5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 809
гр. София, 15.11.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3128 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ф. В. С. Т. против решение № 37/21.03.2016 г., постановено по гр.д.№ 41/2016 г. от ІІ-ри състав на Апелативен съд – Варна.
Ответниците оспорват касационната жалба, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и при условията на евентуалност предявени искове с правно основание чл.45 и чл.49 ЗЗД. Съдът е приел, че предявените искове са неоснователни и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първоинстанционния съд.
Съдът е приел, че отношенията между страните следва да се уредят от сключения между тях договор за адвокатска услуга, а основните характеристики на адвокатската дейност дават основание договорните отношения между адвоката и клиента да се определят като най-близки, сходни на договора за поръчка. С договора за адвокатска услуга адвокатът поема задължението да извърши необходимите правни и фактически действия и/или да посъветва доверителя какви правни и фактически действия да извърши той, за да бъде осъществена защитата на едно претендирано от доверителя материално субективно право, така че то да може да бъде реализирано от доверителя. При изпълнението на поръчката адвокатът дължи по-голяма грижа от тази на добрия стопанин и дори от тази на добрия търговец, тъй като чл.2, ал.2 ЗА го задължава да действа в интерес на доверителя по най-добрия начин със законни средства. Прието е, че ако правото на доверителя не бъде защитено в пълна степен, той дължи обезщетение по чл. 51 ЗА, който гласи, че за всяко виновно неизпълнение на задълженията си по този закон, по Етичния кодекс на адвоката и наредбите на Висшия адвокатски съвет, адвокатът отговаря за причинените на клиента вреди. Когато договорът е сключен с адвокатско дружество и то е упълномощило адвокат – съдружник, последният отговаря лично за вредите, причинени на клиента, като дружеството отговаря солидарно със съдружника до размера на направените вноски. Имуществените вреди на доверителя се определят от разликата между паричната оценка на неговото имущество, ако изпълнението беше надлежно и паричната оценка на имуществото му в резултат на действително изпълненото и на пропуснатото от адвоката.В случая съдът е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява неизпълнение на задължения, включително и неполагане на дължимата по договора за адвокатска услуга и в съответствие със Закона за адвокатурата грижа за охрана на интересите на клиента, досежно обезпечаване събирането на вземането по евентуално бъдещо благоприятно решение. Прието е, че адвокатът е консултирал клиента си и след неговото одобрение е била поискана и наложена обезпечителната мярка „възбрана” върху притежавано от длъжника право на строеж върху недвижим имот в [населено място] на конкретни обекти в жилищна сграда, както и запори на две банкови сметки. Съдът е приел за неоснователен доводът на ищцата, че това обезпечение е безполезно, доколкото правото на строеж не било реализирано и дори към момента на възбраната не било започнало упражняването му. Прието е, че вещното право на строеж има парична оценка и в конкретния случай тя е била адекватна по размер на обезпеченото с него вземане. Съдът е приел, че е обсъждана възбраната върху право на строеж, а не възбрана на реализираните чрез упражняването му обекти в сградата и не може да се вмени във вина на адвоката липсата на проучване на место дали строителството е започнало. Твърдение за погасяване на правото на строеж, поради неупражняването му в двугодишен срок от учредяването му на 12.07.2006 г. и в тази връзка за безполезност на възбраната върху него, наложена на 28.07.2009 г. след погасяването му, е наведено късно от ищцата, едва с въззивната жалба и поради това е преклудирано, е приел въззивният съд. Въпросът за конкретните действия по осребряването на това имуществено право и за удовлетворяването на ищцата от това имущество на длъжника е свързан с изпълнителното производство, а не с налагането на обезпечението и поради това няма връзка с действията на адвоката, поради което доводите в тази насока са приети за неоснователни от страна на съдът. Прието е, че обезпечителната мярка е била подходяща и адвокатът не е допуснал неизпълнение на задължение по договора за адвокатска услуга като е предложил именно нея, вместо налагане на възбрана върху друго имущество на длъжника – в случая върху построени обекти. По отношение на доводът, че длъжникът е разполагал и с други имоти, съдът е приел, че адвокатът е установил и съобщил на клиента си това обстоятелство, като с него е било обсъдено обстоятелството, че те са били вече възбранени от други кредитори. Именно интересът на повече кредитори към конкретно имущество с цел последващо удовлетворяване от него (т.е., че имуществото няма да е достатъчно за пълно удовлетворяване на хирографарните кредитори, каквато е и ищцата), а не поредността на вписаните възбрани, което е без значение, е мотивирало адвоката да насочи клиента си към обезпечаване с имущество, към което е липсвал към този момент интерес. Затова съдът е приел за неоснователни оплакванията, че не е положена дължимата грижа и не е съобразено от адвоката, че и ищцата би имала същите права на хирографарен кредитор, наред с по-рано вписалите възбраната и за пропуск на адвоката да прецени броя и размера на вземанията на останалите кредитори и евентуалната възможност за удовлетворяването й от реализиране на вече възбранените обекти на длъжника, което предвид възможността за последващи възбрани и присъединяване на още кредитори, не е било и предвидимо от адвоката. Прието е, че при наложено обезпечение на исковете, адвокатът не може да бъде държан отговорен и задето не е правил последващи проверки на имущественото състояние на длъжника и не е установил последващо вдигане на възбраните от други имоти и съответно не е поискал налагане на възбрани върху тях за обезпечаване на вземането на ищцата, както и не може да бъде държан отговорен за последвалото, след вдигане на възбраните, отчуждаване на имущество от длъжника.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на касационните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Първата група въпроси, поставени от касаторът касаят възможността да не се носи отговорност от страна на пълномощник – адвокат, при сключен договор за правна защита и съдействие в случаите, в които правните и фактически действия при изпълнението на задълженията на пълномощника са предварително съгласувани със упълномощителя. Съдът не е основал своите изводи само на довод, че при сключен договор за правна защита и съдействие в случаите, в които правните и фактически действия при изпълнението на задълженията на пълномощника са предварително съгласувани със упълномощителя. Напротив, решаващите доводи на съда са други, различни от отговора на правните въпроси, обобщени по-горе в посочения правен въпрос, като е приел, че правната защита и съдействие е осъществена и то добросъвестно и при полагането на необходимата за това грижа, като в тази насока така поставен, въпросът е неотносим към производството по чл.288 ГПК.
Останалите правни въпроси, посочени от касаторът не са били въведени в спора с исковата молба и съдът не е дължал произнасяне по тях, от една страна, а от друга, не те са обосновали правните изводи за неоснователността на предявените искове, по съображенията, изложени по-горе. Относимостта на правните въпроси, освен произнасянето на съда по тях, предполага и въвеждането им в спора с исковата молба от ищеца и с отговора на исковата молба от ответника, в установените в процесуалния закон срокове, както и с въззивната жалба, респ. отговора на същата, но само при положение, че са въведени в спора пред първата инстанция.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 37/21.03.2016 г., постановено по гр.д.№ 41/2016 г. от ІІ-ри състав на Апелативен съд – Варна.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.