2
определение по гр.д.№ 60165 от 2016 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 591
София, 05.12.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на тридесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 60165 по описа за 2016 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] и А. Г. Х. против решение № 74 от 23.03.2016 г., постановено по в.т.д.№ 15 от 2016 г. на Варненския апелативен съд, търговско отделение, с което е потвърдено решение от 30.10.2015 г. по гр.д.№ 17 от 2015 г. на Разградския окръжен съд в частта му за уважаване на предявения от [фирма] срещу [фирма] и А. Г. Х. иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено, че [фирма] и А. Г. Х. дължат солидарно на [фирма] сумата 56 516 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение № 250 от 29.01.2015 г. на основание чл.417, т.3, предл.2 ГПК.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди се противоречие с посочена от касаторите задължителна практика на ВКС /решение № 42 от 10.02.2011 г. по гр.д.№ 423 от 2010 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., решение № 111 от 27.10.2009 г. по т.д.№ 296 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. и решение № 233 от 22.01.2013 г. по т.д.№ 914 от 2011 г. на ВКС, ТК, Второ т.о./ по следните два правни въпроси:
1. Следва ли при допуснато формално нарушение на изискванията за индивидуализиране на участниците в нотариалното производство, чрез посочване номера, датата, мястото и органа на издаване на документа им за самоличност, съгласно изискването на чл.580, т.3 ГПК във връзка с чл.590, ал.1 ГПК, нотариалното удостоверяване на подписите на страните по споразумението от 12.11.2014 г. да се счете за нищожно на основание чл.576 във връзка с чл.580, т.3 във връзка с чл.590, ал.1 ГПК ?
2. Чия воля е меродавна относно основанието, на което се извършва едно плащане и каква е поредността на погасяване на еднородни парични задължения, ако се приеме, че длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане ?
Освен това касаторите считат, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следния въпрос:
3. При липса на доказателства за извършено престъпление и наличието на отказ за образуване на досъдебно производство за престъпление по чл.143 НК, допустимо ли е в гражданския процес, във връзка с направено възражение за унищожаемост на договор като сключен при заплашване и измама, установяването на фактическите състави на заплашването по чл.30 ЗЗД и измамата по чл.29 ЗЗД ?
В писмен отговор от 20.06.2016 г. ответникът по жалбата [фирма] оспорва касационната жалба. Моли касационното обжалване на решението на Варненския апелативен съд да не бъде допускано и да му се присъдят направените разноски по делото пред ВКС.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по предварителния въпрос за наличие на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: За да постанови обжалваното решение за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за признаване за установено, че касаторите дължат на [фирма] сумата 56 516 лв., въззивният съд е приел, че по делото е безспорно установено, че на 23.07.2014 г. между касатора [фирма] и [фирма] е бил сключен договор, по силата на който [фирма] се е задължил да достави и продаде на [фирма] 300 тона царевица за сумата 60 000 лв. Още при сключване на договора [фирма] е превело авансово по сметката на [фирма] сумата 60 000 лв. От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебно-икономическата експертиза е установено, че в изпълнение на този договор [фирма] е доставило само 17,42 тона царевица на стойност 3 484 лв. Не е изпълнен договорът за доставка на останалото количество царевица на стойност 56516 лв. Прието е за доказано, че със споразумение от 12.11.2014 г. страните по договора от 23.07.2014 г. са се съгласили договорът за бъде развален и всяка да върне на другата даденото по договора. Следователно с това споразумение [фирма] и А. Г. Х. са се задължили да върнат на [фирма] авансово платената от [фирма] цена по договора в размер на 60 000 лв.
Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответниците по иска и касатори в настоящото производство, че са изпълнили това свое задължение чрез заплащане на сумата 160 000 лв. С оглед заключението на вещото лице, съдът е счел, че действително ответниците са заплатили на ищцовото дружество сумата 160 000 лв., но тази сума е била платена не в изпълнение на споразумението от 12.11.2014 г., а за погасяване на част от друго задължение- това по споразумение от 23.10.2014 г. за връщане на авансово платени общо 289 140 лв. по развален поради неизпълнение договор за доставка на слънчоглед.
Относно възраженията за нищожност и унищожаемост на споразумението от 12.11.2014 г. въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК. В него е прието, че споразумението не е нищожно поради липса на съгласие, нито унищожаемо поради заплаха, тъй като ответниците не са доказали твърденията си за упражнено насилие или заплаха при сключване на това споразумение. Първоинстанционният съд, след като е анализирал свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели, е достигнал до извода, че те не доказват по несъмнен и категоричен начин, че върху ответницата А. Х. е било упражнено насилие, заплаха или измама.
Съдът е приел, че споразумението не било нищожно и поради противоречие с добрите нрави, тъй като нормално и в съответствие с тези нрави било [фирма] да се съгласи да върне авансово получената от него сума по разваления поради неизпълнение договор за доставка на царевица.
Споразумението не било нищожно и поради липса на основание, тъй като поетото с него задължение за връщане на сумата 60 000 лв. имало основание- разваленият поради неизпълнение договор за доставка на царевица и съответно задължението за връщане на даденото по този развален договор.
За неоснователно е прието и възражението на ответниците за нищожност на извършеното от нотариуса нотариално удостоверяване на подписите на страните под споразумението от 12.11.2014 г. Доказано било от гласните доказателства, че при това удостоверяване нотариусът е проверил по документи самоличността на лицата, полагащи подпис под документа. Прието е от съда, че нотариусът не е бил длъжен в поставяния от него щемпел за удостоверяване на подписите да впише номера и вида на документите за самоличност на тези лица.
С оглед тези мотиви на въззивния съд не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд по двата поставени правни въпроса:
1. По първия поставен от касаторите в изложението им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос /следва ли при допуснато формално нарушение на изискванията за индивидуализиране на участниците в нотариалното производство, чрез посочване номера, датата, мястото и органа на издаване на документа им за самоличност, съгласно изискването на чл.580, т.3 ГПК във връзка с чл.590, ал.1 ГПК, нотариалното удостоверяване на подписите на страните по споразумението от 12.11.2014 г. да се счете за нищожно на основание чл.576 във връзка с чл.580, т.3 във връзка с чл.590, ал.1 ГПК/ не е посочена съдебна практика, на която обжалваното решение да противоречи.
В посоченото от касаторите решение № 42 от 10.02.2011 г. по гр.д.№ 423 от 2010 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., постановено по реда чл.290 ГПК и като такова представляващо задължителна съдебна практика, е прието, че достатъчно данни за самоличността на участника в нотариалното производство се съдържат в нотариалния акт само когато в него са описани пълното име и ЕГН на лицата, номерът, датата, мястото и органът на издаване на документа за самоличност и че пропускът да се опише в нотариалния акт който и да е от тези елементи опорочава изискването за форма на нотариалния акт и прави нотариалното удостоверение нищожно съгласно чл.576 ГПК. Това решение е напълно неотносимо към настоящия случай, тъй като разглежда и разрешава въпрос за нищожност на нотариалните удостоверявания при издаване на нотариален акт /поради нарушение на чл.576 във връзка с чл.580, ал.1, т.3 ГПК, който изисква в самия нотариален акт да се съдържат пълните имена и ЕГН на лицата, които са участват в производството по издаване на нотариалния акт, както и номера, датата, мястото и органа на издаване на техните документи за самоличност/. Настоящият случай обаче касае друг вид нотариално удостоверяване- не издаване на нотариален акт, а само нотариална заверка на подписите на страните по споразумението от 12.11.2014 г. За този вид нотариално удостоверение чл.576 ГПК предвижда, че то е нищожно само при нарушение на чл.589, ал.2 ГПК /относно задължението за личното явяване пред нотариуса на лицата, чиито подписи се заверяват, и личното полагане на подписите на тези лица пред нотариуса или личното потвърждаване на вече положени подписи/, но не и при нарушение на чл.590 ГПК, ал.1 от който препраща към чл.580 ГПК, доколкото няма особени правила.
2. Вторият поставен правен въпрос /чия воля е меродавна относно основанието, на което се извършва едно плащане и каква е поредността на погасяване на еднородни парични задължения, ако се приеме, че длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане/ не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е от значение за настоящото дело. Въпросът касае приложението на чл.76, ал.1 ЗЗД относно реда за погасяването на множество еднородни задължения, който в настоящия случай не намира приложение поради следното: Действително, в платежното нареждане от 31.10.2014 г. /намиращо се на стр.60 от делото на първоинстанционния съд/ длъжникът [фирма] е посочил, че плаща сумата от 160 000 лв. по 4 фактури: фактура № 1228 от 27.02.2014 г., фактура № 1230 от 23.04.2014 г., фактура № 1237 от 23.07.2014 г. и фактура № 1239 от 04.08.2014 г. Трите от тези четири фактури са за изпълнение само на едно задължение на [фирма] към [фирма]: това по споразумението от 23.10.2014 г. за връщане на получените авансово по развалените поради неизпълнение договори за доставка на слънчоглед суми в общ размер от 289 140 лв. /по фактури № 1228 от 27.02.2014 г. за 46 000 лв., № 1229 от 10.04.2014 г.- за 45 000 лв., № 1230 от 23.04.2014 г. за 73 440 лв., № 1239 от 04.08.2014 г. за 68 800 лв. и № 1240 от 11.08.2014 г. за 55 900 лв./. Макар като основание за плащане в платежното нареждане длъжникът [фирма] да е посочил и фактура № 1237 от 23.07.2014 г. за 200 кг. царевица, не може да се приеме, че с това плащане е погасено задължението за връщане на получената по тази фактура сума, доколкото това задължение към този момент все още не е било възникнало: плащането на сумата 160 000 лв. по платежно нареждане от 31.10.2014 г. е извършено на 31.10.2014 г., докато задължението за връщане на сумата по фактура № 1237 от 23.07.2014 г. е възникнало едва на 12.11.2014 г., когато страните са сключили споразумението за разваляне на договорите за доставка на царевица и връщане на даденото по тези договори. Тоест, към 31.10.2014 г. [фирма] е имало само едно задължение към [фирма] /това за връщане на полученото по развалените със споразумението от 23.10.2014 г. договори за доставка на слънчоглед/ и следователно не се касае за погасяване на множество задължения, поради което разпоредбата на чл.76, ал.1 ЗЗЗД няма приложение.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по третия поставен въпрос: при липса на доказателства за извършено престъпление и наличието на отказ за образуване на досъдебно производство за престъпление по чл.143 НК, допустимо ли е в гражданския процес, във връзка с направено възражение за унищожаемост на договор като сключен при заплашване и измама, установяването на фактическите състави на заплашването по чл.30 ЗЗД и измамата по чл.29 ЗЗД. Този въпрос също не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Въззивният съд не е приел, че е недопустимо в гражданския процес установяването на фактическите състави на заплашването по чл.30 ЗЗД и измамата по чл.29 ЗЗД, когато е налице отказ за образуване на досъдебно производство за престъпление по чл.143 НК. Напротив, приел е, че въпреки наличието на отказ за образуване на наказателно производство по чл.143 НК, направените от ответниците възражения за унищожаемост на споразумението от 12.11.2014 г. поради заплашване и измама са допустими. Предявеният иск е уважен не защото тези възражения са недопустими, а защото са останали недоказани.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Варненския апелативен съд не следва да бъде допускано.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78 ГПК касаторите дължат на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1600 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 74 от 23.03.2016 г., постановено по в.т.д.№ 15 от 2016 г. на Варненския апелативен съд, търговско отделение.
ОСЪЖДА А.“ О. със седалище и адрес на управление [населено място], [община], [улица] А. Г. Х. със същия адрес да заплатят на [фирма] със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, офис № 4, чрез адв.Б. Д. на основание чл.78 ГПК сумата 1600 лв. /хиляда и шестстотин лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.