О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 927
София, 22.12.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 04.10.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 101 /2016 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 191 от 22.06.2015 г., по в.т.д.№ 199/2015 г., с което е обезсилено решение № 168/23.12.2014 г., по т.д.№ 130/2014 г. на Шуменския окръжен съд в частта, с която се признава за установено, че Н. И. И. от [населено място], общ. В. дължи на „Ю. -БЪЛГАРИЯ” АД, гр.София общо сумата 77 376.46 швейцарски франка и 290 лв., от която – главница 71 180.36 швейцарски франка, 5 647.72 швейцарски франка договорна лихва за периода 17. 11. 2010 г. – 19.04.2012 г., 548.38 швейцарски франка договорни такси и 290.00 лв., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 19.04.2012 г. до окончателното и изплащане и производството по делото е прекратено.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационната обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: „Как следва да се тълкува разпоредбата на чл. 417, т.2 ГПК:
1. Спрямо субекта, т.е. определящо е субективното качество на изрично изброените от законодателя три вида заявители- държавни учреждения, общини и банки, без значение вида на вземанията им и техния произход ? „ и
2. Спрямо вида на вземането, т.е. неговия произход, с оглед субекта, от който /сделката чрез която/ държавното учреждение, Общината или Банката евентуално е получила правото да търси удовлетворяване на това вземане?”.
Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на ВКС е цитирано ТР № 4 от 18.06.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Противоречието в съдебната практика по поставените правни въпроси е обосновано с възприетото различно становище, спрямо даденото разрешение в обжалвания съдебен акт, в определение на СГС от 29.05.2012 г., по ч.гр.д.№ 7139/2012 г..
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК касаторът е аргументирал с необходимостта от промяна на формираната съдебна практика, която е неправилна, тълкува стеснителна сочената разпоредба и не отговаря на усложнената обществена обстановка, с постоянно намаляващ стоков и паричен обем и изключително динамично развитие на взаимоотношенията между правните субекти/ местни и международни/ и техните бюджетни и бизнес нужди, изискващи да не се ограничава кръга на сделките, респ. вземанията за които групите лица по чл.417, т.2 ГПК могат да ползват привилегията на незабавното изпълнение, ако тези вземания се установяват чрез съответните документи и/ или се водят в счетоводните им регистри и бъдат удостоверени пред съда с извлечение от тези счетоводни регистри.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК – основна и допълнителни. При условията на евентуалност е изразила несъгласие и с касационните оплаквания, като счита решението на Варненския апелативен съд за съобразено със закона и доказателствения материал по делото.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови решението си, предмет на подадената касационна жалба, Варненският апелативен съд е приел, че ищецът не е активно процесуално легитимиран да предяви установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК па ч.гр.д.№ 224/ 2012 г. на ВПРС и изпълнителен лист от 23.05.2012 г., прехвърлено му с договор за цесия от търговец, който не попада в кръга на изрично изброените в чл.417, т.2 ГПК правни субекти. Изложени са съображения, че с визираната законова разпоредба е създадена облекчена процедура в едно самостоятелно защитно съдебно производство, каквото е заповедното, за разрешаване започването на принудително изпълнение по отношение на заявени като безспорни вземания на лимитативно и изчерпателно изброени от законодателя субекти –държавни учреждения, общините и банките, когато тези вземания се основават на документ, или на извлечение от счетоводните книги на последните, като кредитор. Следователно обстоятелството, че в разглеждания случай Банката – ищец не се е позовала само на права, възникнали директно за нея в качеството и на кредитодател по договор за банков кредит, отпуснат на Н. И. под формата на кредитен лимит в швейцарски франкове, но и на сключените след банковата сделка различни по вид договори: цесия от 16.10.2008 г. с цедент [фирма], [населено място] и цесионер [фирма], три допълнителни споразумения между длъжника и цесионера за капитализация на първоначалния дълг по кредитния договор и на последващ първата цесия договор за прехвърляне на промененото вземане от 17.11.2011 г. с цедент – [фирма] и цесионер – [фирма],според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключва наличие на процесуална възможност за ползване от страна на заявителя на облекчения ред, осигуряващ незабавно принудително изпълнение срещу длъжника за цедираното му от трето лице – небанкова институция, вземане, което освен това е различно по вид, размер и условия за погасяването му от произтичащото от договора за кредит.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приема, че поставените от касатора правни въпроси, като включващи се в предмета на възникналия правен спор и обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, обосновават общата главна предпоставка за достъп до касация, според дадените задължителни разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. относно вложеното в нея съдържание.
Неоснователно е позоваването на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Цитираното от касатора ТР № 4 от 18.06.2013 г. на ОСГТК на ВКС в случая е неотносимо, доколкото със същото не е даден конкретен отговор на така формулираните от жалбоподателя въпроси на материалното право.
Възприетото от въззивния съд разрешение, обаче, е в пълно съгласие със задължителната практика на касационната инстанция, формирана по реда на чл.274, ал.3 ГПК, обективирана както в определение № 1161 от 28.12.2012 г., по ч.т.д. № 865/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС, така и на другите, посочени в обжалваното въззивно решение съдебни актове. Според тази практика на ВКС, имаща задължителен за съдилищата в страната характер, която настоящият съдебен състав изцяло споделя, не може Банката- цесионер да иска издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, каквато заповед не би могъл да иска цедентът- небанково ЮЛ. Разпоредбата на чл.417, т.2 ГПК предоставя облекчена процедура за защита на лимитативно посочени от законодателя правни субекти- държавни учреждения общини и банки да получат заповед за изпълнение и изпълнителен лист, когато вземането се основава на документ или извлечение от счетоводните им книги. Ц. се установява с други документи, различни от извлечението от счетоводните книги, които не са предвидени нито в чл.417 ГПК, нито в нормите на специалния ЗКИ. Затова, когато вземането срещу длъжника, основано на банкова сделка между последния и конкретна Банка, впоследствие е прехвърлено от същата на трето лице- небанкова институция, което по- късно, но вече в качеството си на цедент го е цедирало на същата тази Банка, като цесионер, то освен, че вземането е променено спрямо първоначалното, произтичащо от кредитния договор, щом цедентът не би могъл да ползва уредения в заповедното производство – чл.417, т.2 ГПК ред за защита, тъй като не попада в изрично и лимитативно изброените от законодателя субекти, не би могла да се ползва от него и Банката- цесионер, която е получила заявеното вземане по силата на договор за цесия.
При наличие на задължителна съдебна практика селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо, поради което цитирания от касатора съдебен акт на СГС , илюстриращо същото не следва да бъде обсъждан.
Недоказано е и основанието за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, визираният критерий за селекция би бил налице тогава, когато се касае за приложение на законова норма, по която липсва съдебна практика, или тази практика, макар и непротиворечива, е неправилна и следва да бъде изоставена, както и когато приложимата разпоредба е неясна и се налага тълкуването й. Тези изисквания в настоящия случай не са осъществени, тъй като във вр. с приложението на разпоредбата на чл.417, т.2 ГПК е формирана задължителна съдебна практика, по отношение на която няма доказана обществена и правна необходимост да бъде променена, към които житейските разбирания на касатора за икономическа целесъобразност са ирелевантни.
Пълномощниците на ответника Н. И. И. от [населено място], общ. В. в срока по чл.287,ал.1 ГПК са претендирали заплащане на деловодни разноски на осн. чл.38, ал.1, т.2 от Закон за адвокатурата и Наредба № 1/2004 г. на ВАС, но искането им е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение, поради следното:
По делото липсват доказателства, сочещи на затруднено за материално състояние на ответника и предвид сключения между Н. И. и адв. Л. П. договор за правна защита и съдействие от 21.03.2014 г., касаещ защитата на последния, като страна по т.д.№ 130/2014г. на Ш., постановеното решение по което е обезсилено с обжалвания съдебен акт на Варненския апелативен съд / л.66/, с договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение от 1 600 лева положителен извод за наличие на предпоставките на чл.38, ал.1, т.2 от Закон за адвокатурата не би могъл да се направи, а преценката за същите не е предоставена единствено на осъществяващия защитата на страната адвокат, без доказването им в процеса.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 191 от 22.06.2015 г., постановено по в.т.д.№ 199/2015 г., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: