4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 695
София, 06.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2509 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от 29 март 2016 г. на Б. Н. В. с адрес в [населено място], представляван от адв. Н. А., против решение № 1122 от 5 февруари 2016 г., постановено по гр.д. № 9582/2014 г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 3607 от 7 април 2014 г., постановено по гр.д. № 20583/2013 г. по описа на районния съд в гр. София за осъждане на В. да заплати на С. Л. У. и П. Д. Х. – британски граждани, сумата от 5000 евро, представляваща неустойка за забава по сключен между страните договор за продажба на довършителни строително-монтажни работи, ведно със законната лихва, считано от 14 май 2013 г. до окончателното погасяване на вземането, и в тежест на касатора са възложени разноски.
В жалбата се поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост. Изразено е несъгласие с извода на съда за налично неизпълнение на поето от В. задължение по договора, пораждащо вземане за неустойка в полза на ищците. Твърди се, че добросъвестно и в съответствие с уговорения в договора срок са извършени дължимите строително-монтажни работи, изготвен е акт образец № 15 и са подадени документи за въвеждане на обекта в експлоатация. Оспорва се тезата, че единствено подписан от страните по договора двустранен протокол може да докаже извършената работа при положение, че имотът е довършен без забележки и е въведен в експлоатация. Заявява се допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД при тълкуването на клаузите на процесния договор, както и на разпоредбата на чл. 264 ЗЗД относно приемането на изработеното от възложителя. В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поставя правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
В отговор ответниците по касационната жалба С. Л. У. и П. Д. Х., британски граждани, представлявани от адв. Н. И., поддържат, че не са налице основания за допускането на въззивното решение до касационно обжалване, като изразяват и становище за неоснователност на касационната жалба.
С обжалваното решение е прието, че със сключения между С. У. и П. Х. като възложители и Б. В. в качеството му на изпълнител договор от 30 юли 2010 г. за „продажба на довършителни строително-монтажни работи в недвижим имот“, за ответника В. е възникнало задължение да извърши описаните в Приложение № 1 към договора довършителни строително-монтажни работи в процесния недвижим имот в срок до 30 декември 2010 г. (чл. 2 от договора) и задължение да предаде на ищците извършените строително-монтажни работи с двустранен приемо-предавателен протокол, в който ще бъдат отбелязани и евентуални забележки и срок за тяхното отстраняване (чл. 6 от договора). Направен е извод по уговорката на чл. 6 от договора, че между страните е постигнато съгласие за съвместно удостоверяване с приемо-предавателни протоколи на обстоятелствата по приемане и предаване на конкретно извършените видове СМР, с оглед установяване на надлежното изпълнение на възложената работа, като е констатирано, че в процесния случай такъв протокол не е бил изготвен или представен по делото. За неоснователно е възприето възражението на ответника, че изпълнението на задължението му за извършване на процесните СМР в срок е доказано с представения по делото акт образец 15, тъй като този документ удостоверява единствено установеното по надлежния ред съответствие на извършеното строителство на сградата с одобрените инвестиционни проекти, но не и извършването на всички конкретни и подробно описани в приложението към договора строително-монтажни работи. Прието е, че показанията на свидетеля Н. В. не доказват, че изпълнението е било сторено в договорения срок, тъй като същият заявява единствено обстоятелства, свързани с подписването на акт образец 15. На тази основа е възприет и крайният извод за наличие на възникнало вземане по чл. 92 ЗЗД за неустойка в уговорения размер от 5000 евро, обуславящ основателността на исковата претенция.
К. съд приема, че поставеният правен въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване.
Пита се при тълкуването на договорите трябва ли да се търси действителната обща воля на страните – върху какво са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат; отделните уговорки трябва ли да се тълкуват във връзка една с друга и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. Твърди се, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, като същевременно се поддържа, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, постановена по приложението на чл. 92 ЗЗД, а именно решение № 430 по гр.д. № 1673/2014 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 369 по гр.д. № 1833/2014 г. на ВКС, IV г.о. В първото от сочените решения, разрешавайки въпроса за тълкуването на договорите и отделните клаузи в тях съгласно изискванията на добросъвестността, ВКС преутвърждава традиционно възприеманото разбиране, че съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат; отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. В обжалваното решение съдът е подходил в пълно съответствие с посоченото разбиране – при ясно заявено от страните несъгласие по тълкуването на уговорките по чл. 2, 6 и 7 от договора за изработка, съдът е преценил уговорките, като е приел, че вярното тълкуване на действителната воля на сключилите договора страни е за съвместно удостоверяване на обстоятелствата по приемо-предаване на конкретно извършените строително-монтажни работи с оглед установяване на надлежното изпълнение на възложената работа. Въпрос по конкретното съдържание на отделните уговорки и по-специално за разликата в правилата на чл. 2 и 6 от договора относно удостоверяването на извършените СМР, както и на значението на предвиденото удостоверяване на извършени строително-монтажни работи с акт образец 15 (чл. 2 от процесния договор) не се поставя, което по смисъла на т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, е пречка за допускането на касационното обжалване по подобен въпрос, независимо от обуславящото му значение за спора. Второто от сочените решения на ВКС разрешава въпроса за правомощията на въззивния съд при неправилно дадена от първата инстанция правна квалификация на спора, като по същество се прави преценка дали основание за претендираната вреда е деликт или неизпълнение на договорно задължение. Явно е, че разрешеният с това решение спор, както и даденото обвързващо тълкуване на правния въпрос, нямат връзка с обуславящите въпроси в настоящия спор, поради което преценка за наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не може да се извърши. Следва и да се отбележи, че по изрично поставения въпрос даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с обвързващата практика на ВКС и настоящият съдебен състав не намира основание да променя или изоставя тази съдебна практика.
Предвид изхода на спора, основателно е искането на ответниците за присъждане на сторените разноски пред касационния съд, които са в размер на 900 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1122 от 5 февруари 2016 г., постановено по гр.д. № 9582/2014 г. по описа на Софийския градски съд
ОСЪЖДА Б. Н. В., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], вх. , ет. , ап. , да заплати на С. Л. У., [дата на раждане] , британска гражданка, и П. Д. Х., [дата на раждане] , британска гражданка, сумата от 900,00 (деветстотин) лева разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: