О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 835
София, 21.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети октомври през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева т.д. № 50218 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. И. Д. от [населено място], представлявана от адв. Р. Т., против решение № 1656 от 27 юли 2015 г., постановено по в.гр.д. № 4785/2014 г. по описа на апелативния съд в гр. София, с което е потвърдено решение № 4528 от 23 юни 2014 г., постановено по гр.д. 9853/2012 г. по описа на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Д. против [фирма] иск за унищожаване на основание чл. 27, вр. чл. 29 ЗЗД на сключения между тях договор за банков кредит от 9 юли 2007 г., и в тежест на касаторката са определени разноски.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението на въззивния съд заради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Оспорва се изводът, че е достатъчно касаторката да е пълнолетно физическо лице с натрупан житейски опит и осъществяващо търговска дейност, която е източник на неговите доходи, като тези обстоятелства касаторката счита за без значение за това какви качества тя проявява в личния си живот и особено при вземане на решения, в основата на които стои не търговска дейност, а целта е да се закупи жилище. Подчертава се, че към момента на сключване на договора касаторката сама е отглеждала малолетно дете като самотна майка и е била силно емоционална, а и от страна на банката е създадена погрешна представа за преимуществата на банковите кредити при условията „без доказване на доход”, при спешна необходимост от средства за закупуване на жилище. Касаторката твърди, че въззивният съд не е обсъдил доказателствата по делото, нито е обсъдил всички своевременно заявени възражения, като сочи, че е била мотивирана от служителите на банката да сключи договора при съответните условия посредством създаването на невярна представа, че това е единствена възможност да получи кредит. Съдът не е посочил защо не кредитира свидетелските показания за уговаряни в хода на преговорите клаузи, различни от установените в договора, както и че не е била дадена възможност на касаторката да се запознае със съдържанието на договора. Уточнено е, че заблуждението на касаторката е било по отношение на възможността на банката едностранно да увеличава лихвите, което е сторено няколкократно. Сочи се, че поведението на банката е в разрез с правилата, установени в Директива 93/13/Е./05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори по отношение на възможността за едностранно изменение на лихвения процент – съществен елемент на договора. Твърди се, че въззивният съд е нарушил процесуалния закон и при указанията относно разпределянето на доказателствената тежест между страните, тъй като не са посочени конкретните подлежащи на доказване от нея факти, на които тя основава своите твърдения и възражения, а именно – за личните си качества, опитност и знания. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът „Р. (Б.)”ЕАД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от адв. А. К. и адв. М. В., в отговор на касационната жалба излага доводите си за липса на основание за допускане на касационното обжалване и твърди неоснователността й.
В обжалваното решение е посочено, че касаторката е положила подпис върху всяка страница, което предполага запознаването й с неговото съдържание, включително с уговорката за възможността банката да измени едностранно предварително уговорения лихвения процент. Показанията на двамата свидетели за уговаряни клаузи, различни от установените по договора, както и за недаването възможност на кредитополучателката да се запознае с договора, са счетени за неустановяващи съответните факти. Прието е, че ищцата не е била въведена в заблуждение относно съществените елементи на договора, тъй като тя е пълнолетно физическо лице с натрупан житейски опит и осъществяващ търговска дейност, която е източник на нейните доход, била й е дадена възможност да се запознае със съдържанието на договора, преди да го подпише, като възможността на банката едностранно да промени лихвата, е записана в договора. Освобождаването на кредитополучателя от доказването на доходите в определен минимален размер, е счетено като обстоятелство, ползващо кредитополучателя, но не опорочаващо волята му и нямащо връзка с предвидената в закона възможност за унищожаване на договора поради измама.
К. съд приема, че не следва да допуска касационното обжалване по поставените от касаторката въпроси.
На първо място се пита дали ищецът е могъл да бъде въведен в заблуждение и дали е въведен в такова от ответника, така че последният при промяна на пазарните условия да има възможност да промени едностранно лихвения процент и погасителния план за връщане на предоставения кредит, предмет на сключения между тях договор за банков кредит. Според задължителното тълкуване, дадено от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства; касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни; основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК); проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). Въпросът по същината си не цели проверката от страна на ВКС на дадено от въззивния съд разрешение на правен въпрос. Поставеното питане представлява твърдението на ищцата, по което тя търси намесата на съда в отношенията й с банката – тя е могла да бъде въведена в заблуждение и действително е въведена в такова от страна на банката, с цел при промяна на пазарните условия банката едностранно да има възможност да променя лихвения процент и погасителния план за връщане на кредита. Затова съставът на касационния съд приема, че касаторката иска проверка на правилността на обжалваното решение, което, както е пояснено по-горе, не може да бъде извършено в настоящото производство.
