2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 811
гр. София, 15.11.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3315 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б. против решение № 1137/06.06.2016 г., постановено по гр.д.№ 842/2016 г. от 4-ти състав на Апелативен съд – София.
Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е потвърдил първоинстанционно решение, с което в полза на ищцата е присъдено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 48 000 лева, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Съдът е приел, че фактите по делото са безспорно установени, като на 25.02.2010г. ищцата е била привлечена като обвиняем за извършено престъпление по чл.282, ал.1 от НК и същия ден спрямо нея е взета мярка за неотклонение „подписка”. На 12.05.2014г. с постановление на СГП наказателното производство срещу ищцата е било прекратено, поради недоказаност на обвинението и взетата мярка за неотклонение „подписка” е отменена. С определение на СГС, влязло в сила на 10.07.2014г. е изменено прокурорското постановление относно основанието за прекратяване на наказателното производство и същото е прекратено поради недоказаност на обвинението от обективна и субективна страна по отношение на ищцата.
Прекратяването на наказателното производство по отношение на ищцата на основание чл.369 НПК, във връзка с чл.243, ал.2 НПК е довел въззивният съд до извод за незаконност по смисъла на чл. 2 от ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а оттук – и на действията на длъжностните лица на П. на РБ по повод образуваното предварително производство, привличането на ищцата като обвиняем и налагането на мярка за неотклонение, което е основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за обезщетяване на претърпените от ищцата вреди, доколкото такива са настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение.
Състава на САС е приел, че здравословно състояние на ищцата рязко се е влошило заради воденото срещу нея наказателното производство, като е приел и за доказани конкретни вреди, а именно: преживян психологически дистрес, предизвикал паническо разстройство(страхова невроза) и синдром на депресивно състояние, изразяващо се в ограничаване на интересите, социалните контакти и водещо до емоционална потиснатост, лабилност и раздразнителност. Приел е за доказано и обстоятелството, че повдигането на обвинение за тежко умишлено престъпление по служба, за което е било предвидено наказание „лишаване от свобода” от една до осем години и воденото повече от четири години наказателно производство срещу ищцата са имали пагубен ефект върху репутацията й и доброто й име в обществото, върху професионалното й самочувствие, както и негативно отражение върху общуването й с членовете на семейството и близките приятели. Приети са за доказани и настъпването на вреди, свързани със страх от бъдещия изход на делото и притеснения от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство, срам и неудобство, неизбежни ограничения в личния, обществения и професионалния живот, които негативни усещания са с висок интензитет, заради високите служебни позиции, които ищцата е заемала в държавни органи. Съдът е приел за доказано по категоричен начин, че процесното наказателно производство е в пряка причинно-следствена връзка с всички описани до тук негативни усещания и преживявания на ищцата. При определяне справедливия размер на обезщетението съдът е съобразил установените вреди, техния интензитет, както и чистото съдебно минало на ищцата, както и че негативните изживявания, свързани с повдигнатото обвинение са се отразили на ищцата изключително отрицателно, тъй като същата никога преди това не е била регистрирана за извършено престъпление и никога преди това не е била обект на наказателно преследване.
При определяне размера на обещетението по справедливост, състава на САС е отчел, че продължителността на наказателното производство е извън рамките на разумния срок за приключването му, както и че с поведението си по време на досъдебното производство ищцата не е станала причина за продължилата повече от 4 години висящност на наказателния процес. Съдът е съобразил характера на престъплението, за което е повдигнато обвинението, тежестта на повдигнатото обвинение, както и вида на наложена мярка за неотклонение „подписка”, изживеният стрес от факта на повдигнане на обвинение за изразено правно становище по служба и страха и безпомощността, преживени от ищцата във връзка с продължителността на наказателното преследване, тъй като те именно са от значение при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, защото са й причинили продължителен психически и социален дискомфорт, възрастта на ищцата към датата на повдигане на обвинението – 40 годишна, както и че същата е юрист с висока специализация в областта на ценните книжа и инвестиционната дейност, че в продължителен период е заемала ръководни длъжности в държавни органи, изискващи безупречна репутация и изключителна компетентност. Предвид горното, съдът е приел, че сумата 48 000 лева е справедливият размер, който ще репарира настъпилите за нея неимуществени вреди.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се сочи материалноправен въпрос, свързан с прилагането на критерия за справедливост, отразен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определянето на обезщетение за неимуществени вреди, като се твърди, че в тази насока е налице противоречиво разрешаване на този въпрос от съдилищата и въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – касационни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Предвид изложеното, не е налице соченото касационно основание и касационното обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба ще следва да се присъдят разноските за това производство, в размер на 1700 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1137/06.06.2016 г., постановено по гр.д.№ 842/2016 г. от 4-ти състав на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА П. на Р. Б. да заплати на Д. А. Р. на основание чл.78 ,ал.3 ГПК, сумата 1700 /хиляда и седемстотин/ лева.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.