4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 922
София, 12.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева т.д. № 60039 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя С. Д., чрез адв. А. С., против решение № 8 от 19 февруари 2016 г., постановено по в.т.д. № 687/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Шумен, с което е отменено решение № 751 от 4 октомври 2013 г., постановено по гр.д. № 304/2013 г. по описа на районния съд в гр. Шумен и е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД, за признаване на установено, че съществува вземане в полза на ищеца в размер на 23769,96 лева, представляващи 23469,96 лева получена от ответника сума на неосъществено основание и 300 лева лихва за забава за периода 26.07.2012 г. – 19.09.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.09.2012 г. до окончателното й изплащане, и са присъдени разноски.
В касационната жалба се подържат всички основания по чл. 281, т. 1 ГПК за неправилност на въззивното решение. Сочи се, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила като е разпределил неправилно доказателствената тежест между страните по спора и е сторил това в противоречие със закона и задължителната практика на ВКС. Поддържа се, че ответникът не е доказал съществуването на конкретен договор с постигнато съгласие по всички негови съществени елементи и не е доказал изпълнението на този договор от своя страна. Въз основа на това, според жалбоподателя, съдът правилно е приел, че не съществува договорна връзка между страните, но е достигнал до неправилния извод, че това обстоятелство е ирелевантно за основателността на предявения иск. В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат процесуалноправни и материалноправни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя М. М., чрез адв. Б. Б., излага становище за недопустимост на касационно обжалване и неоснователност на жалбата.
В обжалваното въззивно решение съдът взема предвид преведената от ищцовото дружество на 21 април 2012 г. по банковата сметка на ответника сума от 23469,96 лева с основание за превода „аванс по договор“, поканата от 16 юли 2012 г. до ответника да върне получената от него сума в седемдневен срок поради обстоятелството, че договорът, във връзка с който е преведен авансът, не е реализиран по обективни причини, даденият от ответника отговор от 20 юли 2012 г. за отказ да върне аванса и заявлението му, че в разумен срок ще предложи нова оферта на ищеца, която е съобразена със спада на цените и че е закупило необходимите за изработването на съответната система материали. Съобразени са и счетоводните експертизи, според които процесното плащане в размер на 23469,96 лева е постъпило по сметката на ответното дружество на 23 април 2012 г., осчетоводено от ответника като „аванс“ и на основание издадена фактура от 24 април 2012 г.; към 31 май 2012 г. материалите, необходими за изпълнението на бъдещия договор, били закупени и заприходени при ответното дружество с обща стойност в размер на 273284,24 лева. Предявеният иск е квалифициран като такъв по чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД и са обсъдени задължителните указания в ППВС № 1/1979 г. Подчертано е, че за всички хипотези на неоснователно обогатяване по дадената правна квалификация е необходимото невъзможността за изпълнение да е настъпила по обективни причини, без виновното поведение на който и да е от контрагентите, като в процесния случай неоснователността на претенцията се налага още от твърденията на ищеца, с които той обуславя обективната невъзможност за изпълнение на задължението, а именно намалените цени за изкупуване на електроенергия от фотоволтаични централи от 1 юли 2012 г., представляващо съществена промяна в икономическите условия и невъзможност за постигане на търговска печалба, което обезсмисляло строителството на нови обекти. Съдът не приема тези обстоятелства да водят до невъзможност за изпълнение на задължението на длъжника по смисъла на цитираното ППВС. По твърденията за договорна връзка между страните е прието, че между тях няма сключен окончателен договор. Счетено е, че независимо дали се касае за сключен договор или преддоговорни отношения, то и при двете хипотези за основателност на претенцията на ищеца е необходимо наличие на обективна невъзможност за изпълнение на задължението, каквато в случая не се установява. За ирелевантно е прието направеното възражение от ответната страна за разваляне на договора поради виновно неизпълнение от ищеца, както с оглед на установената липса на окончателен такъв, така и предвид предмета на делото, ограничен от заявеното от ищеца основание по чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД.
Касационният съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. :
Обуславящото значение на поставения първи процесуалноправен въпрос относно разпределението на доказателствената тежест по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, касаторът аргументира с приетото от въззивния съд становище, че за основателността на претенцията на ищеца същият трябва да докаже и обективна невъзможност за изпълнение на задължението за осъществяване на основанието, на което е извършено даването на паричната престация. Зачитането на последиците от недоказването на обективна безвиновна невъзможност за изпълнение на облигационното задължение по иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД не е резултат от неправилно разпределяне на доказателствената тежест, а от приложението на материалноправната норма на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Преценката за това кои са правнорелевантните факти при дадената правна квалификация на иска касае приложението и тълкуването на материалноправната норма, а тяхното подвеждане под хипотезата й е резултат на прилагането на логическите правила и опита. В случая съдът е извършил оценка на установените по делото обстоятелства – водените преговори и причините, поради които страната се е отказала от сключването на бъдещия договор и въз основа на тях е възприел извода, че липсата на постигнато съгласие не изпълва хипотезата на неосъществено основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. второ ЗЗД.
За втория от поставените въпроси – за съставомерността на неоснователното обогатяване в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД, невъзможността за изпълнение трябва ли да е настъпила по обективни причини без виновното поведение на който и да е от контрагентите, касаторът поддържа, че е разрешен в противоречие със задължителната практика, намерила израз в ППВС № 1/1979 г. Излагат се доводи, че цитираното постановление въвежда като условие за приложението на чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД само невъзможността за изпълнение, а не обективната или невиновната невъзможност за изпълнение на престацията, така както е приел в обжалваното решение въззивният съд. В цитираното ППВС се сочи невъзможност за изпълнение, която погасява облигационното отношение. Теорията и практиката са последователни във виждането си, че невъзможността за изпълнение, която погасява облигационно отношение, е само обективната и безвиновната невъзможност. Виновната невъзможност е субективна и тя не погасява задължението в облигационното правоотношение, а напротив, поражда отговорност за неизпълнението му наред с него, когато кредиторът има интерес от изпълнението, или вместо него, когато дължимото е вече безполезно за кредитора.
Касационно обжалване не следва да се допусне и по третия от поставените въпроси – за основателността на претенция за неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД, необходимо ли е наличие на обективна невъзможност за изпълнение на задължението на някоя от страните и чия е доказателствената тежест за установяване на този факт. Питането дали обективната невъзможност за изпълнение е необходимо условие за уважаването на иска по чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД намира своя отговор в ППВС № 1/1979 г., на което въззивният съд се е позовал в решението си. Нормата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е предмет на дългогодишно приложение и по нея има достатъчно съдебна практика, която изяснява смисъла и приложното й поле. Касаторът не обосновава необходимост от преразглеждането на установената практика, нито сочи промени в обществените условия или законодателството, които по смисъла на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, да налагат създаването на нова съдебна практика с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото. По тежестта на доказване при иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД няма колебания в съдебната практика, като се следва принципът на чл. 154, ал. 1 ГПК.
С оглед изхода на делото, разноски следва да бъдат присъдени в полза на ответника по касационната жалба, сторени за адвокатско възнаграждение. Направеното от касатора възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение касационният съд в настоящият си състав намира за основателно. На ответника в касационното производство следва да бъде присъдена сумата от 932,25 лева на основание чл. 7, ал. 2, т. 4, вр. чл. 9, ал. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8 от 19.02.2016 г., постановено по търг.д. № 687/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Шумен.
ОСЪЖДА [фирма], Е.[ЕИК], да заплати на [фирма], Е.[ЕИК], сумата от 932,25 лева разноски за касационната инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: