Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
3353_16_opr_288_108zs_79zs_morat
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 594
София, 06.12.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 3353 /2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по касационна жалба на касационна жалба на Д. Г. Д. срещу въззивно решение от 05.04.2016 г. по възз.гр.д. № 13296/2013 г на Софийски градски съд, г.о., ІІ а възз. с-в, с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен искът по чл. 108 ЗС, предявен от Д. Г. Д. срещу Столична община, за два поземлени имота в [населено място], [община] поляна.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна Столична община оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост, за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено следното:
Основанието на исковете е придобивна давност, ищецът твърди, че е владял имотите по устно споразумение с роднините му. Имотите са част от дял, който е получил чичото на ищеца от делба по силата на разделителен протокол от 1943 г. Имотите се ползвали първо от бабата на ищеца за периода от 1947 – 1973 г., а след това от ищеца и семейството му.
За процесните имоти не са представени актове за общинска собственост, но са представени доказателства, че същите са отчуждени и обезщетени от собственика с протокол с посочен номер и дата през 1972 г. Съгласно представената от ответника преписка собственикът е получил обезщетение за всичките четири имота (по първоначалната искова молба, впоследствие исковете са разделени).
За единия от имотите (с площ от 1468 кв.м.) съдът е приел, че по твърдения на ищеца към момента на предявяване на иска (с правно основание чл.108 ЗС) той се владее от ищеца. За него са събрани доказателства, че е владян от ищеца повече от 10 години. Съдът е приел, че независимо от изложеното осъществяваната от ищеца фактическа власт върху имота с площ от 1468 кв.м. не може да се свърже с последиците на оригинерното придобиване по с смисъла на чл.79,ал.1 ЗС, тъй като по делото е установено и неопровергано обстоятелството, че този имот е бил държавна собственост след 1972 г. и по отношение на него е била налице законовата забрана за придобиването му по давност по чл.86 ЗС. За вещите – частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизането в сила на изменението на чл.86 ЗС ДВ бр.33 /1996 г. принципно е възможно оригинерно придобиване, като давностният срок започва да тече от 01.06.1996г., но давността е спряна с приемането на § 1 от ПЗР към ЗИДЗС през 1996 г. и с всички последващи изменения този срок е продължаван. Ето защо за периода след 1996 г. до предявяване на исковата молба през 2010 г., е налице мораториум за придобиване по давност на държавни и общински имоти и само на това основание искът е неоснователен.
По отношение на предявения ревандикационен иск за другия имот с площ от 658 кв.м. не е доказана при условията на пълно и главно доказване осъществяване на от ответника фактическа власт. Не е доказана и пасивната легитимация на ответника Столична Община. По делото липсват доказателства кое лице осъществява фактическа власт върху този имот и от кога, нито се установили твърденията на ищеца за осъществявано от СО владение чрез наемател.
Жалбоподателят е извел следните правни въпроси:
Отразен като довод за неправилност – въззивният съд е отразил в мотивите си само проверяваща, а не решаваща правораздавателна дейност, като е извършил просто една констатация, че ищцата е заплатила стойността на претендираните разноски и налице ли е съгласие, т.е. решение на общо събрание на етажна собственост. Твърди се противоречие с приетото с т.19 от ТР № 1 /04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС
Този довод няма връзка с обжалваното решение и с конкретния спор, който е по искове с правно основание чл.108 ЗС за дворни места, а не за разноски за етажна собственост. Очевидно е, че доводът се отнася до друго дело.
Доколкото е допустимо този неотносим довод да бъде уточнен като процесуалноправен въпрос по реда на т.1 от ТР № 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС със следното съдържание : дали въззивният съд е следвало да отрази в мотивите си решаваща правораздавателна дейност, а не само проверяваща такава в противоречие с приетото с т.19 от ТР № 1 /04.01.2001 г.., то следва да се приеме, че въпросът не е обуславящ, тъй като мотивите на въззивния съд отразяват именно решаваща, а не проверяваща дейност.
Жалбоподателят извежда и въпроси (отразени са по-нататък), за които твърди, че са материалноправни, а по-нататък, че са и процесуалноправни и че осъществяват основания по чл.280,ал.1,т.2 ГПК без да сочи съдебни решения (в които въпросите да са разрешени по различен начин).
Тъй като жалбоподателят не е посочил, нито приложил съдебни решения, в които да се съдържат разрешения на изведените въпроси, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
По-нататък жалбоподателят е преписал същите въпроси с твърдение, че те са от значение за точното прилагане на закона – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК:
· Следва ли въззивният съд да прави самостоятелна преценка относно общинския характер на имоти, вследствие на отчуждителна преписка.
Този въпрос се свежда до въпроса дали съдът е следвало да обсъжда релевантен за спора факт, по който страните спорят и е разрешен в съответствие с установената практика, за съществуването на която твърди и жалбоподателят (по-горе) – че съдът следва да отрази в мотивите на решението си изводи относно релевантни за спора факти, по които страните спорят, въз основа на самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. Самият жалбоподател се позовава на практиката, на която съответства разрешението на въззивния съд. Не твърди, че тази практика е създадена поради неточно тълкуване, нито че е създадена по правни норми, които са непълни, неясни и противоречиви, нито, че законодателството и обществените условия са изменени и това налага осъвременяването на съдебната практика. Поради това с този въпрос не е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
· Следва ли да има съставен задължително А. (акт за общинска собственост), за да се установи общински частен характер на имота, или може да се направи извод за това въз основа на косвени доказателства.
Въпросът не е обуславящ, защото доказателствата за отчуждаването на имота от държавата не са косвени доказателства за собствеността на държавата.
· Наличието на отчуждителна преписка за имот води ли задължително до извод, че този имот и към настоящия момент следва да се приеме за общински или съдът следва да се убеди в това с всички доказателствени средства.
Въпросите са два. Първият не е обуславящ, защото съдът не е приел, че наличието на отчуждителна преписка води задължително до извод, че имотът е станал държавен (а после общински), а е приел извода, че имотът е станал държавен, а после общински, въз основа на обсъждането на доказателствата в преписката. Въпросът дали съдът следва да се убеди в това (че имотът е общинска собственост) с всички доказателствени средства не е обуславящ, защото не са представени доказателства за различен извод, които съдът да не е обсъдил.
· Може ли чрез законодателни промени да се спира течението на давността, за кои имоти законодателят е въвел спирането на течението на давността и такъв текст не противоречи ли на Конституцията на Република България, която установява неприкосновеността на частната собственост, както и в противоречие с чл. 120 ЗЗД.
Въпросът не е обуславящ, доколкото забраната за придобиване по давност чрез владение не се отнася до вече придобита и затова неприкосновена собственост. Сочената забрана е в защита на собственици, а не на владелци, които искат да придобият (чужда) собственост и затова позоваването на нея няма връзка със спора.
· Коя разпоредба е приложима – чл. 120 ЗЗД или пар.1 от ПЗР към ЗИД ЗС, по отношение на имоти, които необезпокоявано се ползват от физически и юридически лица, без да има изрични писмени доказателства за техния общински или държавен характер;
И този въпрос не е обуславящ, доколкото въззивният съд е приел обратното – че има доказателства за това, че процесните имат са отчуждени и обезщетени от собственика с протокол с посочен номер и дата през 1972 г., а отчужденият собственик е получил обезщетение за отчуждението.
· Допустимо ли е правораздавателен орган да извършва преценка, че един имот има характер на общински, ако не е представен А.. Този въпрос е разновидност на първите три, обсъдени по-горе.
След това жалбоподателят излага доводи за неправилност на решението, които не подлежат на разглеждане в производство по чл.288 ГПК и сочи определение на ВКС, постановено в производство по чл.288 ГПК, което не представлява съдебна практика, която може да обоснове основание по чл.280,ал.1 ГПК съобразно приетото с ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС.
От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Насрещната страна претендира да и бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, представлявана е от юрисконсулт. С оглед изхода от това производство искането и е основателно за сумата 600 лева, определена съгласно чл.7,ал.2,т.4 вр. чл.9,ал.2 от НМРАВ.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 05.04.2016 г. по възз.гр.д. № 13296/2013 г на Софийски градски съд, г.о., ІІ а възз. с-в., по касационната жалба на Д. Г. Д..
Осъжда Д. Г. Д. да заплати на Столична община сумата 600 (шестстотин) лева юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.