– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 643
гр. София 23.08.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 13.04.2016 (тринадесети април две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1353 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от М. Ж. Х. срещу решение № 1879/16.11.2015 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 2284/2015 година, касационна жалба с вх. № 38 477/28.12.2015 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 2076/05.05.2015 година на Районен съд Варна, четиридесети състав, постановено по гр. д. № 5339/2014 година. С него е отхвърлен предявеният от М. Ж. Х. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във връзка с чл. 422 и чл. 415, ал. 1 от ГПК и във връзка с чл. 45 от ЗЗД, с който е поискано да бъде признато за установено по отношение на Б. М. Д., Й. Д. К. и Г. Н. Б., че й дължат при условията на солидарност сумата от 25 000.00 лева, представляваща част от нанесените вреди на двуетажна сграда с тавански етаж, изба и гараж, построени в имот, намиращ се в [населено място], местността „В. й.”,[жк], поземлен имот № *** по КП „Т.” от 1989 година, идентичен с имот пл. № *** по ПНИ на с. о. „Т.”, одобрен със заповед № РД-06-7706-20/24.01.2006 година, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението 20.02.2014 година до окончателното плащане, за която сума по ч. гр. д. № 2362/2014 година по описа на Районен съд Варна е издадена заповед № 1350/24.02.2014 година за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при размер на цялото вземане от 28 796.19 лева. В касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен така както е предявен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Ж. Х. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба Б. М. Д., Й. Д. К. и Г. Н. Б. са подали отговор на същата с вх. № 6012/26.02.2016 година, с който са изразили становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна, а ако такова бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
М. Ж. Х. е била уведомена за обжалваното решение на 01.12.2015 година, като подадената от нея касационна жалба е с вх. № 38 477/28.12.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови решението си съставът на Окръжен съд Варна е приел, че с влязло в сила на 07.06.2006 година решение от 14.12.2001 година, постановено по гр. д. № 1333/1999 година по описа на Районен съд Варна М. Ж. Х. и съпруга й Г. М. Х. са осъдени, на основание чл. 108 от ЗС, да предадат на М. М. А., Б. М. Д., К. Г. К. и Н. Г. К. владението върху спорния недвижим имот, който е бил възстановен по реда на ЗСПЗЗ, с решение № 590/15.02.1999 година на Поземлена комисия Варна, постановено по заявление с вх. № 40655/10.02.1992 година за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи на наследниците на Г. К. А.. Този имот е представлявал реална част с площ от 400.00 м2 от имот с пл. № 123 по КП от 1989 година. Със същото решение е бил отхвърлен предявеният от М. Ж. Х. и съпруга й Г. М. Х. насрещен иск за признаване за установено, че са собственици на 600/725 идеални части от имот с пл. № *** по КП от 1989 година на основание закупуване по реда на § 4а от ПЗРЗСПЗЗ, както и предявената от тях чрез възражение претенция за заплащане увеличената стойност на извършени в качеството им на ползватели в имот пл. № *** подобрения (масивна двуетажна вилна сграда, гараж и други дворни подобрения) и за признаване право на задържане до заплащане на стойността на претендираните подобрения, на основание § 4в от ПЗРЗСПЗЗ във връзка с чл. от 72 ЗС. Въз основа на протокол от 16.02.2007 година за предаване на владението на недвижим имот по изпълнително дело № 20067170400040/2006 година на Р. Т.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Варна, вписана под № *** в регистъра на К. на ч. с. и., въззивният съд е приел, че М. М. А., Б. М. Д., К. Г. К. и Н. Г. К. са били въведени във владение на имота по посоченото по-горе исково производство, включително и по отношение на изградените в него постройки. Впоследствие с решение № 227/16.05.2011 година, постановено по гр. д. № 900/2011 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. Б. М. Д. и Н. Г. К. са били осъдени, на основание чл. 75 от ЗС, да предадат на М. Ж. Х. и съпруга й Г. М. Х. владението върху построените в поземления имот двуетажна сграда, с тавански етаж, изба и гараж. Въззивният съд е приел, че съгласно протокол за принудително отнемане на недвижим имот от 06.11.2012 година по изпълнително дело № 20127180403119/2012 година по описа на С. К.-Д.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Варна, вписана под № *** в регистъра на К. на ч. с. и. М. Ж. Х. е била въведена във владение на сградата. Въз основа на събраните по делото доказателства съставът на Окръжен съд Варна е приел, че са налице причинени щети на сградата, в периода след извършването на първоначалния въвод до последващия такъв.
Въз основа на така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна, че М. Ж. Х. претендира обезщетение за претърпените вреди в качеството й на собственик на сградата. Това си качество същата основавала на реализираното от нея право на изкупуване на имота по реда на § 4а от ПЗРЗСПЗЗ. Същото обаче е било отречено със сила на присъдено нещо с влязлото в сила на 07.06.2006 година решение от 14.12.2001 година, постановено по гр. д. № 1333/1999 година по описа на Районен съд Варна. С него със сила на присъдено нещо между страните в сегашното производство е било установено, че по отношение на М. Ж. Х. не са били налице предпоставките за изкупуване на имота по реда на § 4а от ПРЗЗСПЗЗ, поради което предявеният срещу нея иск с правно основание чл. 108 от ЗС е бил уважен, а предявеният от нея насрещен иск за признаване на правото на собственост върху земята чрез изкупуването й е бил отхвърлен. Поради тази причина е било отхвърлено и възражението й по § 4в от ПЗРЗСПЗЗ във връзка с чл. 72 от ЗС за заплащане на увеличената стройност на имота чрез изграждането на двуетажната сграда, с тавански етаж, изба и гараж. Така формираната сила на присъдено нещо не е била отпаднала с постановяването на съдебното решение по чл. 75 от ЗС, а с последното не се разрешавал спора за правото на собственост върху сградата. С него само е била установена незаконосъобразността на първоначалния въвод във владение, в частта му за сградата, тъй като същата не е била включена в предмета на изпълнителното основание. Липсата на право на изкупуване по реда на § 4а от ПЗРЗСПЗЗ е била пречка М. Ж. Х. да придобие правото на собственост върху терена, върху който е построена сграда, като я заплати на бившия собственик в определения от закона срок. В този случай бившият собственик придобивал възстановения имот заедно с всички подобрения върху него като отношенията му с лицето, което ги е извършило се уреждали по реда на чл. 72 от ЗС във връзка с § 4в от ПЗРЗСПЗЗ или по реда на чл. 74 от ЗС или чл. 59 от ЗС като определяща за това била причината, поради която не са налице предпоставките по § 4а от ПЗРЗСПЗЗ. Въз основа на тези си изводи съставът на Окръжен съд Варна е приел, че тъй като М. Ж. Х. не е доказала правото си на собственост на сградата, не е доказали й правото си да първи претърпени от повреждането на същата вреди.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Ж. Х. е формулирала четири правни въпроса като третият от тях е за това дали е допустимо след като съдът е приел, че се доказват твърденията на ищцата за нанесени щети върху сградата в периода след първоначалния въвод и последващия такъв, въпреки това да отхвърли иска по чл. 45 от ЗЗД с мотива, че тъй като ищцата е претендирала заплащането на обезщетение за вредите в качеството си на собственик, но не е доказала това си качество не е налице твърдяното от нея увреждане. В случая липсвали твърдения и доказателства, че Б. М. Д., Й. Д. К. и Г. Н. Б. са били собственици на сградата, а не могло да се отрече правото на собственост върху същата на М. Ж. Х., дори и само поради факта, че е построила сградата и я е обитавала в продължение на повече от десет години, като е закупила по реда на § 4а от ПЗРЗСПЗЗ правото на собственост върху земята. Въпросът не може да обоснове допускане на обжалваното решение до касационно обжалване, тъй като при постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Варна се е съобразил с установената съдебна практика за разпределението на доказателствената тежест, която се носи от всяка една от страните в производството по иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД. В случая М. Ж. Х. е трябвало да установи всички факти, включени в хипотезата на чл. 45 от ЗЗД, с изключение на вината, която по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се предполага до доказване на противното. Това означава, че тя е трябвало да докаже не само причинените на сградата повреди, което е сторила, но и основанието, на което твърди, че има право да търси обезщетение за тях. Въззивният съд е изследвал съществуването на твърдяното от М. Ж. Х. основание за възникването на вземането й по чл. 45 от ЗЗД, както е приел същото за недоказано. При това той не е бил длъжен да изследва дали М. Ж. Х. не е била придобила правото на собственост върху сградата на друго основание, освен посоченото от нея. Затова и изводът на състава на Окръжен съд Варна, че макар и да са установени причинени на конкретна вещ повреди, то само това не е достатъчно за уважаването на иска по чл. 45 от ЗЗД, а е необходимо да се докажат и фактите, от които възниква вземането на ищеца за обезщетение за тези повреди не е в противоречие с утвърдената съдебна практика. Във връзка с този въпрос е формулиран и четвъртия въпрос за това изгубва ли се правото строеж и правото на собственост върху сграда изградена преди 1990 година на правно основание в терен по § 4а от ПЗРЗСПЗЗ, поради последващото през 1999 година възстановяване на правото на собственост върху земята, който въпрос също не е основание за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна. Съдът не е приел, че М. Ж. Х. е била собственик на сградата в момента преди да бъде възстановено правото на собственост върху земята, върху която тя е изградена, като е загубила правото на собственост след този момент. Посочено е, че касаторката е могла да придобие правото на собственост върху сградата, в случай че е ползвател на имота и като такъв е упражнила правото си на изкупуване по реда на § 4а от ПЗРЗСПЗЗ. Прието е, че спорът дали М. Ж. Х. е била или не ползвател на имота е разрешен със сила на присъдено нещо с влязлото в сила на 07.06.2006 година решение от 14.12.2001 година, постановено по гр. д. № 1333/1999 година по описа на Районен съд Варна. Както е посочи с него е бил отхвърлен предявеният от М. Ж. Х. установителен иск за това, че е придобила правото на собственост върху имота по реда на § 4а от ПЗРЗСПЗЗ, за който факт е представила нотариален акт № ***, том ***, дело № 6766/1994 година на Нотариуса при Районен съд Варна. Съдебното решение се ползва със сила на присъдено нещо по отношение на това осъществили ли са се и не всички предвидени от закона факти, за да може да възникне признато или отречено с него право. Предоставеното по надлежния ред право на ползване е задължителна предпоставка за упражняването на правото на изкупуване и на придобиване на правото на собственост върху земеделска земя по реда на § 4а ПЗРЗСПЗЗ. Затова след като с решение от 14.12.2001 година, постановено по гр. д. № 1333/1999 година по описа на Районен съд Варна установителния иск на М. Ж. Х. за правото на собственост върху имота, придобито на основание § 4а от ПЗРЗСПЗЗ е бил отхвърлен поради това, че тя не е имала качеството на ползвател, този факт се обхваща от силата на присъдено нещо на решението. С оглед на това е прието, че касаторката не е имала право да строи в имота, а сам по себе си фактът на изграждането на сградата, не е я прави собственик на същата, дори и да беше ползвател. Следователно въззивният съд не е приемал, че М. Ж. Х. е притежавала правото на строеж върху имота, а оттам и правото на собственост върху построената в него сграда, което е загубила при последващото възстановяване на правото на собственост върху земята на наследниците на бившия собственик. Във връзка със силата на присъдено нещо е поставен и първия въпрос за това допустимо ли е в случаите, когато с влязло в сила решение е прието, че ищецът не е собственик на земята, без в предмета на спора да са били включени построените в него сгради, при последващ иск за заплащане обезщетение за вреди на сградата искът да бъде отхвърлен с единствен мотив, че ищецът не е собственик на сградата, без да се разгледат изложените твърдения и представените доказателства във връзка със собствеността на същата. Този въпрос също както и предишните два не може да обоснове допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна. Съдът е извършил преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на тях е приел, че М. Ж. Х. не е доказала правото си на собственост върху сградата. В тази връзка правото на собственост на касаторката не е отречено само въз основа на влязлото в сила на 07.06.2006 година решение от 14.12.2001 година, постановено по гр. д. № 1333/1999 година по описа на Районен съд Варна. Съдът е преценявал същото, доколкото с него се установява липсата на един от елементите на правото по § 4а от ПЗРЗСПЗЗ, а именно предоставеното на М. Ж. Х. право на ползване върху имота като с оглед на това е преценил и останалите доказателства по делото, за да приеме, че касаторката не е собственик на сградата. Във връзка със собствеността върху сградата и силата на присъдено нещо е формулиран и втория въпрос за това допустимо ли е при наличие на влязло в сила решение, което изключва възможността сграда построена в терен по § 4а от ПРЗСЗСПЗЗ да стане по приращение собственост на лицето на което е възстановен имота въззивният съд да пререшава въпроса за собствеността на сградата. Този въпрос е формулиран във връзка с решение № 227/16.05.2011 година, постановено по гр. д. № 900/2011 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., което бе посочено по-горе. Същото обаче е постановено по спор с правно основание чл. 75 от ЗС, поради което в него въпросът за собствеността на сградата не бил разглеждан и разрешаван от съда. Затова и този въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна.
Предвид на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1879/16.11.2015 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 2284/2015 година по подадената срещу него от „М. Ж. Х. касационна жалба с вх. № 38 477/28.12.2015 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото М. Ж. Х. ще трябва да бъде осъдено да заплати на Б. М. Д., Й. Д. К. и Г. Н. Б. сумата от 600.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1879/16.11.2015 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 2284/2015 година.
ОСЪЖДА М. Ж. Х. от [населено място],[жк], [улица][жилищен адрес], с Е. [ЕГН] да заплати на Б. М. Д. с Е. [ЕГН], Й. Д. К. с Е. [ЕГН] и Г. Н. Б. с Е. [ЕГН], трите от [населено място],[жк], [улица] сумата от 600.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.