О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 694
гр. София, 05.10.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 53704 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1813/11.08.2015 г., постановено по т.д.№ 1498/2015 т. От състав на Апелативен съд – София.
Ответникът оспорва касационната жалба.
С обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по основателността на предявени обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.55, ал.1 ЗЗД. Съдът е приел, че са неоснователни доводите за обосноваване на квалификация на процесните споразумения като договори за новация по чл. 107 ЗЗД, а именно, че със споразуменията е променен размерът на дължимите от ответника суми в сравнение с уговорените в застрахователните договори застрахователни суми, променен е начинът на плащане – разсрочено, вместо еднократно, както и срокът за плащане – в противоречие на установения с императивната разпоредба на чл. 208, ал.2КЗ срок. В разглеждания случай, съдът е приел, че ответникът е признал съществуването на свои задължения, произтичащи от договори за имуществено застраховане, като е определен по съгласие на страните точният размер на задълженията и е уговорено погасяване чрез поредица частични разсрочени плащания. Възникналите на основание застрахователните договори задължения следователно не са били погасени със заместването им с нови задължения, тъй като не е променено нито основанието на задълженията (застрахователни обезщетения), нито тяхното съдържание (парични суми). Прието е, че уговорените от страните изменения засягат несъществени елементи на задълженията, поради което не може да се приеме, че задълженията по застрахователните договори са били погасени и заместени с нови задължения, възникнали по силата на споразуменията. Съдът е приел за неоснователно позоваването на разликата между размера на задълженията по споразуменията и застрахователните суми, тъй като при имущественото застраховане застрахователната сума не е задължение на застрахователя, а лимит на неговата отговорност, за разлика от размера на задължението за застрахователно обезщетение, който зависи от размера на действително претърпяната вреда в рамките на застрахователната сума. За неоснователни са приети и доводите, обосновани с уговореното разсрочено плащане, тъй като начинът и срокът за плащане на парично задължение (изцяло или на части, еднократно или разсрочено) не е съществен белег на това задължение.
Въз основа на горното, състава на АС е приел, че предмет на процесните споразумения са вече възникналите и продължили да съществуват и след сключването им задължения на ответника за заплащане на застрахователни обезщетения на основание сключените договори за имуществено застраховане, като по отношение на тези задължения намира приложение правилото на чл. 197, пр. 1 КЗ, установяващо тригодишен срок на погасителната давност.
Въз основа на фактите по спора и датите на възникналите задължения, съдът е приел, че вземанията са погасени по давност и е потвърдил решението на СГС, с което предявените искове са отхвърлени.
Произнасянето на въззивния съд по предявените искове с правно основание чл.55 ЗЗД не са предмет на касационното обжалване.
В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
На първо място се твърди, че съдът се е произнесъл по непредявени искове, като в тази насока се сочи евентуална недопустимост на постановеното решение в обжалваната част. Твърди се, че съдът се е произнесъл по непредявени искове, като е разгледал исковете въз основа на искане за присъждане на суми като задължение, призтичащи от неизпълнение на застрахователен договор, докато предявените искове, според касатора са за присъждане на суми, като задължението за плащането им произтича от сключени споразумения и неизпълнението на задължението по тях.
Съдът е изложил подробни мотиви, защо приема, че представените по делото като доказателства споразумения не представляват самостоятелно основание за претендиране на исковите суми. Изводите на съда в тази насока, касаещи наличието на новиране на задължението и липсата на такова в настоящия случай, съответствуват на задължителната съдебна практика, съгласно която при новация следва да е налице изменение на съществен елемент от съществуващото правоотношение. По поставените в тази насока правни въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото не е налице никое от посочените от касатора специални основания за допустимост. Не се представя задължителна практика на ВКС, на която въззивния акт да противоречи. Същевременно по поставените въпроси е налице установена практика, която е съобразена от въззивния съд без да са настъпили условия за нейното изменение или осъвременяване. В тази насока, съгласно постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 138 от 22.08.13 г. на II т. о. по т. д. № 27/12 г. на ВКС, новацията е налице при следните предпоставки: 1. съществуване на валидно възникнало задължение, което се погасява; 2. валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; 3. разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете задължения трябва да имат различен предмет; 4. намерение за новиране; 5. страните трябва да са способни да новират. Новацията по естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението – при нея длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг, с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение. Намерението трябва да бъде изрично и недвусмислено изразено, да се установява от договора, а не да се предполага. Тази предпоставката не е налице, когато от сключения между страните нов договор не може да се установи наличието на намерение за новиране на старото задължение, поето с предходни договори/както е в конкретния случай/.
Доколкото всички поставени от касатора правни въпрос касаят наличието или не на новация, като от твърденията на касатора в тази насока не се установява противоречие на произнасянето по тези правни въпроси, както в противоречие с практиката на ВКС, напротив, изводите на съда съответствуват на задължителната практика на ВКС по тези въпроси, както и при наличието на останалите предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване.
При горния извод, останалите правни въпроси, които касаят обсъждането на всички доказателства по спора и правната квалификация, относими към основания правен въпрос – наличието на новация или не, както и правната квалификация в тази насока на предявените искове, са неотносими към спора.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 7813,70 лева, на основание чл.78, ал.8 вр. ал.3 ГПК, съобразено с Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1813/11.08.2015 г., постановено по т.д.№ 1498/2015 т. от състав на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА „П. л. Б.” АД ЕИК[ЕИК] съдебен адрес [населено място], [улица], ет. да заплати на ЗК”Л. и.” [населено място], [улица] на основание чл.78, ал.8 вр. ал.3 ГПК сумата 7813,70/седем хиляди осемстотин и тринадесет лева и седемдесет стотинки/ лева.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.