Вторият въпрос е следва ли при въвеждането на ищеца в заблуждение да се преценява личността му или то представлява конкретно състояние на заблуждение, което мотивира ищеца да сключи процесната сделка. Въпросът е поставен с оглед даденото от ВКС в решение № 209 по гр.д. № 1930/2004 г., ІІІ г.о., тълкуване по въпроса при установяване на фактическия състав на измамата по чл. 29 ЗЗД относими ли са личните качества, опитността и знанията на лицето, което твърди, че е било подведено да сключи договора чрез умишленото му въвеждане в заблуждение. Сходство с поставения в соченото решение въпрос обаче не може да се търси, доколкото в настоящото производство не е бил поставян изрично въпросът за личните качества, опитността и знанията на ищцата в противовес на конкретно състояние, обусловило решението на ищеца да сключи съответната сделка. Довод за това, че личността на ищцата трябва да бъде преценявана специално с оглед конкретната хипотеза на твърдяно въвеждане в заблуждение при сключване на договор, не е въведен нито с исковата молба, нито с двете й последващи уточнения, нито в първото по делото заседание при докладването на делото по чл. 146 ГПК. Първоинстанционният съд в решението си се ограничава единствено до преценката на събраните доказателства за това какви са били действията на банката предвид твърдението, че е целено у ищцата да се формира невярна представа, че единствено възможният вариант за отпускане на кредит от страна на банката е да бъде отпуснат такъв, при който кредитополучателят не е необходимо да доказва дохода си, но при промяна на пазанните условия банката може едностранно да променя лихвата. Във въззивната жалба отново се акцентира върху влиянието на невярната представа за съществените елементи и прилагането им в съдържанието на видовете договори за кредит, създадена от длъжностни лица на банката. След като въпрос за личностните качества, опитността, знанието на ищеца, не е бил въведен в процеса (съответно не са били събирани относими доказателства), въззивният съд не е дължал произнасяне, поради което въпросът не е обусловил изхода на спора. Соченото в обжалваното решение, че ищцата е пълнолетно физическо лице с натрупан житейски опит и осъществяващо търговска дейност, е дадено единствено с оглед следващото заключение, че й е била дадена възможност да се запознае с договора преди да го подпише, поради което са приети за несъстоятелни твърденията й, че е била въведена в заблуждение и в това състояние на заблуда е подписала договора. При това положение преценката за съответствието на дадено от въззивния съд разрешение с разрешението в соченото решение на ВКС, не може да бъде направена. Следва да се отбележи, че, макар съдът да не е дал извод по основния довод на ищцата – че е била под невярната представа, създадена от банката, че съответният вид договор е единствено възможният, който може да й бъде предложен от банката, правен въпрос, свързан с липсата на произнасяне не се поставя, което не дава възможност касационното обжалване да бъде допуснато.
Накрая се поставя проблемът за извършването от страна на въззивния съд на собствена преценка на целия фактически и доказателствен материал, приложен по делото, както и необходимостта съдът да направи собствени правни изводи за това защо приема едни доказателства, а други не. Касаторката сочи множество решения на ВКС по неизменно възприемания извод, че въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, както и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. В случая съдът е изложил, макар и лаконично, преценката си на събраните по делото доказателства и е посочил изводите си.
Единственото твърдение във въззивната жалба, по което съдът не е дал своето разбиране, е твърдението за нарушаване от страна на банката на Директива 93/13/Е./05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, какъвто е процесният, тъй като уговорената възможност за едностранно изменение на лихвения процент представлява съществен елемент на договора за банков кредит и е неравноправна клауза по смисъла на чл. 3, § 1, вр. чл. 3, § 3 и приложението към него б. „й” от директивата (даването право на продавача или доставчика да изменя едностранно условията по договора, без основателна причина, което е посочено в самия договор). Твърди се и че не е налице изключението на § 2, б. „б” за промяна на лихвата при доставка на финансови услуги, тъй като в този текст също има изискване за наличието на основателна причина за такова изменение. Разпоредбите на сочената от касаторката директиви са транспонирани в българското право със Закона за защита на потребителите, действал по времето, в което е сключен процесният договор. В чл. 143 З. са уредени случаите, в които се приема наличието на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител – това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, измежду които и даването възможност на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание (т. 10). Изключение от соченото правило е въведено с чл. 144, ал. 3, т. 1 З., според което при сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансовите услуги, не е налице неравноправна клауза в договор, сключен с потребител.
Според чл. 3.3. от процесния договор от 9 юли 2007 г., при промяна на пазарните условия, банката може едностранно да променя лихвата в частта й за стойността на банковия ресурс, определен от банката (определен като лихвеният процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по котировка „предлага” плюс законоустановените разходи на банката, в т.ч. за поддръжка на З. и свързаните с Фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции” при банката), като новият лихвен процент влиза в сила от датата, посочена в уведомлението до кредитополучателя. Предвид сочените разпоредби в З. и постигнатите в договора уговорки, е явно, че не е неравноправна уговорката в договор за банков кредит, даваща възможност на банката едностранно да извърши промяна в договорения лихвен процент въз основа на ясно предвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на банката (в този смисъл решение № 51 по т.д. № 504/2015г., ІІ т.о., ВКС и цитираната в него друга практика на ВКС). При това положение, дори и да беше налице произнасяне на въззивния съд по довода на касаторката за наличие на неравноправна клауза в процесния договор (и то в случай, че съответният довод е въведен своевременно в процеса, а не едва с въззивната жалба), крайният резултат по спора не би бил различен. Ето защо не се налага допускането на касационното обжалване и по последния поставен от касаторката въпрос.
При този изход на спора пред касационния съд е основателно искането на ответника за заплащане на сторените от него разноски по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 1656 от 27 юли 2015 г., постановено по в.гр.д. № 4785/2014 г. по описа на апелативния съд в гр. София.
ОСЪЖДА М. И. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], ул. „Д-р К. Й.” № , ап. , да заплати на „Р. (Б.)” ЕАД, ЕИК[ЕИК], сумата от 6000,00 (шест хиляди) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: