– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 644
гр. София 23.08.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 04.05.2016 (четвърти май две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1711 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на две касационни жалби подадени срещу решение № 2540/22.12.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 3398/2015 година като първата е с вх. № 653/18.01.2016 година и е подадена от П. на Р. Б., а втората е с вх. № 1549/03.02.2016 година и е подадена от М. С. Б..
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил решение № 4051/09.06.2015 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во гражданско отделение, 21-ви състав, постановено по гр. д. № 7148/2014 година, с което П. на Р. Б. е осъдена да заплати на М. С. Б. сумата от общо 20 000.00 лева, представляващи обезщетение за причинените му неимуществени вреди, вследствие повдигнато обвинение по чл. 202, ал. 2, т. 1 във връзка с чл. 201 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, по което същият е бил оправдан с влязла в сила присъда, както и за вредите от нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 10.03.12014 година до окончателното плащане, като за разликата над тази сума до пълния предявен размер от по 80 000.00 лева искът е отхвърлен като неоснователен.
В касационната жалба на П. на Р. Б. е посочено, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на М. С. Б. обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален като се съобрази с обема на реално претърпените вреди, принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. на Р. Б. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Ответникът по тази касационната жалба М. С. Б. е подал отговор на същата с вх. № 1550/03.02.2016 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
П. на Р. Б. е била уведомена за обжалваното решение на 07.01.2016 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 653/18.01.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
В касационната жалба на М. С. Б. са изложени твърдения, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано като е поискано обжалваното решение да бъде отменено в отхвърлителната му част и да се постанови друго, с което искът на жалбоподателя да бъде уважен до пълния предявен размер от 80 000.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. С. Б. е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК
Ответникът по тази касационната жалба П. на Р. Б. не е подал отговор на същата, с който да изрази становище по допустимостта и евентуалната основателност на същата.
М. С. Б. е бил уведомен за обжалваното решение на 18.01.2016 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 1549/03.02.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че е сезиран с два иска, като първият от тях е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а втория с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, като е изложим самостоятелни мотиви за определяне на размера на обезщетението за всеки един от двата, като накрая е определил едно общо обезщетение. Следва да се има предвид, че при определяне на размера на обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ съдът задължително взема предвид продължителността на воденото наказателно производство и приключването му в разумен срок, тъй като това обстоятелство е от съществено значение за определяне на размера на обезщетението. Предвид на това в случая искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ поглъща иска по чл. 2б от ЗОДОВ и е налице един иск, а не два отделни такива. Освен това неимуществените вреди от наказателното производство са едни и същи, а не различни с оглед на правните основания, на които се претендират. Затова за тях винаги се определя едно обезщетение, а не отделни за отделните правни основания.
За да определи размера на обезщетението по първия от предявените искове въззивният съд е приел, че периода на незаконното повдигане и поддържане на обвинение е бил седемнадесет години, осем месеца и пет дни, като Б. е бил обвинен в извършване на тежко умишлено престъпление от общ характер. Прието е, че интензитетът на преживените от същия негативни емоционални изживявания, изразяващи се в силно притеснение, емоционален стрес, влошаване на отношенията със семейството, загуба на работа, страх и притеснения, смяна на жилището, обостряне на заболяването артериална хипертония и язва на дванадесетопръстника, страдания от причинения стрес на близките му, възрастта на ищеца, обществения му и професионален статус както и факта, че по отношение на ищеца не е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката на му обосновават извод за справедлив размер на обезщетението от 10 000.00 лева.
Въззивният съд е изложил мотиви за това, че разпоредбата на чл. 2б от ЗОДОВ предвиждала самостоятелен иск, с който се въвеждала деликтна отговорност на държавата за вреди, причинени от бавно правосъдие. Същата по естеството си била национален компенсаторен механизъм за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС. Преценявайки дали наказателното производство срещу М. С. Б. е продължило в разумен срок въззивният съд е приел, че в случая производството продължило седемнадесет години, осем месеца и пет дни, който период включва предварително разследване и разглеждане на делото на три съдебни инстанции. Предмет на наказателното производство са били обвинения в извършване на длъжностни присвоявания в особено големи размери, измама, престъпления по служба и документни престъпления, с валутни ценности и в банковата сфера, които са били извършени при условията на продължавано престъпление. Въззивният съд е приел, че по делото е бил събран огромен доказателствен материал-изслушани били 24 съдебни експертизи, били са разпитани 800 свидетели, като бил събран и голям брой писмени доказателства. За неоснователни, предвид принципа на пропорционалност с правата на обвиняемите от обективен и бърз процес, са били приети доводите на П. на Р. Б., че всичките действия в наказателното производство са били извършени в интерес на правосъдието, по установения процесуален ред и са целели установяване на обективната истина. Въз основа на това съставът на Софийския апелативен съд е намерил, че продължителността на наказателното производство надхвърля границите на разумния срок по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС и затова на М. С. Б. се дължи обезщетение за претърпените неимуществени вреди, което е в определено в размер на 10 000.00 лева.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. на Р. Б. сочи, че съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. С тези твърдения П. на Р. Б. е основала искането си за допускане на касационно обжалване на оспорваното решение на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, 1 от ГПК. Освен това е поискано и допускане на оспорваното въззивно решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по материално правния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД като се твърди, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата. Като доказателство за съществуването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК касаторът се позовава на решение № 130/13.04.2011 година, постановено по гр. д. № 951/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; решение № 115/05.04.2012 година, постановено по гр. д. № 593/2011 година и решение № 229/15.07.2013 година, постановено по гр. д. № 1179/2012 година, двете, по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така на решение № 46/07.06.2013 година, постановено по гр. д. № 102/2013 година по описа на Апелативен съд Бургас.
Във връзка с посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на П. на Р. Б. касационна жалба трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/1968 година указание при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Тези указания са доразвити с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, твърдяни от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на П. на Р. Б. не се съдържат мотиви защо е налице твърдяното от нея нарушение по цитираната задължителна практика на ВКС, но видно от мотивите на самата касационна жалба не се твърди, че не са обсъдени определени факти и обстоятелства, които са били от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, а това че въззивният съд е извършил неправилна преценка на част от същите. Последното обаче може да доведе до неправилност на въззивното решение и е основание за касационното му обжалване по чл. 281, т. 1 от ГПК. Основанията за касационно обжалване на въззивното решение по чл. 281 от ГПК обаче са различни от тези по чл. 280 от ГПК за допускане на касационното обжалване, което изрично е посочено в мотивите на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, поради което въз основа на тях не може да се допусне касационно обжалване на решението. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че П. на Р. Б. не е посочила евентуално кои от претърпените от Б. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от Б. вреди, поради което не е налице твърдяното от П. на Р. Б. противоречие.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. С. Б. твърди, че съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по материално правните въпроси за това възможно ли е да има степенуване на неимуществените вреди, причинени от незаконосъобразно повдигнати и поддържани обвинения и ако е така на какви принципи се основава това степенуване; възможно ли е за сходни неимуществени вреди да се присъждат значително различаващи се по размер обезщетения и следва ли максималния размер на обезщетението за забавено разглеждане на наказателното производство по чл. 2б от ЗОДОВ да бъде 10 000.00 лева, независимо от продължителността на забавата. Изложени са съображения, че тези въпроси се разрешават противоречиво от съдилищата като в тази връзка са приложени съдебни решения по конкретни случаи, което сочи на твърдение за наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по твърденията в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на двете страни в производството за наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Въпросът, по който се твърди съществуване на противоречива практика на съдилищата е този за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Като доказателство за съществуването на това основание и двете страни представят съдебни решения на други съдилища. Следва да се има предвид, че както ППВС № 4/1968 година, така и ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото конкретна фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има едно значение при определяне на размера на обезщетението по първото дело и друго значение по второто дело. Затова въпросът за това какъв размер обезщетение е справедлив за конкретния случай, съпоставен с други такива случаи, не е въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Правилото, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка дали е налице противоречива съдебна практика. Предвид на това страните не са обосновали твърденията си за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Затова не трябва да бъде допускано касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по подадените от тях касационни жалби на това основание. Същевременно М. С. Б. не е изложил конкретни твърдения защо допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по поставените от него въпроси ще е от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото, поради което не е установено и приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2540/22.12.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 3398/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.