О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 733
гр. София, 15.09.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на двадесет и седми април през две хиляди шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 2382 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
[фирма] обжалва решение № 780 от 17.04.2015 г. по т.д. 640/2015 г на Софийски апелативен съд, 11 състав, с което е отменено решение № 29 от 16.07.2014 г. по т.д. 447/13 г., СГС, VI-3 състав, в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на „С.“ О., сумата над 9 136,34 лв до 16 091,89 лв, представляваща мораторна лихва както и за сумата над 3 937,90 лв, до 4 592,12 лв за направените по делото разноски и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен иска за сумата над 9 136,34 лв до 16 091,89 лв, представляваща мораторна лихва и е потвърдено решението в останалата част, с което [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 32 730,94 лв, дължими по договор за охрана от 01.11.2007 г- за времето от 22.02.2008 г. до 13.01.2009 г. ведно със законната лихва от 28.01.2013 г. до окончателното изплащане .
В касационната жалба [фирма] е посочил, че въззивният съд не е изложил самостоятелни мотиви във връзка с разрешаване на спора. Нормата на чл.272 от ГПК не лишавала съда от задължение да мотивира решението. Сочи противоречие на решение № 194 от 18.6.2013 г. по гр.д. 1100/2012 г. на IV ГО на ВКС относно задължението на въззивния съд да изложи мотиви.
Моли да се отмени решението и да се постанови друго, с което да се отхвърлят исковете.
Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Счита, че поставените от касатора въпроси не са разрешени от въззивния съд. САС не е изложил в мотивите си отказ да се произнесе по доводите на страните. Всички доводи във въззивната жалба са разгледани и препращането към мотивите на първоинстанционния съд е съобразено с практиката на съда. Жалбата била неоснователна и по същество. Били налице съответствие на отчетите на ищеца с издадени от самия ответник фактури. Съвпадението на свидетелските показания с тези отчети и фактури. Претендира разноски.
Върховният касационен съд , Търговска колегия, състав на Второ отделение след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал.1 от ГПК намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и от легитимирано да обжалва въззивното решение лице.
С обжалваното въззивно решение Софийски апелативен съд е приел по иска на [фирма] срещу [фирма], потвърждавайки решението на Софийски градски съд, че между страните е сключен договор за охрана на 01.11.2007 г. по силата на който касаторът [фирма] е възложител, а [фирма] изпълнител. Предмет на договора е възлагането срещу заплащане осъществяването на физическа охрана на обекти на ответника [фирма] в [населено място], обектите за охрана са хотел „И. 21“ и многофункционална зала „С.“, [населено място] и охрана на мероприятия, провеждани в зала „С.“. Уговорено било възнаграждение от 800 лв и увеличение за коефициент 2,78 за хотела, за охрана и за охрана на допълнително организирани мероприятия. Сумите следвало да се плащат между 5 и 10 число. Съдът е приел, че договорът за охрана е изменен с анекс от 7.1.2008 г. Ищецът бил изпратил уведомление до ответника с предложение и за прекратяване на договора за охрана и подписване на приемо-предавателен протокол. В уведомлението не се съдържала покана за заплащане на дължимите суми към 21.11.2008 г. На 21.12.2008 г. бил подписан приемо-предавателен протокол, с който се уреждат отношенията между страните и е отпаднало видеонаблюдение за комплекс „С.“. Също така е прието, че на 30.11.2012 г. били съставени фактури от [фирма] за извършените услуги в процесния период от 22.02.2008 г. до 13.01.2009 г. на обща стойност 32 730,94 лв. и 3 273,11 неустойка и 16 091,89 законна лихва. Съдът въз основа на заключение на вещо лице-счетоводител е приел, че фактурите са осчетоводени от [фирма]. Вземането на ищеца било в този размер. Поради това е прието, че при неизпълнението ответникът е в забава. С оглед възражението за погасителна давност въззивният съд е приел, че част от вземането за лихва е погасено по давност. И това е за възникналите вземания до 28.01.2010 г. за сумата над 9 136,34 лв до 16 091,89 лв, представляваща мораторна лихва.
С решението въззивният съд е признал вземането на [фирма] към [фирма] на основание договор за изработка и лихви.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът [фирма] са посочени следните въпроси, които според него са решение в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК:
1. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?
2. Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбите на чл. 272 ГПК освобождават ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника. Според касатора тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК – решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр.. 2623/2013 г. на IV ГО, решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. 823 /2010 на II ТО?
Според касатора разрешеният от въззивния съд въпрос е разрешени в противоречие с тази практика, защото предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение и да изложи самостоятелна преценка на доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство – чл. 269 и чл. 235, ал.2 и 4 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че винаги въпросът за задължението на въззивния съд да разреши спора по делото и да изложи собствени мотиви във връзка с оплакванията и задълженията на съда, е въпрос, който е разрешен от въззивния съд, свързан с предмета на делото и обусловил волята му за постановяване на решението. Въззивният съд съгласно постановеното в ППВС 1/1953 г.на Върховния съд, Тълкувателно решение 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, както и в Тълкувателно решение 1/2013 г. от 9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да разреши спора между страните, като в дейността си надгражда над извършените от първата инстанция процесуални действия, като въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви във връзка с установяване на фактите и правните изводи.
В настоящия случай въззивният съд, с оглед събраните доказателства пред първата инстанция, е установил фактите по същия начин, по който са установени и от първоинстанионния съд и това му е дало основание съгласно чл. 272 от ГПК да препрати към мотивите на първоинстанционния съд. Макар да не е изложил изрични съображения, доколкото е препратил към мотивите на обжалваното решение съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК, въззивният съд е възприел и аргументите на първата инстанция. В този смисъл макар и да не е направил детайлен анализ на всички доказателства, следва да се приеме, че с оглед оплакванията във въззивната жалба, не е имало основание да промени установената от въззивния съд фактическа обстановка. По отношение на правните изводи, съдът е възприел дължимостта на претенциите като е разгледал довода, изложен във въззивната жалба относно погасителната давност. Въпреки липсата на прецизно обсъждане въззивният съд е приел дължимостта на възнаграждението по договора за охрана и достигайки до същия извод, до който е достигнал и първоинстанционният съдия е потвърдил решението относно главницата изцяло, а относно обезщетението за забавено изпълнение на главницата, частично. По този начин въззивният съд се е съобразил с трайната практика на Върховния касационен съд, изразена в Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и решения постановени по реда на чл. 290 от ГПК, както следва решение № 212 от 01.2.2012 г. по т.д. 1106/2010 г., решение № 202 от 21.12.2013 г. по т.д. 866/12 г., ТК , І отделение, решение № 76 от 12.06.2012 г. по т.д. 377/2011 г. на ВКС, ІІ ТО.
Соченото противоречие на обжалваното въззивно съдебно решение с решение по гр.д. 2623/13 г., ВКС, ІV отделение, не е налице. В това решение е даден отговор на правния въпрос относно правомощията и задълженията на въззивната инстанция като е предвидено, че нормата на чл. 272 от ГПК дава възможност на въззивния съд да направи свои изводи въз основа на доказателствата по делото, като разреши спора и достигайки до същите изводи, до които е достигнал първоинстанционният съд. Това е сторено и от въззивния съд в настоящия случай. Не се намира и противоречие с решението по т.д. 823/10 г., ІІ ТО на ВКС, което разглежда случай на противоречие в мотивите на въззивния съд. Такова противоречие в настоящия случай не се установява.
Доколкото е поставен въпросът за анализ на всички доказателства и липса на обоснованост на съдебното решение, настоящият съдебен състав намира, че този въпрос е свързан с правилността на обжалваното въззивно решение и не може да бъде обсъждан в стадия по селекция на касационните жалби. В задължителните разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е предвидено, че въпросът за правилността на съдебното решение е въпрос, който се обсъжда при разглеждане на касационните жалби, а не при преценка дали правният въпрос от значение за изхода на делото е обусловил изводите на съда по предмета на спора.
Относно иска на [фирма] срещу касатора [фирма] за обезщетение за забава въззивният съд е приел, че е налице частична погасителна давност на основание чл. 111 б.в“ от ЗЗД като е преценил направеното в срок възражение от ответника за погасителна давност. При установена изискуемост на вземанията е приел, че част от тях са погасени по давност до 28.01.2010 г. и така е отменил решението в частта за сумата над 9 136,34 лв до 16 091,89 лв , мораторна лихва и за сумата над 3 937,90 лв до 4 592,12 лв. В останалата част и относно иска за обезщетение за забава решението е потвърдено.
В този смисъл макар и да е налице общо основание съгласно определението на чл. 280, ал. 1 от ГПК и разяснения в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изразяващо се в това, че касаторът е посочил разрешеният от въззивния съд процесуално правен въпрос относно приложението на чл. 236, ал. 2 от ГПК, то не е налице допълнително основание, така както е формулирано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК относно нарушение на задължителната практика на Върховния касационен съд. Достигайки до извода, че искът за главница е основателен, както и относно иска за обезщетение за забава частично и потвърждавайки решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е съобразил точното приложение на правните норми и задължителната практика на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 от ГПК. Въззивният съд се е съобразил и с трайната практика по отношение на договорите за изработка, както следва: решение № 97 от 03.07.2013 г. по т.д. 533/2012 г., ІІ ТО на ВКС, решение № 140 от 28.10.2014 г. по т.д. 908/2012 г., І ТО на ВКС, решение № 65 от 16.07.2012 г. по т.д. 333/2011 г. ВКС, ІІ, решение № 42/19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 96/26.11.2009 г. по т.д. 380/2009 г. на ВКС, І ТО. В посочените решения е извеждано правилото, което може да се обобщи по следния начин – при сключен договор за изработка, възложителят е длъжен на основание чл. 264, ал. 1 от ЗЗД да приеме работата и приемането може да стане както с изричен писмен акт, така и с конклудентни действия. Относно наличието на приемане именно чрез конклудентни действия свидетелстват фактите по приемане на фактурите, включване в дневниците за покупки и ползване на ДДС.
|Доколкото е поставен въпросът за анализ на всички доказателства и липса на обоснованост на съдебното решение, настоящият съдебен състав намира, че този въпрос е свързан с правилността на обжалваното въззивно решение и не може да бъде обсъждан в стадия по селекция на касационните жалби. В задължителните разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е предвидено, че въпросът за правилността на съдебното решение е въпрос, който се обсъжда при разглеждане на касационните жалби, а не при преценка дали правният въпрос от значение за изхода на делото е обусловил изводите на съда по предмета на спора. По всички изложени съображения настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване.
По направените искания за присъждане на разноски, съдът намира, че ответникът не е доказал, че е направил такива в хода на процеса пред Върховния касационен съд и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 780 от 17.04.2015 г. по т.д. 640/15 г., Софийски апелативен съд, 11 състав.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.