационната инстанция.
Същевременно по приложението на чл.268 ЗЗД е налице формирана задължителна практика на касационната инстанция, част от която цитирана от касатора и обективирана и в служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 84/ 19. 07. 2011 г., по т.д.№ 494/2011 г. на ІІ т.о., която е в смисъл, че чл.268 ЗЗД предвижда специален случай на прекратяване на договор за изработка в хода на изпълнението му без вина на изпълнителя и урежда специфичните му последици. Поръчващият /възложителят/ има право да се откаже от договора за в бъдеще, ако са налице основателни причини за прекратяване на договорното правоотношение, но за да произведе присъщото му правно действие отказът от двустранния договор, респ. оттеглянето на поръчката трябва да бъде заявено изрично недвусмислено и ясно и да бъде доведен до знанието на изпълнителя. Като материалноправна предпоставка за отказа от сделката основателните причини по см. на чл.268 ЗЗД са обстоятелства извън правоотношението между поръчващия и изпълнителя, но които са във вр. с договора за изработка, тъй като мотивират възложителя да преустанови договорната връзка. С тази практика В. изцяло се е съобразил, както се посочи, по- горе, като е взел предвид изричната воля на съконтрахентите, обективирана в процесния сключен помежду им договор относно правото на ответника, като възложител, да се откаже от изпълнението и преди изтичане на уговорения срок без конкретна причина, но след 60 дневно писмено предизвестие до изпълнителя, което общо съгласие изключва настъпване на разпоредените от чл.268 ЗЗД неблагоприятни за отказващия се правни последици.
Наличието на задължителна съдебна практика, по отношение на която няма установена правна и обществена необходимост да бъде осъвременена или изоставена, като неправилна, води до неприложимост на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 4 410 лв. с ДДС – неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК и реално заплатено адвокатско възнаграждение на АД”Ралчеви,С. и Д.”, съгласно приложените по делото заверено копие от фактура № 572/24.06.2015 г. и платежно нареждане на [фирма] от 02.07.2015 г..
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 44 / 23.02.2015 г., по в.т.д. № 708/2014 г..
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], с Е. сумата 4 410 лева/ четири хиляди четиристотин и десет лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: