1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 942
гр.София, 20.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четиринадесети декември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3606/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 47 от 21.03.2016 г. по гр.д.№ 21/ 2016 г. С него е обезсилено решение на Смолянски окръжен съд по гр.д.№ 38/ 2015 г., след което е прекратено производството по предявените от дружеството – жалбоподател искове против М. Н. О., чрез неговата майка и законен представител Г. М. М., квалифицирани по чл.59 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД.
От изложението на жалбоподателя по чл.284 ал.3 т.1 ГПК следва да бъде уточнен, съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, процесуалноправният въпрос преклудира ли се възражението на работодателя по чл.200 ал.4 КТ, ако първоинстанционният съд не е дал конкретни и ясни указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от представяне на доказателства по тях. Касаторът поддържа, че този въпрос е разрешен в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната по касация страна оспорва жалбата с доводи по същество, а по искането за допускане на обжалването, без конкретни съображения, моли да не бъде уважавано.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел за установено, че през 2011 г., като работник на [фирма], при трудова злополука, починал наследодателят на ответника – Н. М. О.. С влязло в сила решение на Върховния касационен съд, ІІІ г.о. по гр.д.№ 7182/ 2013 г. [фирма] е осъдено на основание чл.200 ал.1 КТ да заплати на М. Н. О. 80 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща му, настъпила вследствие трудовата злополука. Работодателят е изпълнил съдебното решение и платил дължимото обезщетение, като същевременно М. Н. О. получил плащане в обезщетение на вредите, настъпили от трудовата злополука, и от [фирма] в размер 42 411,60 лв. Това плащане било извършено преди да бъде предявена исковата молба, образуваното производство по която приключило с горепосоченото решение на Върховния касационен съд, ІІІ г.о. по гр.д.№ 7182/ 2013 г. Пред първата инстанция, разглеждаща иска по чл.200 ал.1 КТ, работодателят (ищец в настоящето производство) въвел твърдение, че М. Н. О. е получил плащане по поддържана от него застраховка с покрит риск „трудова злополука” при [фирма]. Той обаче не представил доказателства в подкрепа на това си възражение и платеното застрахователно обезщетение не било приспаднато при определяне на размера на обезщетението по чл.200 ал.1 КТ. При така установените факти от правна страна въззивната инстанция извела, че работодателят не може да претендира изравняване на неоснователно обогатяване, произтекло от неприспадането на полученото от М. О. застрахователно обезщетение от размера на присъденото обезщетение по чл.200 ал.1 КТ. Той е разполагал с възможността да докаже възражението си по чл.200 ал.4 КТ в производството по предявения срещу него иск за заплащане на обезщетението за неимуществени вреди. Като не е сторил това, работодателят е изгубил възможността да прави същото възражение след влизане в сила на съдебното решение. Предявените искове са недопустими и производството по тях следва да бъде прекратено.
С оглед тези мотиви на въззивната инстанция, поставеният от касатора процесуалноправен въпрос не е включен в предмета на делото и не е обусловил правните разрешения на въззивния съд. Съдът по същество е извел недопустимостта на предявените искове не от наличието или липсата на указания на първата инстанция за подлежащите на доказване факти, тежестта на доказване и наличието на доказателства по приключилото исково производство. Той е приел исковете за недопустими, защото е влязло в сила решението, с което спорът по чл.200 ал.1 КТ е разрешен. Въпросът преклудира ли се възражението на работодателя по чл.200 ал.4 КТ, ако първоинстанционният съд не е дал конкретни и ясни указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от представяне на доказателства по тях, би бил релевантен само във висящо производство по иска по чл.200 ал.1 КТ. След като това производство е приключило с влязло в сила решение, което не е отменено по реда на чл.303 и сл. ГПК, евентуално допуснатите в хода му процесуални нарушения нямат никакво отношение към формираната със съдебния акт сила на пресъдено нещо. В този смисъл е и съдебната практика, на която самият касатор се позовава и която касае неизпълнение на служебните задължения на съда по висящи дела, решенията по които са обжалвани пред ВКС, но не и дела, по които съдебните решения са влезли в сила.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на обжалваното решение до касационен контрол и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 47 от 21.03.2016 г. по гр.д.№ 21/ 2016 г.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], Е.[ЕИК], да заплати на М. Н. О., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], чрез неговата майка и законен представител Г. М. М., 2 450 лв (две хиляди четиристотин и петдесет лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: