О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 732
гр. София, 15.09.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на тринадесети април през две хиляди шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 2271 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С. С. К. обжалва решение № 603 от 30.03.2015 г. по в.гр.д. 405/15 г. по описа на Окръжен съд – [населено място], с което е обезсилено решение № 5779/03.12.2014 г., постановено по гр.д. 15924/13 г. по описа на Варненски районен съд и е прекратено производството по делото, образувано по исковата молба на С. С. К. срещу [фирма], по иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК във връзка с чл. 439 от ГПК поради недопустимост на исковата молба. Решението според касатора било неправилно, постановено при нарушения на материалноправните и процесуални норми както и необосновано.
Счита, че Окръжен съд – [населено място] в противоречие с фактите и обстоятелствата, изложени в исковата е приел, че в процесния случай длъжникът бил оспорвал изпълнението срещу него по изп.д. № 2017150400444/2010 г. на ЧСИ М. Пашова, образувано на основание, издаден в изпълнение на заповед за незабавно изпълнение № 6950/10.08.2010 г. по ч.гр.д. 11933/2010 г. на В., 16 състав, за останалия несъбран остатък на вземането в общ размер 28 217,09 лв., включващ 24 397,73 лв – остатък от главница, 2 586,86 лв – остатък от лихва, 1 232,68 лв – разноски, въз основа на твърдян факт – договор за покупко-продажба на вземане, цесия от 17.09.2012 г., сключен между [фирма]. За цесията касаторът твърди, че е уведомен с постановление на ЧСИ на 28.02.2013 г.
Според касатора, цесионерът [фирма] не е страна в правоотношенията между [фирма] и С. С. К. по горепосоченото изпълнително дело. С. К. не бил длъжник, тъй като не дължал на [фирма]. Твърди, че договорът за цесия е недействителен поради липса на предмет. Според касатора цесионерът [фирма] не можел да претендира изпълнение. Счита, че той не може да е страна по изпълнителното дело. Не можел да претендира изпълнение, респ. плащане по недействителен договор. Правилната квалификация на иска му не била чл. 439 от ГПК, а чл. 124 от ГПК. Неправилно съдът бил се позовавал на производство по в.гр.д. 1163/13 г., по описа на ОС – Врана, завършило с решение от 15.04.2013 г. С постановеното по делото решение била оставена без уважение жалбата на К. срещу действия на ЧСИ Пашова за налагане на запор върху трудовото му възнаграждение по искане на взискателя [фирма]. Освен това била оставена без разглеждане жалбата в частта й относно оплакване за незаконосъобразност на обжалваното действие – конституиране на цесионера [фирма]. Това решение не се ползвало със сила на пресъдено нещо и не следвало да се взема предвид от съда.
Касаторът К. излага съображения, че производството по чл. 422 от ГПК било се развило лично с него само за сумата 1 586,52 евро, включваща договорна лихва и наказателна надбавка за периода 25.03.2009 г. до 03.08.2010 г., като в тази си част е завършило с решение , влязло в сила на 1.07.2014г. А договорът за покупко-продажба на вземания, който оспорва е от 17.09.2012 г.
Освен това излага съображения, че дори и да се приемело, че искът е с правно основание чл. 439 от ГПК, то и в този случай искът бил допустим и основателен, според касатора. Този факт бил нов и след 20.06.2012 г. когато решение 633 /18.4.2012 г. по т.д. 2171 /10 г. на ОС – Варна е влязло в сила за основната част от вземането по изпълнителното дело, а именно за главницата.
Моли да се отмени обжалваното решение , с което се обезсилва решение № 5779 от 3.12.2014 по гр.д. 15 924/13 г. и да се постанови решение, с което да потвърди решение № 5779 3.12.2014 г. по гр.д. 15 924/13 г. или да се върне делото за ново разглеждане.
Ответникът по касационната жалба [фирма] оспорва жалбата. Счита , че оплакванията относно правната квалификация на иска са недопустими, тъй като правната квалификация се определя в първоинстанционното производство. Жалбоподателят не бил възразил срещу нея и поради това нямал право да релевира въпроса в настоящето производство. Твърди, че касаторът е узнал за цесията най-късно с постановеното решение по в.гр.д. 1163/2013 г. Нормата на чл. 439 от ГПК се отнасяла само за новонастъпили факти, обуславящи правен интерес от предявяване на иска до приключване на съдебното дирене, решението по което се изпълнява.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирано да обжалва въззивното решение лице.
С решение № 603 от 30.03.2015 г. по гр.д. 405/2015 г. на Варненски окръжен съд е обезсилено решение № 5779/03.12.2014 г., постановено по гр.д. 15 924/2013 г. по описа на РС – [населено място], 26 състав и е прекратено производството по делото, образувано по исковата молба на С. С. К. срещу [фирма] по иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК вр. чл. 439 от ГПК поради недопустимост на исковата претенция. В мотивите си Варненски окръжен съд приема, че производството по гр.д. 15 924/13 г. по описа на РС [населено място] е образувано по искова молба вх. № 25818/26.08.2014 г. на С. С. К. срещу [фирма] за установяване, че С. К. като длъжник по изпълнително дело не дължи на [фирма] като взискател по цитираното изпълнително дело сумата от 28 217,09 лв, включваща остатък по главница 24 397,73 лв, 2 586,86 лв остатък от лихви и 1 232,68 лв разноски по изп.д. 444/10 на ЧСИ М. Пашова.
Съдът е изложил съображения, че ищецът К. не бил основал иска си на новонастъпил факт или на факт, който не е могъл да узнае. Счита, че твърденият от ищеца факт за сключване на цесия между [фирма] и [фирма] не е новонастъпил и новоузнат. Поради това влязлото в сила решение следвало да се зачете. Съдът се е позовал на обстоятелството, че ищецът не е твърдял факти, свързани с извършване на плащане и прехвърления остатък от вземането на първоначалния кредитор или за погасяването му по друг начин по отношение на цедента, поради което и в изпълнение на сключения между [фирма] и [фирма] договор за цесия, цесионерът се явява носител на тези вземания, а липсата на уведомяване (дори и да се приеме, че е налице , въпреки представените за това от ответното дружество писмени доказателства за уведомяването на длъжника за прехвърлянето вкл. и представеното по делото, изходящо то „Банка Д.“ потвърждение по гр.д. 15 924/13 г.), според въззивния съд няма правно значение за съществуването на вземането и може да бъде извършено във всеки един следващ сключването на договора за цесия момент. Твърденият факт (относно цесията) бил неотносим към ликвидността и изискуемостта на вземането и не бил от категорията на предвидените в чл. 439 ГПК, нямал качеството на новооткрито обстоятелство или доказателство, или новонастъпил – настъпил след влизане в сила на заповедта за незабавно изпълнение, факт по смисъла на чл. 424 ГПК. Позоваването на този факт според Варненски окръжен съд било преклудирано с приключването на производство за установяване на вземането по реда на чл. 422 ГПК. Исковата претенция била основана на факт, осъществил се преди приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание и нямащ отношение към изпълняемостта на правото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът С. С. К. сочи , че решението, което обжалва е недопустимо.
Първият въпрос, който поставя касаторът, сочейки че въззивният съд е дал неправилна квалификация на иска като не е взел предвид действително предявения иск и в противоречие с посочените в исковата молба обстоятелства е приел, че в процесния случай длъжникът бил оспорвал изпълнението срещу него. Твърденията, изложени в исковата молба били, че [фирма] не се явявал страна в правоотношенията между [фирма] и С. С. К. и не притежава легитимация, обуславяща качеството на взискател по горепосоченото изпълнително дело. Счита, че правната квалификация е по чл. 124 от ГПК, защото не оспорвал, че не дължи на [фирма]. Не е твърдял никога, че не дължи изпълнение на [фирма]. В изложения смисъл процесното решение на Окръжен съд Варна според касатора е недопустимо и следва да бъде обезсилено. Позовава се на Тълкувателно решение № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС на Р България.
Касаторът излага подробни съображения, като според него неправилно и в противоречие със закона съдът бил зачел цесията, а оспорването на нейната действителност било от решаващо значение за казуса. Счита за незаконосъобразен извода на Варненски окръжен съд, че договорът за цесия на необезпечения остатък от вземането в полза на ответника от 17.09.2012 г. в конкретност с позоваването и доводи за недействителност (нищожност) и непротивопоставимост на цесията на длъжника няма правно значение за съществуването на вземането, противоречали на решение № 32 от 09.09.2010 г. на ВКС по т.д. 438/2009 г. ІІ ТО , ТР 142-7/11.11.1954 г. и решение № 123 от 24.6.2009г. по т.д. 12/2009 г. ІІ ТО.
Формулира следния разрешен от въззивния съд според него въпрос: „Противопоставима ли е цесията на длъжника при условие, че длъжникът се позовава на недействителността (нищожността) на цесията? Може ли съдът априори да реши, че цесията е валидна, без да разгледа и се произнесе по доводите и възраженията на длъжника за валидността на цесията? В посочения смисъл можело ли съдът да приложи чл. 226, ал. 3 от ГПК, без да изследва доводите за нищожност. Имало ли правно значение за съществуването на вземането в настоящия случай цесията?
Сочи допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 2 от ГПК. Доколкото се позовава на решения по чл. 290 от ГПК съдът намира, че се позовава и на постоянната практика на ВКС и нейното нарушение като допълнително основание по чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК.
· Друг въпрос, за който касаторът сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т. 1, 2 , 3 от ГПК е следният: Основната част от вземането на [фирма] против С. С. К. като правоприемник на починалата в хода на процеса Л. Д. К., а именно сумата от 12 980,35 евро кредит от 16.08.2008 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение № 6950 от 10.08.2010 г. с разпореждане за незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист и което вземане е установено с решение по т.д. 2171/2010 г. , влязло в законна сила. Производството по делото продължило само за 1 586,52 евро. В случая оспорва договор за покупко-продажба на вземания от 17.09.2012 г. Поставя въпроса: „При положение, че за основната част от вземането (за главницата) има влязло в сила съдебно решение предвид твърдения нов факт ( в случая договора за цесия), но спорът в съда е продължил и е висящ и след това само и единствено за една малка част от вземането (лихва) може ли да се приеме, че иск по чл. 439 от ГПК е недопустим? В случай, че се приеме, искът за недопустим, то за коя част от вземането се отнася това? Отнася ли се за основната част от вземането за главницата, за която има влязло в сила съдебно решение и то преди твърдения нов факт? Отнася ли се за останалата част от вземането (лихвата), за която съдебният спор продължава да е висящ и след настъпването на новия факт? Като допълнителни основания сочи чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Касационно обжалване се допуска на основание чл. 280 от ГПК като съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Преценката за допускане до касационно обжалване относно допустимостта на въззивното съдебно решение следва да се извърши и служебно от съда в съответствие със задължението му, предвидено в чл. 7 от ГПК и с оглед задължителните разяснения в посоченото тълкувателно решение да осигури допустимостта на процесуалните действия на страните. Критериите за процесуална недопустимост на съдебното решение са изведени от правната теория и от съдебната практика. Според възприетото в теорията и в практиката становище недопустимо е съдебното решение, което е постановено при отсъствие или при ненадлежно упражняване на правото на иск, решението, с което съдът се е произнесъл по непредявен иск и по този начин е подменил въведения от ищеца предмет на спора, решението, с което съдът е излязъл извън пределите на търсената защита.
От данните по делото съдът не може да направи извод относно недопустимост на съдебното решение. В случая въззивният съд е преценил, че искът на С. С. К. срещу [фирма] е недопустим и първоинастанционното решение като постановено по недопустим иск следва да се обезсили. Варненски окръжен съд, действащ като въззивен съд е преценил, че ищецът е основал иска си на факта, че има изпълнително производство срещу него № 20107150400444 на ЧСИ М. Пашова, едновременно сочейки, че взискателят по това дело [фирма] не бил страна в правоотношението между [фирма] и С. С. К., оспорвайки цесията от 17.09.2012 г. между [фирма] и [фирма]. С оглед на така посочените факти, въззивният съд е приел за недопустим иска, приемайки, че [фирма] е взискател поради това, че е придобил установеното с влязло в сила съдебно решение за установяване вземането на [фирма] срещу С. С. К. в качеството му на наследник на Л. Д. К.. Изводът на въззивния съд е, че прехвърлянето на вземането не обуславя наличието на нов факт, който да поражда право на иск за С. С.. В касационната жалба е посочено, че е оспорена цесията като такава с липса на предмет и на основание. Въззивният съд е приел, че сочените факти за недействителност на цесията и непротивопоставимостта й на длъжника нямат правно значение за съществуването на изпълняваното срещу длъжника С. вземане. Поради неустановяване на липса на основание и липса на предмет е прието, че цесията е валидна, провела е действие и е противопоставима на ищеца С. К., касатор в настоящето производство. С оглед така изложения предмет на иска и данни по делото, настоящият съдебен състав приема, че въззивният съд не е постановил недопустимо съдебно решение, тъй като няма основание, което да квалифицира решението като такова. Съдът е възприел и обсъдил точно посочените от касатора като ищец факти и ги е обсъдил във връзка с формулирания петитум. В случая настоящият състав не установи вероятност обжалваното решение да е недопустимо и това не обуславя извод за допускането му до касация.
По отношение на останалите основания за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира, че допускането на въззивното решение до касационно обжалван предпоставя с него да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос (чл. 280, ал.1 от ГПК), по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания на т. 1 – т. 3, чл. 280 ГПК. Според задължителните указания в т. 1 от ТР 1 /19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен с обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Освен това за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, на основание чл. 6 от ГПК и разясненията в т. 1 от тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е необходимо касаторът да е посочил разрешения от въззивния съд въпрос, включен в предмета на спора и обусловил изводите на съда. Без посочване на точен и конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, съдът не може да разглежда въззивното решение, тъй като правният въпрос е критерий за селектиране на касационните жалби в производството по чл. 288 от ГПК.
При наличието на тези кумулативни предпоставки, обуславящи общото основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол и с оглед разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва да са налице и допълнително сочени от касатора предпоставки. А тези предпоставки съгласно чл. 280 т. 1 от ГПК са: посоченият правен въпрос да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; да е решаван противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал.1 , т. 2 от ГПК и посоченият правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основание по чл. 280, ал.1 т. 3 от ГПК.
По първия поставен въпрос в настоящето производство съдът намира следното: Въпросът за това дали е дадена правилна правна квалификация на претендираното право, не е въпрос, който може да е от значение за допускане до касационно обжалване, тъй като въпросът, който следва да се прецени дали е разрешен от въззивния съд следва да е свързан с формиране решаващата воля на съда, но не и с правилността на съдебното решение. А въпросът за правната квалификация на иска е свързан с правилността на съдебното решение, който не може да бъде преценяван в хода на производството по чл. 288 от ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК. Въпросът за правната квалификация на иска, би имал значение само когато съдът не е взел предвид сочените в исковата молба факти, а е възприел по различен начин изложената в исковата молба фактическа обстановка, както е разяснено в Тълкувателно решение 2/2011 г. от 29.02.2011 г. на ОСГТК на ВКС. Както бе посочено и по-горе, въпросът за действителността на цесията с оглед релевираното основание – липса на предмет и липса на основание в исковата молба (за да се обоснове, че [фирма] не е кредитор) не променя изводите относно допустимостта на иска и всички факти са взети предвид от въззивния съд така както са изложени в исковата молба. Въззивният съд е съобразил, че касаторът е узнал за цесията още в хода на исковия процес и поради това, не може да се приеме, че е налице нов факт, който е открит или възникнал след влизане в сила на съдебното решение по иска на цедента [фирма] срещу длъжника С. К. в качеството му на наследник на Л. Д. К..
Договорът за цесия е сключен на 17.09.2012 г. между [фирма] и [фирма]. Това е станало след влизане в сила на съдебното решение по гр.д. 2171/2010 г. на Варненски окръжен съд, с което е признато, че [фирма] има вземане към С. С. К. в качеството му на наследник на Л. Д. К. за сумата от 12 980,35 евро, дължима главница по договор за кредит от 16.06.2008 г. С. К. е конституиран в хода на процеса преди влизане на решението в сила. С оглед на това въззивният съд в обжалваното в настоящето производство решение, е приел, че сключването на договора за цесия е станало след влизане в сила на това решение. По отношение на иска за лихви с решение по чл. 303, ал.1 , т. 5 от ГПК е отменено решение № 289 от 5.11.2012 г. по т.д. 470/12 г. на Варненски апелативен съд, потвърждаващо решението на Варненски окръжен съд, в обжалваната от [фирма] част относно наказателна лихва на стойност 1 586,52 евро за периода 25.03.2009 г. до 03.08.2010 г. по просрочен договор за кредити за сумата 911,59 евро разноски. При новото разглеждане на делото на 27.05.2014 г. по в.т.д. 152/14 г. е признато за установено , че [фирма] има вземане към С. С. К. за сумата 1 586,52 евро – наказателна лихва, включително договорна лихва и наказателна надбавка за периода 25.03.2009 г. до 03.08.2010 г. по просрочен договор за кредит и е потвърдено решението в останалата част за отхвърляне на иска за сумата 911,59 евро. Спрямо производството след отмяна на решението и преди постановяване на ново такова от Варненски апелативен съд, цесията е настъпила преди влизането му в сила и страна в процеса е бил С. К. в качеството му на наследник на починалия едноличен търговец „Л. К.“. Поради това въззивният съд е изложил съображения, че сключеният договор за прехвърляне на вземане и да е нов факт, не може да се счита за такъв по отношение на изпълняемото право, тъй като приобритателят, [фирма] е обвързан от силата на пресъдено нещо на основание чл. 226, ал.3 от ГПК. В този смисъл оспорването на вземането само на основание недействителността на цесията, е прието от въззивния съд за ирелевантен факт, който не е свързан с изпълняемото установено с влязло в сила съдебно решение право.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване, защото разрешеният от въззивния съд въпрос за приложението на чл. 439 , ал. 2 ГПК и обвързаността на длъжника от прехвърлянето на вземането не е посоченият от касатора въпрос. Въззивният съд не е разрешил въпроса за валидността на цесията и може ли тя да се оспорва. Оспорването на цесията, би имало значение само в рамките на изпълнителния процес и при определяне качеството взискател, но не и върху влязлото в сила съдебно решение, въпреки смяната на кредитора по силата на договора. Ето защо така поставеният от касатора въпрос не е разрешен. По така поставения правен проблем, съдът е приел, че въпросът за цесията не може да повлияе върху изпълняетомо право, а само върху качеството взискател. По отношение на факта дали е съобщена или не цесията е извън предмета на делото, защото в процеса е решен въпросът обвързани ли са страните от влязлото в сила решение и е достигнат извода, че са обвързани по силата на закона, както и че оспорването на цесията, извършена след приключване на процеса с влязло в сила съдебно решение, не би могло да повлияе на изпълняемото право и поради това не може да е основание по чл. 439 от ГПК. Посочените съдебни решения от касатора като допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не могат да разкрият общото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като в тях се разглеждат случаи на действителност на цесия когато вземането на кредитора не е установено спрямо длъжника. С оглед отговорите на правни въпроси в посочените от касатора съдебни решения, настоящият съдебен състав намира, че договорите за цесия предполагат съществуването на вземане, произтичащо от друго правно основание. Цесията не може да е факт от значение за установяване на вече установено със съдебно решение вземане. Ето защо поставените правни въпроси от касатора за оспорване действителността на цесията не са свързани с разрешения от въззивния съд въпрос, че настъпилият след хода на процеса факт – цесия, не може да е от значение за спорното право , разрешено с влязло в сила съдебно решение и не представлява нов факт, по отношение на който следва да се преценява вече възникнало и установено със съдебно решение вземане, като на основание чл. 298, ал. 2 от ГПК и е налице обвързаност на цесионера от установеното със съдебното решение.
Ето защо като липсва общо основание за достъп до касация, не следва да се обсъждат поставените допълнителни основания. Соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК е само формално посочено и не може да се установи като допълнително основание за допускане до касационно обжалване.
По отношение на втория, поставен от касатора въпрос въззивният съд е разрешил същия, прилагайки правилото на чл. 226, ал. 3 от ГПК, приемайки че прехвърлянето на вземането в хода на процеса (относно вземането за лихви и такси), който е проведен след отмяна на съдебното решение на Апелативния съд, има действие спрямо приобритателя. Посоченият въпрос не е разрешаван правен въпрос, включен в предмета на делото. Правният въпрос е относно влизане в сила на съдебното решение и действието му по отношение на приобритателите на спорното право след приключване на процеса и в хода на процеса. Нормата на чл. 439 от ГПК дава право на иск за новонастъпили факти, т.е. такива които са настъпили след приключване на влязло в сила съдебно решение, от значение за спорното право. Фактът на прехвърляне на установено вземане или прехвърляне на спорното право в хода на процеса не са такъв вид факти. Въззивният съд е приел, че твърдението за сключения договор за прехвърляне на вземане и липсата на уведомяване на длъжника, не са факти от значение за установяване на изпълняемото право. Те не са свързани с ликвидността и изискуемостта на вземането. Поради това не са новооткрити факти и не може да бъде подведен под нормата на чл. 439 от ГПК. Този извод на въззивния съд, включен в предмета на спора и обусловил извода му за недопустимост на съдебното решение поради липса на право на иск, не представлява посочен от касатора въпрос. Касаторът в случая е поставил въпроса за това, следва ли да се приеме цесията за нов факт, настъпил след приключване на съдебното дирене. Но въззивният съд е разрешил спора, сочейки, че нов факт по смисъла на чл. 439 , ал. 2 от ГПК е този, който е от значение за възникване на спорното право. В този смисъл, въпросът, разрешен от въззивния съд, не е въпросът, посочен от касатора. Въпросът, който касаторът счита за разрешен от въззивния съд правен въпрос по делото е свързан с тезата на касатора и не представлява общо основание за допускане до касационно обжалване.
Ето защо поради липса на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване не следва да се допуска такова. Сочените допълнителни основания, не са мотивирани и съдът не може да разкрие чрез тях допустимост за касационно обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от изложеното Върховният касационен съд, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 603 от 30.03.2015 г. на Варненски окръжен съд по гр.д. 405/2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.