4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 503
София, 31.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 3987 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано в производството от адв. С. К., против определение № 1831 от 30 май 2016 г., постановено по ч.гр.д. № 862/2016 г. по описа на апелативния съд в гр. София, с което е потвърдено определение № 8673 от 16 декември 2015 г., постановено по гр.д. № 9502/2012 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която е била оставена без уважение молба на дружеството за изменение на решение № 143 от 8 януари 2014 г. по същото дело, в частта за разноските.
В частната жалба се заявяват оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че обжалваното пред въззивния съд определение е постановено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК, което е налагало производството пред апелативния съд да е по чл. 247, ал. 4 ГПК, а не по чл. 248, ал. 3 ГПК, поради което съдът е следвало да се произнесе с решение, а не с определение, което нарушение е довело до намаляването на срока за обжалване на първоинстанционния съдебен акт от един месец на едноседмичен. Сочи се, че въззивната инстанция, вместо да анализира допуснатите от първата инстанция очевидни фактически грешки, за което са дадени подробни указания с определение № 1652/04.07.2014 г., постановено по ч.гр.д. № 1975/2014 г., е анализирала мотивите на първата инстанция по молбата по чл. 248 ГПК, без да съобрази и последващите актове на първоинстанционния съд. Подробно и в хронологическа последователност са изложени обстоятелствата по частното производство за изменение и допълване на основното решение в частта му за разноските, и вижданията на частния жалбоподател за пороците на постановените от съдебните състави актове. В приложено към частната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят въпроси, за които се твърди да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
Ответницата Б. Т. В. от [населено място], представлявана от адв. М. Б., в отговор на частната жалба сочи доводите си за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за нейната неоснователност.
Производството пред първата инстанция е започнало по иск на В. срещу дружеството за обявяването за окончателен на сключения между страните предварителен договор за продажба и строителство на апартамент в жилищна сграда в [населено място]. С отговора на исковата молба ответникът е заявил признание на иска и е предявил насрещна претенция за осъждането на В. на основание чл. 362, ал. 1 ГПК да заплати на дружеството сумата от 14032 евро, представляваща остатък от вземането за продажната цена на имота. С влязло в сила решение № 143 от 8 януари 2014 г., постановено по гр.д. № 9502/2012 г. по описа на СГС, исковете са уважени, като в тежест на ответника са присъдени разноските в производството, сторени от ищцата за държавна такса и адвокатско възнаграждение. За изменение на това решение в частта за разноските пред първата инстанция се е развило производство по чл. 248 ГПК, по което е постановено определение от 11 март 2014 г., впоследствие поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение от 16 декември 2015 г. С последното определение е оставено без уважение искането на дружеството сторените пред първата инстанция разноски да бъдат възложени на ищцата вместо на ответното дружество, намалени са разноските в полза на ищцата от 6363 лева на сумата от 3200 лева, от които 1372,11 лева заплатена от ищцата държавна такса по сметка на СГС и сумата в размер на 1827,89 лева за адвокатско възнаграждение.
С определението на апелативния съд, постановено в рамките на инстанционното разглеждане на определението на СГС, е прието, че не са налице предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, при която разноските се възлагат върху ищеца, а именно: ответникът с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото и да е налице признаване на предявения по същото дело иск. Този извод на съда е обоснован със съображения, че ответникът е дал повод за образуване на делото с поведението си извън процеса, тъй като към датата на исковата молба същият е бил в забава за изпълнение на задължението си да построи сградата и да осигури приемане на същата с констативен акт за установяване годността на строежа. По втората предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК е прието, че в подадения отговор ответникът не само не е признал иска, но е заявил и възражение за неизпълнен договор по чл. 90 ЗЗД.
Касационният съд намира, че по формулираните от частния жалбоподател процесуалноправни въпроси касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Първият от въпросите се поставя в контекста на оплакването, че първоинстанционният съд неправилно се е произнесъл в процедура по реда на чл. 247 ГПК със съдебен акт от категорията на определенията, вместо с решение. Значимостта на този въпрос се обосновава с практическите последици от възприетия от съда подход, свързани с по-късия срок за обжалване на определенията – едноседмичен, вместо едномесечен. Същевременно, посочената практика на ВКС (ТР № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 321 по гр.д. № 54/2012 г., І г.о, решение № 39 по гр.д. № 486/2009 г., І г.о. и решение № 35 по гр.д. № 1720/2009 г., ІV г.о.) тълкува кога е налице очевидна фактическа грешка по смисъла на ГПК. Касационният съд намира, че, освен че представената съдебна практика касае друг кръг проблеми, въпросът няма обуславящо значение за изхода на делото, тъй като продължителността на срока за обжалване няма отношение към волята на въззивния или първоинстанционния съд. Възможността на жалбоподателя да обжалва акта, постановен по реда на чл. 248 и чл. 247 ГПК, не е била преградена поради извод за просрочие на някое от процесуалните действия на страна, нито този въпрос е бил засегнат от съдилищата при обсъждането на дължимостта на съответните разноски. Отказът на съда да присъди разноските в тежест на ищцата, вместо на ответника, с която крайна последица е несъгласен частният жалбоподател, не е обусловен от вида на съдебния акт, с който съдът се е произнесъл. Освен това, предмет на поправка в първоинстанционния съдебен акт, постановен на 16 декември 2015 г., е определението от 11 март 2014 г., с което по реда на чл. 248 ГПК е изменено постановеното по делото решение. В съдебната практика не съществува спор, че когато предмет на поправка в производството по чл. 247 ГПК е друго съдебно определение, съдът дължи отново произнасяне със съдебен акт от категорията на определенията. Частният жалбоподател не сочи съдебна практика, която да опровергава този извод. Ето защо, по този въпрос на жалбоподателя не са налице нито общото, нито някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По второто питане за приложението на чл. 253 ГПК и правомощието на съда да отмени постановено от него определение, което е влязло в сила, касационно обжалване също не следва да се допусне. С определението от 16 декември 2015 г. първоинстанционният съд не е постановил отменителен диспозитив и не е оттеглил предходно постановено от него определение, а е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка на определението от 11 март 2014 г., с което по реда на чл. 248 ГПК е изменено постановеното по съществото на делото решение. Като е процедирал по този начин, първоинстанционният съд е изпълнил указанията на въззивния съд, дадени при инстанционното обжалване на поправеното определение. Ето защо, доколкото поставеното питане предпоставя факт, който не е осъществен по делото, същото не обуславя изхода на делото, поради което не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване, визирано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, и не се налага да се коментира сочената от частния жалбоподател съдебна практика (определение № 149 по т.д. № 476/2014 г., ІІ т.о, определение № 40 по ч.т.д. № 1023/2010 г., ІІ т.о.).
Не може да се възприеме като правен въпрос въведеният от жалбоподателя в рамките на второто питане довод за нарушение на императивна правна норма от въззивния съд, както и наличие на произнасяне на съда в противоречие с т. 1 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС. От този довод съдът не разполага с правомощието, нито с възможността да изведе правен въпрос, чийто отговор да даде в рамките на настоящото производство. Не е обосновано от страната в какво се състои нарушението на императивно правило от въззивния съд, а доколкото същото се отнася до разпоредбата на чл. 253 ГПК, разпореждаща неоттегляемост на някои съдебни определения, то неотносимостта й към процесния случай вече беше аргументирана по-горе.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1831 от 30 май 2016 г., постановено по ч.гр.д. № 862/2016 г. по описа на апелативния съд в гр. София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: