О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 693
гр. София, 05.10.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 50120 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. В. Д. против решение № 2197/12.11.2015 г., постановено по гр.д.№ 2993/2015 г. от 7-ми състав на Апелативен съд – София.
Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ. Съдът е приел същия за основателен и е потвърдил първоинстанционното решение, с което в полза на ищцата по делото са присъдени 12000 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като е приел, че присъдения размер на обезщетението е в състояние да обезвреди ищцата по делото. Съдът е приел, че към момента на настъпване на пътно-транспортното произшествие за товарен автомобил „Форд Транзит“, е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност“ с ответното застрахователно дружество, валидна към датата на процесното ПТП – 23.11.2012 г., при което на ищцата са нанесени телесни повреди. Прието е от данните по делото, че при претърпяната катастрофа ищцата е получила „Фисура (пукване) на 5-та метакарпална (дланна) кост на дясната ръка. Разкъсна рана на дясната китка“. Прието е, че по своя вид и тежест, претърпяното увреждане представлява „ непълно счупване“ на 5-та дланна кост на дясната ръка, т.е. счупен е бил кортексът дланната кост само от едната страна, което е причинило на пострадалата „трайно затруднение на движенията и захвата на дясната ръка за срок по-дълъг от 30 дни“ ( в случая до 2 месеца), а получената рана на дясната китка е довела до „разстройство на здравето, неопасно за живота“. Съдът е приел, че общо лечебния и възстановителен период при ищцата е продължил 2 месеца, като полученото увреждане и най-вече счупената дланна кост са причинили болки и страдания на пострадалата за срок от 30 дни, след което са отзвучали окончателно. Прието е, че през първите 2 седмици болките са били с по-интензивен характер, като към настоящия момент състоянието на ищцата е възстановено напълно, като няма данни за настъпили посттравматични усложнения или помени в двигателните функции на дясната ръка. С оглед данните по делото е отчетено, че за в бъдеще не се очакват някакви негативни последици за пострадалата от получената травма. Предвид разпределението на доказателствената тежест в процеса, като е отчел липсата на доказателства, подкрепящи извода за по-висок размер на присъденото обезщетение и предвид критериите за справедливост наложени в обществото ни, жизнения стандарт в страната към момента на увреждането, практиката на съдилищата в подобни случаи и застрахователните покрития за неимуществени вреди към момента на ПТП, състава на САС е приел, че следва да се потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е определено обезщетение от 12 000 лева.
В изложението на касационните основания се сочи правния въпрос относно приложението на принципа за справедливост при определянето на обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, приложението на критериите при това определяне и отчитане на всички обстоятелства при определяне на обезщетението. Твърди се, че са налице касационните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания и касационното обжалване не следва да се допуска.
Водим от горното, състава на ВКС
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2197/12.11.2015 г., постановено по гр.д.№ 2993/2015 г. от 7-ми състав на Апелативен съд – София.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.