ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 189
София, 15.08.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 15.03.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело№ 1899 /2015 година за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Л. Л. Т. и И. Л. Т., двамата от [населено място] против въззивно решение на Софийски градски съд от 20.02.2015 г., по в.гр.д.№ 9124 / 2013 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски районен съд № 1-37-269 от 29.04.2013 г., постановено по гр.д.№ 5451/2012 г., в частта му за отхвърляне на предявените от касаторите, като ищци, срещу [фирма], гр.София субективно активно и обективно кумулативно съединени установителни искове по чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД за признаване нищожността на договорните клаузи на чл.З, ал.1 и чл.22 от сключения между страните договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот № HL38139 от 22.05 2008 г. и в частта за присъдените деловодни разноски.
В останалите му части – с която е потвърден горепосочения съдебен акт на СРС – за уважаване на предявените от касаторите в субективно активно съединяване установителни искове по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД срещу [фирма], гр.София и е призната нищожността на договорните клаузи на чл.З, ал.5, чл.6, ал.З и чл.12, ал.1 от сключен между страните договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот № HL38139 от 22.05 2008 г. и с която ответникът по спора [фирма], гр.София е осъден да заплати, на основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД на Л. Л. Т. и на И. Л. Т., двамата от [населено място] солидарно сумата 7074.87 швейцарски франка и 11.42 швейцарски франка, като платени без основание по договора, ведно със законната лихва, считано от 06. 02. 2012 г. до окончателното и изплащане, както и в частта за присъдените деловодни разноски, въззивното решение на Софийски градски съд от 20.02.2015 г., по в.гр.д.№ 9124/2013 г. е обжалвано от ответника по делото – [фирма], гр.София. Независимо от доказания за този касатор правен интерес от обжалване на въззивния съдебен акт само в горепосочената му част, същият в касационната си жалба изрично поддържа относимостта и към същия в неговата цялост.
I. По касационната жалба на касаторите ищци:
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, в частта му, предмет на предприетото от Л. Т. и И. Т. касационно обжалване, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон -касационни основания по чл.281, т.З ГПК.
Касаторите считат, че доколкото въззивният съд не е обсъждал конкретните оспорвани с исковата молба договорни клаузи от процесния договор за кредит, заедно с останалите уговорени клаузи в същия, нито е съобразил вида на предоставената услуга и всички обстоятелства, свързани със сключване на банковата сделка към релевантния за спора момент, изграденият краен правен извод за тяхната действителност, поради отсъствие на противоречие с императивните правила на чл.146, ал.2 З. и чл.143, т.З, т.Ю и т.12 от Закона за защита на потребителите, е лишен от основание в доказателствения материал по делото и се явява в нарушение на закона.
Несъгласие касаторите изразяват и със законосъобразността на извода на въззивната инстанция, че дължимият остатък по кредита следва да бъде върнат на кредитодателя във валута, различна от предоставената и усвоена – т.е. в швейцарски франкове вместо в евро, излагайки подробни писмени съображения за прехвърлени им по този начин от Банката – кредитор, в нарушение на чл. 143 и чл.146 З., финансов риск и изключителна отговорност от нестабилността на посочената валута на финансовия пазар.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.З ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1.“ Неравноправна ли е по см. на чл.143 З. клауза от потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата по кредита ще се образува възоснова на базов лихвен процент плюс надбавки, при отсъствие на посочен в договора начин и формула за образуване и изчисляване на този базов лихвен процент?“; 2.“ Може ли да се приеме за ясна и разбираема клауза от потребителски договор, в която се определя, че лихвата ще се изчислява като сбор от базов лихвен процент плюс надбавки, при отсъствие на посочен в договора начин на изчисление и определяне на базовия лихвен процент? „; 3. „ Следва ли търговецът или доставчикът да докаже пълно и главно, че оспорени от потребителите клаузи са индивидуално уговорени?“; 4. „Неравноправна ли е по см. на чл.143 и чл. 146 от Закон за защита на потребителите клауза от потребителски договор, с която се прехвърля изцяло валутния риск от промяна стойността на швейцарския франк спрямо еврото, при положение, че липсва реално предоставен от Банката и усвоен от кредитополучателите кредит в швейцарски франкове?; 5. Допустимо ли е чрез клауза в потребителски договор, потребителят да се отказва от права и да заявява готовност да понесе всички вреди, включително и пропуснати ползи от повишаване на валута/ швейцарски франк/, която не е усвоил и това кореспондира ли с духа и съдържанието на Закона за защита на потребителите и Директива 93/13/ Е. на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори? „
Като израз ни твърдяното противоречие в съдебната практика по първия от поставените въпроси са цитирани решения на СГС от 22. 10. 2012 г., по гр.д.№ 40 854/2011 г., и от 18.02.2014 г., по гр.д.№ 12 972/2012 г., както и определения на ВКС : № 279/26.09.2014 г., по т.д.№ 2281/2014 г. на II т.о. и № 774/10.12.2014 г., по ч.т.д.№ 3400/2014 г. на ТК Първото от тези решения на СГС е посочено и във вр. с формулирани от касатора въпрос № 2 . По отношение на останалите -№№ 3 – 5 се поддържа селективното основание по т.З на чл.280,ал.1 ГПК, поради отсъствие на формирана по тях практика на касационната инстанция.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на поставен значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос, което е достатъчно, за да се отрече основателността на искането за разглеждане на касационната жалба по същество. Отделно, излагайки подробни писмени съображения, ответникът по тази касационна жалба е отрекъл и основателността на въведените селективни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
4
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение в частта му, предмет на касационната жалба на ищците по спора въззивният съд е приел, че с клаузата на чл.З, ал.1 от процесния кредитен договор е посочен начина на формиране на БЛП и фиксирана надбавка, които компоненти са цифрово обозначени към датата на неговото сключване. Поради това, при липса на основание за едностранно увеличение на БЛП от страна на Банката- кредитор, както е прието в същото въззивно решение, възнаградителната лихва се явява аритметичен сбор от 4.5 % БЛП и 1.5 пункта фиксирана надбавка, като съответно месечна погасителна вноска е размер на 1 046.78 швейцарски франка. По отношение на така формирания размер възнаградителна лихва, на размера на месечната погасителна вноска и изчислената въз основа на тях годишна такса за управление на кредита и конкретното постигнатото съгласие между страните, обективирано в договора, то той, според въззивната инстанция е и меродавният в отношенията помежду им,който не е и предмет на предприетото оспорване. Следователно доколкото самият закон не забранява подобен начин на уговаряне цената на финансовата услуга, то предвид изложеното, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, договорната клауза на чл.З, ал.1 не се явява уговорка, противоречаща на закона и не е нищожна. Позовавайки се на събраните по делото доказателства, които е подложил на самостоятелен анализ, решаващият състав на СГС е преценил като действителна, поради отсъствие на предпоставките на чл.143, т.З З. и договорната клауза на чл.22 от договора. Счетено е, че в случая при изричната декларация на ищците, като кредитополучатели, обективираща съгласието им както за получаване на кредитен лимит в швейцарски франкове, така и за готовността им за поемане на задължение за заплащане на дължимите погасителни вноски в същата валута, настъпилата по отношение на тази валута промяна в покупателната и способност на пазара сама по себе си не е основание за приемане на процесната клауза от договора, в която е материализирано съгласието на ищците за нищожна, като противоречаща на закона, вкл. на чл.143, т.З З.. Като допълнителен аргумент в подкрепа на приетото отсъствие на елементите от фактическия състав на чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД според СГС е и обективният и неконтролируем от страните по процесната банкова сделка, характер на тази промяна и проявените от нея риск и неблагоприятни последици и за двамата съконтрагенти – кредитодател и кредитополучател.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от касатора правни въпроси може да са важни, но нямат обуславящо значение за постановения краен превн резултат, поради което не обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване. Въпроси № 1 и № 2, освен, че са некоректно заявени, предвид приетото в мотивите на въззивното решение на СГС в обжалваната му част, относно конкретния начин на формиране на възнаградителната лихва по процесния кредит и отсъствие на правна възможност за едностранна промяна на БЛП, са и фактически обусловени – изискващи тълкуване на конкретната договорна клауза, съобразно критериите на чл.20 ЗЗД и въз основа на него изграждане на правен извод дали оспорваната договорна клауза е неравноправна по см. на чл.143 З. и дали е ясна и разбираема.
Отделен остава въпросът, че недоказан в случая е и въведеният критерии за селекция по т.2 на чл. 280, ал.1 ГПК, поради липса на данни за еднаквост на казусите по цитираните решения на СГС, постановени във вр. с конкретни договори, за които нито се твърди , нито е установено да са идентични с процесния. Що се касае до цитираните определения на ВКС, то същите са въобще неотносими, доколкото с тях е разрешен процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.280, ал.2 ГПК. С първото, постановено по реда на чл.288 ГПК, по т.д.№ 2281/14 г. на II т.о. е оставена без разглеждане, на осн. чл.280, ал.2 ГПК, подадената касационна жалба, а със съдебния акт по ч.т.д.№ 3400/2014 г. на II т.о., по реда на чл.274, ал.2 ГПК, е потвърдено определението на предходния състав на ВКС ,ТК за прекратяване на производството по делото, поради недопустимост на касационната жалба.
Въпрос № 3, може и да е важен процесуалноправен, но ясен отговор на същия е дал самият законодател с императивната разпоредба на чл.146, ал.4 З.. Следователно доколкото в случая въззивният съд, не е процедирал в несъответствие с посоченото процесуално правило, приемайки, че доказателствената тежест за твърдяното индивидуално уговаряне на спорните по делото клаузи, изключващо приложението на чл.143 З., е на Банката- кредитор, нито е възприел различно разрешение при произнасянето си по законосъобразността на процесуалните действия, осъществени от първостепенния съд, така формулираният въпрос на процесуалното право няма обуславящо значение за решаващата правна воля в обжалвания съдебен акт и не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
Не обосновават приложното поле на касационното обжалване и поставените от касаторите въпроси №№ 4 и 5. В същността си те са отражение на въведеното с касационната жалба оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт, което дори и евентуално основателно, относимо към касационните основания по чл.281, т.З ГПК, които не се идентифицират със селективните основания по чл.280, ал.1 ГПК, са без значение в производството по чл.288 ГПК. Видно от мотивите на обжалваното решение решаващият състав на СГС изрично е приел, че в разглеждания случай, рискът от възможната промяна на покупателните способност на процесната валута/ швейцарски франкове/ на пазара, която е извън контрола на страните по сделката, се носи в равна степен както от кредитодателя, така и от кредитополучателите. Следователно липсва формирана воля на съда в см., че с конкретна договорна клауза / тази на чл.22 от процесния договор/ конкретният валутен риск е прехвърлен на ищците, като кредитополучатели. Дали хипотетично подобна възможност съществува не е предмет на настоящето производство, както не е предмет на същото, съобразно задължителните указания в т.1 на TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и правилността на извършената от въззивната инстанция преценка на доказателствата и обосноваността на изградените въз основа на нея фактически изводи. Отделно, че самият въпрос № 5 е и абстрактен, доколкото с него не се визира конкретно субективно право, а последното никога не е общо или някакво безлично право.
При отсъствие на основната главна предпоставка за допускане на касационното обжалване за настоящия състав на ВКС не съществува, съгласно цитираното по- горе Тълкувателно решение, задължение да преценява поддържаните от касатора селективни основания -допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация.
Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че след постановяване на обжалваното въззивно решение е формирана задължителна практика на касационната инстанция, обективиран в постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 51 от 04.04.2016 г., по т.д.№ 504/2015 г. на II т.о., № 77 от 22. 04.2015 г., по гр.д.№ 4452/2014 г. на III г.о., № 424 от 02.12.2015 г., по гр.д.№ 1899/ 2015 г. на IV г.о. и др., която е в смисъл, че основният критерий за приложимостта на изключението по чл.144, ал.З, т.1 З. е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от волята на търговеца или доставчика на финансова услуга, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавен регулатор, какъвто е и БНБ.
II. По касационната жалба на касатора – ответник:
Касационната жалба на ответника по делото е процесуално допустима само в частта и, имаща за предмет горепосоченото въззивно решение на СГС, с което е потвърдено решението на Софийски районен съд № 1-37-269 от 29.04.2013 г., по гр.д.№ 5451/2012 г. за уважаване на предявените от Л. Л. Т. и И. Л. Т., двамата от [населено място] субективно активно и обективно кумулативно съединени установителни искове по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД. В останалата и част касационната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, поради липса на конкретен правен интерес за касатора , ноторно, обуславящ за правото на обжалване.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на постановеното въззивно решение, по съображения за нарушена родова подсъдност при разглеждане на спора от СРС, предвид цената на предявените „отрицателни установителни искове“ за нищожност на договорните клаузи на чл.З, ал.1, чл.З, ал.5, чл.6, ал.З и чл.12 , ал.1 от процесния договор за жилищен кредит.
Алтернативно въведеното оплакване е за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, допуснато нарушение на закона – чл.146, ал.2 З. и чл.145, ,ал.1 З. и на съществените съдопроизводствени правила на чл.12 ГПК и на чл.235, ал.1 ГПК -касационни основания по чл.281, т.З ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, възпроизвеждайки отново въведените с касационната жалба оплаквания, касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното права: .,JKamo оценяем, или като неоценяем следва да се определи предявен установителен иск за прогласяване нищожността на клаузи от договор за кредит, които уреждат изменението на възнаградителната лихва по договора, след като изрично ищците в исковата молба са посочили, с какъв размер е неправомерното, според тях, увеличение на всяка една месечна вноска, включваща както дължимата главница, така и лихва, както и след като са посочили в исковата си молба общата сума, с която се завишава лихвата до края на срока на договора за кредит; 2 „Как следва да се определи цената на предявен установителен иск за прогласяване нищожността на клаузи от договор за кредит,които уреждат изменението на възнаградителната лихва по договора, след като изрично ищците в исковата молба са посочили с какъв размер е неправомерното, според тях увеличение на всяка една месечна вноска, включваща както дължима главница, така и лихва, както и след като са посочили в исковата си молба общата сума, с която се завишава лихвата до края на срока на договора за кредит? 2. Цената на този установителен иск, равна ли е на размера на една месечна анюитетна вноска, считано от сключване на договора или от момента, от който оспорваната клауза е следвало да се прилага съгласно договора, до края на срока на същия? „;3. „При предявен установителен иск, с който се иска прогласяване нищожността на клаузи от договор за кредит, които уреждат изменението на възнаградителната лихва по договора, правилото на чл.69, ал. 1, т.4 ГПК следва ли да се прилага съответно за оспорените договорни клаузи, предвид обстоятелството, че всички те общо могат да бъдат разглеждани като съглашение с определена стойност? „; 4.“ При спор относно неравноправни клаузи в договор с потребителя, когато първата инстанция не е дала указания за представяне на доказателства във вр. с установяване индивидуалния характер на договарянето при сключване на договора, следва ли въззивната инстанция да укаже на страната, която носи доказателствената тежест, да посочи относими за делото доказателства, които са пропуснати да бъдат представени в първата инстанция, поради непълнота на доклада на първоинстанционния съд?9*; 5.“ Когато в договор за ипотечен банков кредит е предвидено, че уговорената възнаградителна лихва по кредита включва променлива компонента — БЛП, която през срока на договора се променя в зависимост от обективни фактори и Банката има право да я промени без предизвестие, обявявайки незабавно изменението в банковите салони и на интернет страницата си, следва ли в този случай съдът да приложи изключението по чл.144, ал.2, т.1, във вр. с чл.143, т.10 З.? „; 6.“ След като предоставянето на банков кредит е финансова услуга, а уговорената възнаградителна лихва по кредита е цената на тази услуга и след като съгласно договора за кредит е уговорено, че лихвата може да се променя през срока на договора, а изменението на лихвата по кредита е свързано с изменение индекс или лихвен процент на финансовия пазар, които са извън контрола на Банката, следва ли в такъв случай съдът д приложи изключението по чл.144, ал.З, т.1 , във вр. с чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗПТ и 7.“За да приложи съдът изключението по чл.144, ал.2, т.1 ,във вр. с чл.143, т.10 З., достатъчно ли е договорът за ипотечен банков кредит да предвижда общо право на потребителя по всяко време едностранно да прекрати договора, като предсрочно погаси задължението си до края на срока на10
договора, макар и за това да дължи плащане на такса върху остатъка от главницата, която ще трябва предсрочно да върне, или за приложението на това изключение е необходимо правото потребителят „незабавно да прекрати договора“, да е предвидено в договора изрично за хипотезата на чл.144, ал.2, т.1 З., а именно -когато с оспорената клауза „доставчикът на финансова услуга си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя или на потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с финансовите услуги ?“ Като израз на визираното противоречие по първите три въпроса е цитирано постановеното по реда на чл.274, ал.З ГПК определение на първо търговско отделение на ВКС № 290 от 08.04.2014 г., по ч.т.д.№ 953/2014 г. на I т.о.. Противоречието със задължителната практика по въпрос № 4 е обосновано с възприето от въззивната инстанция разрешение, различно спрямо задължителните постановки в т.2 на TP № 1/ 09. 12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на въпроси № № 5 – 7 е въведен критерия за селекция по т.З на чл.280, ал.1 ГПК -аргументиран с „неправилното произнасяне“ на въззивния съд по приложението на чл.144, ал.2, т.1, във вр. с чл.143, т.10 и чл.144, ал.З, т.1, т.10 и т.12 З. и с липсата на съдебна практика по посочените разпоредби, които „несъмнено затрудняват съдилищата“. С оглед изложеното, според касатора, произнасянето на ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона, което и ще е в интерес на развитие на правото.
С касационната си жалба жалбоподателят [фирма], гр.София е направил и искане за отправяне на преюдициално запитване във вр. с приложението на конкретно посочени разпоредби от Директива 93/13/ Е. на Съвета от 05.04.1993 г., транспонирана в българското законодателство чрез нормите на З..
Ответниците по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК са възразили по основателността на искането за допускане на касационно обжалване, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.2890, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима в посочената по- горе нейна част.
Неоснователно е искането за допускане на касационното
обжалване.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси №№ 1, 2 и 3, като свързани с твърдяната пред касационната инстанция процесуална недопустимост на постановеното въззивно решение, поради родова неподсъдност на спора на СРС, несъмнено са значими за изхода на делото, поради което обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Недоказано е поддържаното селективно основание по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК.
Цитираният в тази вр. съдебен акт на състав на първо търговско отделение на ВКС е израз на практика на касационната инстанция, която е осъвременена и обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав – определение по чл.274, ал.З, т.2 ГПК № 449 от 29. 07.2015 г., по т.д.№ 1596/2015 г. на I т.о. и постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 51 от 04.04.2016 г., по т.д.№ 504/2015 г. на II т.о., № 77 от 22. 04.2015 г., по гр.д.№ 4452/2014 г. на III г.о., № 424 от 02.12.2015 г., по гр.д.№ 1899/ 2015 г. на IV г.о. и др., е в смисъл, че когато съдържанието на договорни клаузи, чиято нищожност се претендира не касае основанието на вземането /престацията/ и длъжникът не отрича наличието на действително правно основание за престиране на кредитора, а единствено реда и начина за определяне размера на вземането му, или други уреждащи правоотношението елементи, искът за прогласяване тяхната нищожността следва да се счита за неоценяем. Тази задължителна за съдилищата в страната практика на ВКС се споделя изцяло от настоящия съдебен състав и доводите на касатора за недопустимост на подадената касационна жалба не се възприемат за основателни.
Формулираният от касатора в изложението му по чл.284, ал.З, т.1 ГПК въпрос № 4, свързан с правомощията на въззивната инстанция в хипотезата, когато на страните не са били дадени указания от първостепенния съд относно подлежащите на доказване факти и относимите към тях доказателства, е важен процесуалноправен въпрос, но също не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото въобще не е бил предмет на обсъждане във въззивното производство и се поставя за първи път пред касационната инстанция.
Но дори да се приеме тезата на жалбоподателя за неговата значимост за постановения краен правен резултат по делото по см. на разясненията в т.1 на TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС,
неприложимо е поддържаното селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните разяснения в т.2 на TP № 1/ 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, на която задължителна практика касаторът се позовава, за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл.146, ал.1 ГПК, тъй като дейността на въззивната инстанция, макар и на съд по съществото на спора, не е тъждествена на дейността на първата инстанция, нито я повтаря, а е само нейно продължение. Затова в тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания на страните относно възможността да предприемат съответните процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първоинстанционното производство, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и така дадените указания, които последни са извинителна причина по см. на чл.266, ал.З ГПК за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.
В случая във въззивната жалба на ответника [фирма], гр.София липсва оплакване за допуснато от първостепенния съд нарушение на процесуалните правила във вр. с доклада по делото, а единствено за нарушаване на разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК. Съображенията, изложени във вр. с твърдяната процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт на СРС в т.15 – т.23 са, че решението трябва да се основава на приетите за установени т.е. за доказани по делото обстоятелства, а в случая съдът „априори“е приел, че ищците са били лишени от възможност за индивидуално договаряне условията на договора за кредит. В проведеното по делото съдебно заседание на 08.05.2014г. този жалбоподател е въвел и довод за нередовност на исковата молба, по която първата инстанция се е произнесла. Следователно за Софийски градски съд е отсъствало каквото и да било задължение да дава указания на ответника за посочване на относими към делото, касателно твърдяното индивидуално договаряни с ищците, доказателства, поради което и възприетото от същия разрешение на посочения процесуалноправен въпрос, чрез осъществените процесуални действия във въззивното производство, е в пълно съгласие със задължителната съдебна практика.
Останалите формулирани от касатора въпроси, част от които фактологически обусловени и съдържащи недопустим за изложението по чл.284, ал.З, т.1 ГПК анализ на правилността на обжалваното въззивно решение, а други – хипотетични и с коментар, ирелевантен за фазата на селектиране на касационните жалби, не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Когато правният въпрос е въведен, с оглед становището на страната /както е в настоящия случай/, извън решаващите мотиви на въззивното решение, с него не се формира и общо основание за допускане на касационното обжалване. Липсата на основната обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно т.1 на TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчна, за да се отрече достъпа до касационен контрол, без да се разглеждат въведените допълнителни предпоставки – критериите за селекция по т.1-т.З на чл.280, ал.1 ГПК.
При недопускане на касационното обжалване отсъства процесуална възможност за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл.629 и сл. ГПК, поради което направеното в тази насока искане следва да се остави без уважение.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване въззивното решение на Софийски градски съд от 20.02.2015 г., по в.гр.д.№ 9124/2013 г., по описа на с.с.
ОСТАВЯ без уважение искането на [фирма],
със седалище [населено място] за отправяне на преюдициално запитване до СЕЕ.
ОСТАВЯ без разглеждане, като процесуално недопустима, касационната жалба на [фирма], със седалище [населено място], в частта и, срещу въззивното решение на Софийски градски съд от 20.02.2015 г., по в.гр.д.№ 9124/2013 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски районен съд № 1-37-269 от 29.04.2013 г., по гр.д.№ 5451/2012 г. за отхвърляне на предявените от Л. Л. Т. и И. Л. Т., двамата от [населено място] срещу [фирма] установителни искове за признаване нищожност на договорните клаузи на чл.З, ал.1 и чл.22 от сключен помежду им договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот № HL38139 от 22.05 2008 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО, в частта, с която касационната жалба на [фирма], със седалище [населено място] е оставена без разглеждане подлежи на обжалване в едноседмичен срок, считано от съобщаването му на страните, на които да се връчи препис от същото. В ОСТАНАЛАТА му част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: