– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 639
гр. София 23.08.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 13.04.2016 (тринадесети април две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1427 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от П. на Р. Б. срещу решение № 178/25.01.2016 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти състав, постановено по гр. д. № 3781/2015 година касационна жалба с вх. № 2021/11.02.2015 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд след частична отмяна на първоинстанционното решение № 4740/30.06.2015 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 6907/2014 година е осъдил П. на Р. Б. да заплати на Н. И. Д. сумата от 10 000.00 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, вследствие повдигнато обвинение по чл. 202, ал. 2, т. 1 във връзка с чл. 201 във връзка с чл. 26, ал. 1 и чл.323, ал. 1 от НК, по което същият е бил оправдан с влязла в сила присъда от 01.10.2012 година, постановена по в. н. о. х. д. № 237/2012 година на Окръжен съд Разград и сумата от 4 400.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди за адвокатско възнаграждение по наказателното производство, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 26.03.2013 година до окончателното плащане.
В касационната жалба на П. на Р. Б. се излагат доводи за това, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Н. И. Д. обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален като се съобрази с обема на реално претърпените вреди, принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, а искът за обезщетение за претърпени имуществени вреди да бъде отхвърлен изцяло. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. на Р. Б. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Ответникът по тази касационната жалба Н. И. Д. е подал отговор на същата с вх. № 4300/23.03.2016 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
П. на Р. Б. е била уведомена за обжалваното решение на 28.01.2016 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 2021/11.02.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че наказателното производство е стресогенен източник с висока интензивност, тъй като при него се засягали чувството на личността за сигурност и справедливост. Външното проявление на притеснението и раздразнителността се отразявало в сферата на личните и партньорските отношения на лицето. Засягало се доброто име и честта на обвинения, а в конкретния случай и частната му търговска дейност е търпяла неблагоприятни последици от формираното недоверие. Съдът е приел, че наличието на тези негативни последици е установено в хода на производството чрез надлежно събраните доказателства. Според въззивният съд при наличието на обвинение само за едно деяние, което не е продължавано престъпление, продължителността на наказателното производство от шест години и осем месеца е била несъразмерно дълга. Тази продължителност обосновавала дълъг период от време, през който са изживявани негативните последици от наказателното производство и е довела до забавянето на възобновяването на търговската дейност на Н. И. Д.. С оглед на тези съображения съставът на Софийския апелативен съд е приел, че сумата от 10 000.00 лева, представлява справедливо обезщетение за претърпените от Д. неимуществени вреди. Заедно с това е прието, че представените договори за правна защита пред въззивния и касационния съд разглеждащи наказателното производство, придружени с издадени фактури и фискални бонове, с отразени номера на делата установяват претърпени от Д. имуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с наказателния процес. Затова трябвало да се зачетат платените от Н. И. Д. възнаграждения в размер на 4 400.00 лева. Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че е неоснователно възражението на П. на Р. Б. за прекомерност на адвокатското възнаграждение Същевременно обаче е прието, че при взето от Д. решение да бъде защитаван от няколко адвоката сумата, заплатена за втори адвокат не е в пряка причинна връзка с повдигането и поддържане на обвинение и на това основание не подлежи на репариране от П.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. на Р. Б. сочи, че съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. С тези твърдения П. на Р. Б. е основала искането си за допускане на касационно обжалване на оспорваното решение на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, 1 от ГПК. Освен това е поискано и допускане на оспорваното въззивно решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по материално правния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД като се твърди, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата. Като доказателство за съществуването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК касаторът се позовава на решение № 335/10.01.2012 година, постановено по гр. д. № 296/2011 година и решение № 61/21.03.2014 година, постановено по гр. д №5701/2013 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; решение № 151/13.05.2014 година, постановено по гр. д. № 5368/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така на решение № 489/15.03.2013 година, постановено по гр. д. № 4269/2012 година по описа на Софийския апелативен съд.
Във връзка с посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на П. на Р. Б. касационна жалба трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/1968 година указание при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Тези указания са доразвити с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, твърдяни от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на П. на Р. Б. не се съдържат мотиви защо е налице твърдяното от нея нарушение по цитираната задължителна практика на ВКС, но видно от мотивите на самата касационна жалба не се твърди, че не са обсъдени определени факти и обстоятелства, които са били от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, а това че въззивният съд е извършил неправилна преценка на част от същите. Последното обаче може да доведе до неправилност на въззивното решение и е основание за касационното му обжалване по чл. 281, т. 1 от ГПК. Основанията за касационно обжалване на въззивното решение по чл. 281 от ГПК обаче са различни от тези по чл. 280 от ГПК за допускане на касационното обжалване, което изрично е посочено в мотивите на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, поради което въз основа на тях не може да се допусне касационно обжалване на решението. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че П. на Р. Б. не е посочила евентуално кои от претърпените от Б. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от Д. вреди, поради което не е налице твърдяното от П. на Р. Б. противоречие.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по твърдението в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК за наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Въпросът, по който се твърди съществуване на противоречива практика на съдилищата е този за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Като доказателство за съществуването на това основание и двете страни представят съдебни решения на други съдилища. Следва да се има предвид, че както ППВС № 4/1968 година, така и ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото конкретна фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има едно значение при определяне на размера на обезщетението по първото дело и друго значение по второто дело. Затова въпросът за това какъв размер обезщетение е справедлив за конкретния случай, съпоставен с други такива случаи, не е въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Правилото, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка дали е налице противоречива съдебна практика. Предвид на това П. на Р. Б. не е обосновала твърденията си за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Затова не трябва да бъде допускано касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по подадената от касатора касационна жалба на това основание.
Не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по въпроса дължи ли се обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на адвокатско възнаграждение, ако същото е заплатено за втори адвокат наред с първия и ако се дължи същото подлежи ли на намаляване поради прекомерност. В тази връзка се твърди, че въззивното решение противоречи на установената с решение № 225/02.11.2015 година, постановено по гр. д. № 1011/2015 година и решение № 332/04.01.2016 година, постановено по гр. д. № 2807/2015 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., както и че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с разрешението в решение № 81/27.01.2006 година, постановено по гр. д. № 23/2005 година по описа на ВКС, ГК, ІV А г. о. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд не е приел, че се дължи и адвокатско възнаграждение за втори адвокат в наказателното производство. Обратното приел е, че не трябва да присъжда обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатеното на втория адвокат по наказателното производство адвокатско възнаграждение. Що се отнася до това дали заплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно или не е фактически въпрос, който следва да бъде разрешаван с оглед на особеностите на всеки отделен случай. В случая въззивният съд е приел, че възражението на П. на Р. Б. за такава прекомерност е неоснователно, което е въпрос по правилноста на решението и не може да бъде разглеждан в сегашното производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 178/25.01.2016 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти състав, постановено по гр. д. № 3781/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.