Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.3
50170_16_opr_288_422gpc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 524
София, 01.11.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 50170 /2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. С. С. срещу въззивно решение № 68 от 29.06.2015 г. по възз. търг. д. № 148 /2015 г. на Апелативен съд Бургас, т.о., с което, като е отменил решение № 58 от 27.02.2015 г., постановено по търг.д. № 616 / 2013 г. по описа на Окръжен съд Бургас, в частта, с която е отхвърлен иск с правно основание чл.422 ГПК, въззивният съд е приел за установено в отношенията между [фирма] и А. С. С., че в полза на банката съществува изискуемо вземане за следните суми: 14 431.38 лева – главница по договор за банков кредит № 277/06.06.2006 г., 4 384.27 лева – лихва за периода 20.12.2011 г. – 28.03.2013 г. и 122.26 лева – разноски за обслужване и администриране на кредита, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.03.2013 г. до окончателното й изплащане.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно поради необоснованост и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна [фирма] в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено по търговско дело и не е налице изключението по чл. 280, ал. 2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:
Вземането на банката-кредитор към А. С. С. произтича от сключен между тях договор за банков кредит № 277/06.06.2006 г., с определен падеж за плащане на отделните вноски. Предсрочната изискуемост на вземането не е обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което и въззивният съд е приел за изискуеми тези вземания, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в извлечението от счетоводните книги на банката. Видно от представеното извлечение от счетоводните книги и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, първата изцяло неплатена вноска, чийто падеж е настъпил, е тази за месец декември 2011 г., а последната неплатена вноска преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение е тази за месец март 2013 г. В тази връзка, изискуемо и ликвидно е вземането за главница в размер на 14 431.38 лв., лихва – 4 384.27 лв., както и 122.26 лв. – такси за обслужване и администриране на кредита за посочения в извлечение от счетоводните книги период от 20.12.2011 до 28.03.2013 г.
Въззивната инстанция е възприела, че предявеният установителен иск не следва да бъде отхвърлен, тъй като вземането на банката не се удовлетворява със сумите от продажбата на имота, служещ като обезпечение, както е предвидено и в т.9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4 /2013 г. на ОСГТК на ВКС. Сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство, са на основание на разпореждането за незабавно изпълнение, което не подлежи на проверка в исковия процес. Следователно, налице е изключение от общото правило, че съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното право и настъпили след предявяване на иска – от момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК жалбоподателят твърди, че са налице един материалноправен и два процесуалноправни въпроса, както следва:
1) в производството по чл.422 във вр. с чл.415,ал.1 ГПК, към кой момент следва да се приеме за установено съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение. Въпросът е свързан с твърдение, че в решението този момент не е посочен.
Въпросът е обуславящ. Видно от мотивите на въззивния съд, той е решен в съответствие с приетото с т.9 от ТР № 4 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, на което съдът се е позовал – съдът е изследвал фактите до момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист, въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение.
При наличие на формирана от съда воля по този въпрос, твърдението, че моментът не е посочен и в диспозитива обосновава искане за поправка на очевидна фактическа грешка, а не за допускане на касационно обжалване.
2) в каква поредност се погасяват еднородните задължения на длъжника по договор за банков кредит, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките.
Този въпрос не е обуславящ. Съдът не е установил частично изпълнение след датата на установена изискуемост.
Съдът не е обсъждал въпроса и не е следвало да го обсъжда, доколкото е установил, че след определена дата (след падежа на задължението за месец декември 2011 г. – на 20.12.2011 г.) задължението не е погасявано от длъжника, установил е изискуемост за вземанията, чиито падеж вече е бил настъпил преди издадената заповед за незабавно изпълнение и след това не е установил погасяване извън такова по реда на осъществено принудително изпълнение въз основа на заповедта за незабавно изпълнение, което беше обсъдено по-горе.
3) дължи ли съдът произнасяне относно дължимостта на неплатените от длъжника вноски по договор за банков кредит към датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, когато с иска по чл. 422 ГПК се претендира установяване размера на целия дълг – както е претендиран в заповедното производство.
Въпросът не е обуславящ, въззивният съд се е произнесъл относно съществуването на цялото вземане в съответствие с въззивната жалба и с предявения иск като е намерил въззивната жалба и иска за основателни в една част и неоснователни в друга.
Относно твърдението, че в диспозитива не е посочено към кой момент е установено наличието на вземане, както вече беше посочено, то обосновава друго искане – по чл.247 ГПК.
От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а искането на ответника в касационното производство [фирма] за присъждане на разноските за юрисконсултско възнаграждение е основателно и следва да бъде уважено за сумата 823.60 лева, определена съгласно чл.7,ал.2,т.4 вр. чл. 9,ал.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 68 от 29.06.2015 г. по възз. търг. д. № 148 /2015 г. на Апелативен съд Бургас, т.о. по касационната жалба на А. С. С..
Осъжда А. С. С. да заплати на [фирма] сумата 823.60 лева (осемстотин двадесет и три лева и 60 ст.) разноски за зюрисконсултско възнаграждение в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.