О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 692
София, 05.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2365 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Е. А. Г. от [населено място], представляван от адв. А. Т., против решение № 25 от 15 февруари 2016 г., постановено по гр.д. № 575/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Кюстендил, с което е потвърдено решение № 341 от 17 юли 2015 г., постановено по гр.д. № 1773/2014 г. по описа на районния съд в гр. Кюстендил за отхвърляне на предявените от Г. срещу З. П. П. – Н. от [населено място] обективно съединени искове по чл. 29 ЗЗД за унищожаване на сключения между тях договор за цесия от 30.10.2013 г., иск по чл. 34 ЗЗД за връщане на заплатената по този договор сума в размер на 5000 лева и предявеният в условията на евентуалност иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5 000 лева като дадена на отпаднало основание поради развалянето на посочения договор.
В жалбата се поддържат всички основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът неправилно е възприел изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на предявените по чл. 29 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД искове и в резултат на погрешен анализ на доказателствата и относимите факти е счел доводите, изложени във въззивната жалба, за несъстоятелни. Поддържа се, че събраните по делото свидетелски показания по недвусмислен начин установяват, че сключването на договора за цесия от Г. е било мотивирано от твърденията на П. по време на водените между страните преговори, според които дружеството – длъжник по прехвърленото вземане – е в добро финансово състояние и е платежоспособно, а вземането може да бъде събрано безпроблемно. Подробно се излагат доводи и по отношение на неизпълнението на задължението на П. да уведоми длъжника за цесията, което според Г. препятства събирането на придобитото по договора вземане и обуславя основателността на иска по чл. 55 ЗЗД. В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се поставят въпроси в приложното поле на всички допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответницата З. П. П. – Н. от [населено място] не взема становище по жалбата.
Предвид установената по делото фактическа обстановка и показанията на свидетелите Я. и Н. въззивният съд е приел липсата на основание, за да се направи извод ищецът да е бил въвеждан в заблуждение. Не е споделено поддържаното от ищеца влошено финансово състояние на дружеството-длъжник, аргументирано с наличието на образувани изпълнителни производства и вписани обезпечения, които сами по себе си не изключват възможността за събиране на цедираните вземания. Не е възприета и тезата на ищеца, че договорът за цесия бил сключен единствено с оглед твърдяното от ответницата добро състояние на дружеството-длъжник, доколкото от показанията на свидетеля Д. се установява, че същият изразил съмнение относно поеманите от ищеца рискове. Наред с това е посочено, че част от обстоятелствата, на които се позовава ищецът и които представляват индиция за неплатежоспособността на длъжника, са вписани в Търговския регистър и относно тях съществува презумпция за знание. По същата причина е прието, че ищецът е следвало да знае и за процесуалните възможности по чл. 414 – 415 ГПК и чл. 410 ГПК, с които разполага длъжникът по издадената срещу него заповед за изпълнение, за които се твърди, че са му спестени от ответницата по време на преговорите за сключването на договора. Ползването на услугите на адвокат и счетоводител също са отчетени от съда като обстоятелства, които опровергават тезата за наличието на измама. За недоказани и неоснователни са приети и твърденията на ищеца за неизпълнение на задълженията на ответницата за уведомяване на третото лице – длъжник относно прехвърлянето на вземането, тъй като представената обратна разписка удостоверява, че дружеството – длъжник [фирма] е уведомено на 29.04.2014 г. за извършената цесия. Като несъстоятелни са определени и възраженията за разваляне на договора поради неизпълнение на насрещното задължение за предоставяне на цялата известна информация, доколкото е установено, че ответницата е изпълнила задължението си да предаде документите, които установяват вземането, а друга информация, релевантна за правоотношението, не е посочена от ищеца и за нея не е проведено доказване.
К. съд намира, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита дали представлява въвеждане в заблуждение по смисъла на чл. 29, ал. 1 ЗЗД доказаното по делото поведение на ответницата при воденето на преддоговорните отношения, изразило се в умишленото убеждаване на касатора, че длъжникът по прехвърленото вземане е в добро финансово състояние и събирането на вземането ще е безпроблемно, като е знаела, че дружеството-длъжник е на практика неплатежоспособно и че срещу него се водят безрезултатно многобройни изпълнителни дела. По този въпрос касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 193 по гр.д. № 1025/2012 г., IV г.о., ВКС, IV г.о., както и с решение № 23 по гр.д. № 511/1998 г. на ВКС, II г.о. С първото от посочените решения ВКС в процедурата по чл. 290 ГПК по въпросите за въвеждането в заблуждение относно вида, характера и съдържанието на сделката или въвеждането в заблуждение относно правните последици на сделката е релевантно за измамата като основание за унищожаване на сделката, и от значение ли са за измамата като основание за унищожаване на сделката, мотивите на страната по сделката за нейното сключване, приема, че вследствие умишлено предизвиканата и/или поддържаната у страната невярна представа, което я е подтикнало, мотивирало („подвело”, какъвто е терминът, употребен в чл. 29 от ЗЗД) да сключи (извърши) сделката, това лице погрешно счита, че типичните правни последици на сделката няма да настъпят или от нея ще настъпят други правни последици, поради което неосъществените впоследствие правни очаквания, представляващи мотивите за сключването (извършването) на сделката, когато са плод на умишлено създадената невярна представа у измамената страна относно правните последици на сделката чрез изопачаването им от другата страна или от третото лице, са от съществено значение за измамата, тъй като именно тези мотиви са израз на опорочената воля на измамената страна, която ако не би била въведена в такова заблуждение, не би сключила (извършила) сделката. В соченото решение на ВКС са възприети изводите на другото сочено решение – това на ВКС по делото от 1998 г., в което се приема, че грешката в мотивите за сключване на един договор е тогава основание за неговото развалян, когато е резултат от умишлено въвеждане в заблуждение. Поставеният въпрос не е обуславящ за спора, доколкото съдът не е счел за установено поведение на ответницата при водене на преговорите за сключване на сделката, изразило се в умишлено убеждаване на ищеца в доброто финансово състояние на длъжника, както и практическата му неплатежоспособност. Твърдението за незаконосъобразно приемане, че ответницата не е създала невярна представа у другата страна, мотивирала я да сключи процесния договор за цесия, е по същината си твърдение за невярна преценка на доказателствата, съставляваща оплакване за незаконосъобразност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не може да бъде преценявано от касационния съд в процедурата по чл. 288 ГПК, а само и едва в случаите, когато касационното обжалване се допусне и спорът се разгледа от ВКС по същество. По изложените съображения следва да се приеме, че по поставения изричен въпрос поддържаното от касатора нарушение на обвързващата съдебна практика, както и противоречивото разрешаване на въпроса от съдилищата, тъй като второто от сочените решения на ВКС е постановено по реда на ГПК /отм./, не се установява.
На второ място се поставя въпросът, уточнен от съдебния състав, дали със сключването на договора за цесия вземането преминава върху цесионера и от този момент последният става негов титуляр. Поддържа се, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 698 по т.д. № 306/2008 г., ВКС, ТК, II т.о; решение № 640 по гр.д. № 874/2004 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение по т.д. № 889/2006 г. на ВКС, ТК, II т.о. В първото от сочените решения ВКС приема, че цесията не е произвела действието си спрямо ответника, тъй като по делото липсват доказателства, че ответникът е бил надлежно уведомен за извършената цесия, а изрично в ал. 3 на чл. 99 ЗЗД е посочено, че прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато съобщението бъде получено от длъжника, като до този момент титуляр на вземането остава цедентът. Същото разбиране е заявено и в другите две сочени решения на ВКС. Не противоречи на посоченото константно разбиране виждането на съда, че със самото сключване на договора за цесия вземането преминава върху цесионера и от този момент последният става негов титуляр, а цесията разпростира действието си спрямо длъжника и трети лица след съобщаването й от цедента. Предвид удостовереното с обратна разписка съобщаване на длъжника за цесията, въззивният съд е приел неговото редовно уведомяване за сделката. При това положение не е налице поддържаното от касатора основание на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Твърди се, че в нарушение на процесуалните разпоредби на чл. 154, ал. 1, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 1 ГПК въззивният съд не е обсъдил и не е отдал значение на доказателства за факти и обстоятелства, които са от съществено значение за предмета на спора, като е разменил доказателствената тежест на страните в процеса. Питането е поставено в контекста на твърдението на касатора за неправилна преценка от стана на съда на представените доказателства за уведомяването на длъжника за извършената цесия при доказателствена тежест на ответницата за доказване изпълнението на това задължение. Питането по същината си е по правилността на обжалваното решение, касае обосноваността, а както изрично и обвързващо възприема т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изричен въпрос по твърдението за допуснати съществени нарушения на съдопроизводството във връзка с разпределянето на тежестта на доказване не се поставя, което съставлява пречка за допускането на касационното обжалване по подобен проблем, както се приема в соченото по-горе ТР, т. 1.
По същата причина (твърди се невярна преценка на доказателствата) не обосновава допускането на касационното обжалване твърдението, че в противоречие с практиката на ВКС е прието, че неизпълнението на задължението за уведомяване на длъжника или неговото забавено изпълнение от времето на сключването на цесията за шест месеца, не лишава ищеца-цесионер от възможността да предприеме валидни действия по събиране на прехвърленото вземане.
На последно място се поддържа, че в обжалваното решение липсва произнасяне по въпроса длъжен ли е бил цедентът да предаде на цесионера документите, послужили за издаването на процесните заповеди и изпълнителни листове. Въззивният съд приема за доказано, че в изпълнение на чл. 5, ал. 2 от договора за цесия цедентът е предал на цесионера документите, които установяват вземането, каквото е и твърдението на самия цесионер – касаторът, във въззивната му жалба – стр. 2, параграф пети. Ето защо наличието на съответното произнасяне по поставения въпрос не налага допускане на касационното обжалване както по приложението на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договора между страните, така и по чл. 99 ЗЗД за дефиниране задължението на страните по договора.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 25 от 15 февруари 2016 г., постановено по гр.д. № 575/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Кюстендил.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: