ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 791
гр. София, 31.10.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито съдебно заседание на девети март през две хиляди и шестнадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 1699 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
К. жалбоподател [фирма], чрез адв. Д. С., обжалва решение № 318 от 19.02.2015 г. по гр.д. 1701/14 г., САС, 8 състав, с което е потвърдено решение от 04.12.2013 г. по гр.д. 8602/13 г. по описа на СГС , І – 1 състав за осъждане на [фирма] да заплати на К. К. Даров на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД сумата от 36 000 лв , представляваща наем за ползване на недвижим имот, находящ се в [населено място], с идентификатор № 10971.511.51 по договор от 01.06.2010 г. за периода от 01.07.2010 г. до 03.01.2013 г. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.06.2013 г. до окончателното изплащане, както и на правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 4 363,85 лв, представляващи мораторна лихва върху главницата за периода от 01.07.2010 г. до 21.06.2013 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 1 615 лв, представляващи разноски по делото.
Сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Иска да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Като основания за касационно обжалване сочи, че съдът е достигнал до неправилно установяване на действителната фактическа обстановка по спора, както и до необосновани правни изводи. Счита, че договорът за наем освен консенсуален, неформален и възмезден е и реален. Още в отговора на исковата молба било направено възражение за неизпълнен договор, тъй като наемодателят в нито един момент не е предавал владението на имота, а от там и не е изпълнил задължението си по чл. 5 от Договора за предаване на имота на наемателя за ползване.
Допуснато било нарушение на правилата за стойността на доказателствата. Неправилно въззивният съд бил приел, че е доказан фактът на предаване на процесния имот, мотивирайки решението единствено със свидетелски показания на заинтересовано от изхода на спора лице по смисъла на чл. 172 от ГПК. Сочи, че е разпитан като свидетел Ц. Р. Г.. Същият имал качеството наемодател по договора за наем от 01.06.2010 г. , плащането на наемната цена, по който се търси в настоящия процес. С цесия от 03.01.2013 г. същият заедно с другия наемодател – К. В. са прехвърлили вземането си към ответника [фирма] на К. Даров. Свидетелят Г. бил придобил качеството цедент по втория договор.
Твърди още нарушение на процесуалните правила във връзка със събиране на доказателствата, като било допуснато изслушването на показанията на свидетел, искането за което било оттеглено от страната. Освен това бил допуснал само по един свидетел, въпреки искането на страните за разпит на конкретен свидетел.
Въззивният съд не бил обсъдил останалите писмени доказателства, нито бил посочил причината за това.
Било допуснато нарушение на процесуалния закон като били събрани доказателства след настъпила преклузия съгласно чл. 263 вр. чл. 260, т. 6 от ГПК.
Липсвало произнасяне по искането за конституиране на трето лице помагач.
Моли да се отмени обжалваното решение и да се постанови друго, с което да се отхвърлят исковете.
Ответникът по касационната жалба К. Даров чрез адв. Л. Б. оспорва същата. Твърденията в касационната жалба, че са налице въпроси, разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС било невярно. Решението не било в никакво противоречие. Нямало необходимост да се произнася ВКС по въпроса преклудира ли се възможността на страната на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК, да сочи нови доказателства, които иска да се съберат при разглеждане на делото във въззивната инстанция, а представеното към касационната жалба съдебна практика била неотносима, тъй като се касаело за различни случаи по настоящето дело. Счита, че не са събрани недопустимо доказателства в първото съдебно заседание пред въззивния съд, защото именно в това заседание, въззивният съд е констатирал, че липсва разпределение на доказателствената тежест в първоинстанционното производство.
По отношение на разпита на свидетел и преценката на неговите показания с оглед правилото на чл. 172 от ГПК ответникът по касационната жалба излага съображения за това, че отговор на такъв въпрос не следва да бъде даден от ВКС.
Нямало забрана да се доказва със свидетелски показания предаване на владение на нает имот.
В обобщение, ответникът счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените от касатора въпроси не са от значение за решението по делото.
Върховният касационен съд, в посочения състав след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 от ГПК, приема следното:
Касационната жалба е редовна, подадена е от надлежна страна и в предвидения преклузивен срок по чл. 283 от ГПК.
С решението на въззивния съд, което се атакува, е потвърдено решение на първоинстанционния съд, с което [фирма] е осъден да заплати на К. К. Даров, на основание чл. 79, ал.1, вр. чл. 232 , ал.2 ЗЗД сумата от 36 000 лв, предсатвляващи наем за ползване на недвижим имот, находящ се в [населено място], с идентификатор № 10971.511.51 по договор от 01.06.2010 г. за периода от 01.07.2010 г. до 03.01.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.06.2013 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД сумата от 4 363,85 лв , мораторна лихва върху главницата за периода от 01.07.2010 г. до 21.06.2013 г. както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски от 1 615 лв и с въззивното решение са присъдени разноски от 2 250 лв. Въззивният съд е възприел, че между Ц. Р. Г. и К. Г. В. като наемодатели и [фирма] като наемател на 01.06.2010 г. е сключен договор за наем на поземлен имот, представляващ открита складова площ и сграда, находящи се в [населено място] с идентификатор № 10971.511.51 по кадастралната карта на [населено място], З. складова зона като страните са договорили месечен наем от 2 000 лв, наемът за първата година е заплатен при сключване на договора. Договорът е със срок 3 години и е прекратен с изтичане на срока на 01.06.2013 г. Въз основа на този факт съдът е направил извод, че договорът е валиден. Наемателят бил търговско дружество, бил узнал, но не бил оспорил извършените действия, нито се противопоставил и с оглед приложение на чл. 301 от ТЗ съдът е заключил, че договорът обвързва [фирма]. На 03.01.2013 г. бил сключен договор на цесия по силата на който К. К. Даров е придобил от Ц. Р. Г. и К. Г. В. вземането към [фирма] в размер на 36 000 лв , произтичащо от сключения договор за наем, включително и изтекли лихви. Въззивният съд е установил и уведомяването на длъжника за цесията.
Съдът е разпитал свидетели, първият от които директор в отдел Сигурност към „Н. Холдинг“, както и наемодателя по договора за наем. Приел е, че от свидетелските показания е установено, предаване на имота от наемодателя на наемателя, както и факта, че имотът не е ползван по предназначение, въпреки издаденото разрешение за ползването му за съхранение на отпадъци. Приет е за установен фактът, че имотът е ползван и е налице право на ищеца да получи плащане, на основание валидно сключен договор за цесия и уведомяване на длъжника.
В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК пред Върховния касационен съд, ответникът – наемател [фирма] сочи основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК като поставя следните въпроси, за които твърди, че са обуславящи съдебното решение на въззивния съд:
1. Преклудира ли се възможността страна в процеса на основание чл. 266, ал. 3 ГПК да сочи нови доказателства, които иска да се съберат при разглеждане на делото във въззивната инстанция, в случай, че доказателственото искане е направено за първи път в първото по делото открито съдебно заседание, а не във въззивната жалба? Сочи, че разрешеният по делото въпрос е разрешен в противоречие с решение № 300 от 09.10.2013 г. по гр.д. 1851/13 г. ІV ГО и решение № 284/21.07.2010 г., постановено по гр.д. 378/2009 г. ІV ГО на ВКС, решение № 297/.08.11.2011 г. по гр.д. 1792/10 г. , а също и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по т.д. 1/2013 г. ОСГТК на ВКС.
2. Попадат ли в обхвата на чл. 172 от ГПК за заинтересовани лица и как следва да бъдат ценени свидетелските показания на лице, което към момента на разпита му като свидетел по делото е цедент по претендираното по делото вземане? По този въпрос сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
3. Може ли да се приеме за доказано предаване владението на нает имот, единствено въз основа на свидетелските показания на свидетел, който към момента на сключване на договора за наем и твърдяното предаване на имота е имал качеството на наемодател, а към момента на разпита – цедент на вземането за наемна цена, предвид разпоредбите на чл. 100, ал.1 от ЗЗД и чл. 172 от ГПК? Разрешението на този въпрос било в противоречие с решение № 131/12.04.2013 г. по гр.д. 1/2013 г. , решение № 131 от 04.05.2012 г. по гр.д. 755/11 г. ІV ГО на ВКС, решение № 336/ 05.01.2012 г. по гр.д. 280/11 г., ІІІ ГО и решение от 04.04.2011 г. по гр.д. 9901/10 г. на СГС. Счита, че ако съдът не допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 , т. 1 от ГПК, то следва да допусне такова на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
4. Може ли съдът за установяване на спорни за делото факти да приеме за доказани такива, въз основа на свидетелските показания на свидетел, който е заинтересован от изхода на спора лице, като отхвърлил искането за разпит на други свидетели? Счита, че решението е в противоречие с решение № 287/01.10.2013 г. по гр.д. 984/12 г. ІV ГО на ВКС.
5. Длъжен ли е съдът по същество да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора? Според касатора съдът е преценил само свидетелските показания на заинтересован от изхода на делото свидетел, без да прецени всички доказателства и необосновано е направил извод за неоснователност на решението? Обосновава, че решението по делото е постановено в обратен смисъл на решение № 411 по гр.д. 1857/10 г. на ВКС и решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС, по гр.д. 4744/08 г. на І ГО на ВКС.
6. Как следва да бъдат уредени отношенията между страните в процеса, както и евентуалната обвързваща сила на мотивите на решението, при условие, че двете съдебни инстанции не са се произнесли по искане за конституиране на трето лице помагач по делото?
Върховният касационен съд, намира, че допускането на касационно обжалване е обусловено от изискванията на закона, изразяващи се в посочване от касатора на разрешен от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил извода на съда като общо основание за допускане на касационно обжалване. Кумулативно се изисква наличието на някоя от допълнителните предпоставки, визирани в чл. 280, ал. 1 т. 1, т. 2, т. 3 от ГПК. Разрешеният от въззивния съд въпрос да е разрешен противоречиво с оглед практиката на съда, както и да е налице противоречива практика на съдилищата или да е разрешен въпрос, чието тълкуване е необходимо за точно прилагане на закона и за развитието на правото.
В случая касаторът поставя първия формулиран въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК с оглед допуснатите от въззивния съд доказателства в първото съдебно заседание в тази инстанция. Така посоченият въпрос е разрешен от въззивния съд. Действително с отговора на въззивната жалба ответникът по иска К. Даров не е направил искане за събиране на доказателства. Това той е сторил едва в открито съдебно заседание пред въззивния съд когато съдът е отстранил процесуалните нарушения, допуснати от първоинстанционния съд да не извърши доклад по делото, в съответствие с чл. 146 от ГПК. След дадените указания от въззивния съд, ответникът е поискал събиране на доказателства, искайки да се допусне до разпит свидетел. Следователно въпросът, поставен от касатора е разрешен по посочения от него начин от въззивния съд. Но това разрешение не е в противоречие с трайната практика на Върховния касационен съд на Р България, изразена в решение № 92 от 03.04.2013 г. по т.д. 1147/2012 г., ІV ГО на ВКС, решение № 556 от 10.01.2011 г. по т.д. 1019/2009 г, ІІ ГО, решение № 42 от 20.07.2014 г. по т.д. 3489/14 г., ІІ ТО на ВКС.
В така цитираните съдебни решения, задължителни на основание чл. 290 от ГПК, Върховният касационен съд е приел, че при допуснати нарушения на процесуалните правила, свързани с неизготвяне на доклад по делото от първоинстанционния съдия, който да отговаря на изискванията на закона и да дава възможност на страните, да съобразят процесуалните си действия и да направят искания за доказателства с оглед заявените от тях права, въззивният съд дължи поправяне на тези нередовности, когато има изложени основания във въззивната жалба за допуснатите нарушения. Въззивният процес се очертава от въззивната жалба и от отговора на въззивната жалба и при изложени основания от страна на ответника в отговора, въззивният съд дължи произнасяне и по заявените права от ответника. Това правило произтича от задълженията на въззивния съд като съд по съществото на делото. В конкретния случай по делото, в първата инстанция съдът не е изпълнил задълженията си да изготви ясен и конкретен доклад със съдържанието съгласно чл. 146 от ГПК. В отговора ответникът е заявил, че е ирелевантно реалното ползване на имота за задълженията, произтичащи от сключения договор за наем. Едва в първо по делото заседание пред въззивния съд, е посочено на ответника по въззивната жалба като ищец в процеса, че следва да ангажира доказателства за ползването на вещта в процесния период. Указанията на въззивния съд са свързани с оплакванията на [фирма], че от първоинстанционния съд е прието за безспорно обстоятелството, че имотът е предаден от наемодателите на наемателя. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС при неточност на доклада дадените указания от въззивния съд са извинителна причина за допускане на доказателства от въззивния съд за първи път. Ето защо допуснатите от въззивния съд доказателства са допустими. Събраните пред въззивния съд гласни доказателства, наред с доказателствата, събрани в първоинстанционното производство, са обусловили извода на съда относно установяване на факта, че договорът за наем не е развален или прекратен и имотът е ползван от ответника. Така разрешеният процесуален въпрос, за допустимостта на доказателствата в първото съдебно заседание във въззивната инстанция, е разрешен от въззивния съд. Следователно касаторът е обусловил общо основание за допускане до касационен контрол на обжалваното решение. Но така формулираният процесуален въпрос не е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, постановена на основание чл. 290 от ГПК и посочена в изложението на касационната жалба и по-горе. Следователно не е налице допълнителното основание за допускане на решението до касационен контрол.
По отношение на въпросите, поставени в т. 2, 3 и 4 от изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, следва да се посочи, че преценката на доказателствата от въззивния съд, не може да е основание за допускане на касационно обжалване, съгласно разясненията от посоченото тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по т. д 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Разясненията в т. 1 от това тълкувателно решение са ясни, че посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Цитираните решения на Върховния касационен съд в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, определят роднини като заинтересовани страни от изхода на спора на основание чл. 172 от ГПК. В настоящия процес се поставя като общо основание за допускане на касационно обжалване въпросът дали свидетелските показания на цедента по договор за цесия, от който ищецът черпи права, установяват, че наемодателят-цедент по договора, прехвърлил правото си на вземане по процесния договор за наем, е предал държането на имота, т.е. дали заинтересоваността на свидетеля не дава основание да се изключат от доказателствения материал свидетелските показания. Настоящият съдебен състав намира, че този въпрос не представлява общо основание за допускане до касационно обжалване, защото установяване предаването на държането на наетата по договора за наем вещ, не е решаващ извод за въззивния съд. Въззивният съд е обусловил изводите си с обвързаността на наемателя и наемодателя от договора а наем и той не е прекратен до изтичане на срока по договора за наем. Освен това решаващият мотив на въззивния съд не е свързан с възприетите факти от свидетелските показания по отношение ползването на имота, решаващият мотив на съда, обусловил извода по делото е, че страните са обвързани от договора за наем и той не е прекратен до изтичане на предвидения тригодишен срок. А от извода за липсата на прекратяване на договора е обуславящият решението извод, че се дължи наемна цена за периода на действие на договора до изтичане на срока му и че ищецът като цесионер е придобил правото на вземане на наемателя за наемна цена. При отсъствието на общо основание за допускане на касационно обжалване, не следва да се изследва допълнително такова.
По отношение на въпроса, поставен в т. 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, съдът намира, че такъв въпрос не е разрешен от въззивния съд по делото. Настоящият съдебен състав намира, че основният мотив, изложен от въззивния съд е относно установяване наличието на договор за наем между [фирма] като наемател и Ц. Г. и К. В. като наемодатели и липсата на изявление от страна на наемателя до наемодателя за прекратяване на договора за наем. Необсъждането на всички доказателства по делото, а визирано в случая изявление до Министерство на икономиката, енергетиката и туризма за прекратяване лиценз на площадката, не променя решаващата воля на съда. Поради това съдът намира, че необсъждането на всички доказателства по делото, не представлява разрешаване на въпрос, който е от значение за изхода на спора. Въззивният съд се е съобразил със задължителната практика по чл. 290 от ГПК, изразена в решение № 97 от 23.07.2013 г. по т.д. 73/12 г., І ТО на ВКС, съгласно, която „фактическото държане на наетата вещ, целите, начина и други обстоятелства относно ползването, биха имали значение относно правото на наемателя да прекрати или развали договора, но са ирелевантни за отговорността му за заплащане на наемната цена, ако облигационното отношение не е прекратено.“ Въззивният съд е съобразил липсата на изявления за прекратяване на договора за наем, отправени към страната по договора, а не към трето за наемното правоотношение лице – Министерство на икономиката, енергетиката и туризма. Ето защо необсъждането на всички доказателства не е решаващо за постановеното решение по делото. Посоченият от касатора въпрос не представлява общо основание за допускане до касационно обжалване. А това означава, че няма необходимост от изследване допълнителното основание – чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нарушение на задължителната практика на Върховния касационен съд на Р България, постановена по реда на чл. 290 от ГПК.
По отношение на т. 6 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК съдът намира, че въпросът за конституиране на трети лица помагачи в процеса настоящият съдебен състав констатира, че с отговора на исковата молба, касаторът – ответник по иска [фирма] е поискал конституиране на трето лице помагач на основание чл. 219, ал.1 от ГПК наемодателите по договора за наем Ц. Р. Г. и К. Г. В.. Първоинстанционният съдия не се е произнесъл по това искане. Няма конституиране на трети лица помагачи по направеното искане за привличане на наемодателите в хода на процеса от цесионера срещу наемателя. Допуснатото процесуално нарушение, не обуславя основание за допускане на касационно обжалване. Разрешаването на процесуалния въпрос за участието на третите лица помагачи в хода на процеса, при разглеждане на първоначално предявените искове, не е обуславящо изхода на делото. Неучастието на третите лица помагачи при така постановеното решение, не е повлияло върху формиране волята на съда. Правата на третите лица и на главните страни спрямо третите лица, могат да са предмет на различно производство. Ето защо не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване поради наличие на допуснати процесуални нарушения. В Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 е разяснено, че допускането до касационно обжалване не може да се осъществи по поставен въпрос, свързан с правилността на съдебното решение. Поставеният от касатора процесуален или материалноправен въпрос, не е свързан с разрешения по делото процесуален или материалноправен въпрос. Поради това не може да е общо основание за допускане до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът К. Даров има право на разноски. Установява се от представения договор за правна защита и съдействие, че е заплатил адвокатско възнаграждение на адвокат Л. Б. в размер на 1100 лв. Толкова разноски ще следва да се присъдят.
Съдът
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 318 от 19.02.2015 г. по гр.д. 1701/14 г., Софийски апелативен съд, 8 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на К. К. ДАРОВ, ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. 2, ап. 5 сумата от 1 100 лв (Хиляда и сто лева) направените в настоящето производство разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: