О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 932
София, 27.12.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 11.10.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 352 /2016 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 319 от 27.10.2015 г., по в.т.д.№ 395/2015 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Старозагорския окръжен съд № 47 от 02.02.2015 г., по т.д.№ 13/2014 г., при условията на чл.271, ал.1 ГПК, е осъден касатора, в качеството му на ответник по спора, да заплати на основание чл.208, ал.1 КЗ/ отм./ на П. Р. М.- гражданин на Република Германия, сумите: 32500 лева – обезщетение по договор за имуществена застраховка „Автокаско”, обективиран в застрахователна полица № 025А0910012047929252172 от 19.04.2011 г. в размер на – действителната пазарна стойност на л.а. марка ВМV Х5 с ДК [рег.номер на МПС] към датата на настъпване на застрахователно събитие „кражба”, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба 20.12.2012 г. до окончателното и изплащане; 5475.86 лв. – мораторна лихва за периода от 05.05.2011 г. до датата на исковата молба, 6119.99 лв. – деловодни разноски за двете инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че при договорено между съконтрахентите отлагателно условие, изрично предвидено в застрахователния договор, за пораждане на действието му по см. на чл.187 КЗ/ отм./ за покритите рискове, то ненастъпване на последното не изключва отговорността на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие. Поддържа се също, че неизпълнение на задължението на застрахования за подновяване маркирането на застрахованата вещ – автомобил се явява съществено за риска на застрахователя, преценено от двамата съконтрагенти още към момента на сключването му, което изключва правна възможност за повторност на тази преценка от решаващия съд и като не е съобразила горното въззивната инстанция е тълкувала неправилно и волята на същите, обективирана както в конкретните договорни клаузи, така и в ОУ на застрахователя – порок, налагащ отмяна на постановения съдебен акт.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба, касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право, които доуточнени в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС са: 1. „ Представлява ли отлагателно условие по см. на чл.187 КЗ/ отм./ относно влизане в сила на застрахования договор по застраховка „Автокаско” за рисковете „кражба” и „грабеж”, ако в договора е изрично уговорено, че те не се покриват до поставянето на аларма, извършване на пасивна маркировка и подновяване на информационното обслужване, независимо от плащане на застрахователната премия?”; 2.”Неизпълнение на задължението на застрахования, касаещо поставянето на аларма, извършване на пасивна маркировка и подновяване на информационното обслужване, поради непосочване място от застрахователя на което да бъде извършено, представлява ли виновно неизпълнение на задължението на застрахования, предвид разпоредбите на чл.302 ТЗ, чл.1, ал.1, т.6 ТЗ, чл.286 ТЗ и чл.287 ТЗ и следва ли да се приеме, че застрахованият е бил „добросъвестен”, респ.”добър търговец”? и 3.” Приложима ли е разпоредбата на чл.211 КЗ/ отм./ в случаите, когато договорът не е влязъл в сила изцяло, или за определени рискове, поради предвиденото в него отлагателно условие за същите по реда на чл.187 КЗ/ отм./?”
Като израз на визираното противоречие със задължителната съдебна практика са цитирани конкретни решения на отделни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по основателността на искането за достъп до касация и при условията на евентуалност срещу въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение за уважаване на предявените срещу касатора искове: с правно основание чл.208, ал.1 КЗ / отм./ до размера на присъдените суми – 32500 лв., представляваща застрахователно обезщетение по застраховка „Автокаско”, обективирана в комбинирана застрахователно полица № А0910012047920252172, отговарящо на действителната пазарна стойност на застрахованата вещ л.а. марка”ВМV Х5” с ДК [рег.номер на МПС] и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 5 475.86 лв. – обезщетение за забава в плащането на дължимото застрахователно обезщетение за периода 05.05.2011 г. – 20.12.2012 г. въззивният съд е счел, че в случая са налице предпоставките на закона за ангажиране договорната отговорност на застрахователя за безспорно настъпилото застрахователно събитие „кражба” – покрит със застрахователния договор застрахователен риск, съгласно договорената клауза „Разширено покритие”, включваща всички изброени в ОУ рискове, вкл. „кражба и грабеж”. Позовавайки се на разпоредбата на чл.187 КЗ/ отм./ и на конкретно договорените между съконтрахентите условия на застрахователния договор решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е отрекъл в случая да е приложимо общото правило на чл. 25 ЗЗД и процесната имуществена застраховка да е сключена под отлагателно условие, при което действието и да е поставено в зависимост от едно бъдещо несигурно събитие досежно покриване на конкретните рискове „кражба” и „грабеж”. Изложени са съображения, че доколкото застрахованият лек автомобил е притежавал пасивна маркировка още при предходната застраховка „Автокаско”, валидна до 27.04.2010 г. и сключена със същия застраховател, вкл. е заплатил и такса за информационно обслужване, то е несъмнено, предвид техническата и характеристика,то тя е съществувала и при сключване на следващия застрахователен договор, при действието на който на 18. 01. 20111 г. е настъпило застрахователното събитие „кражба на МПС”. В този см. подновяването на пасивната маркировка на автомобила, според Пловдивския апелативен съд, касае единствено внасяне на допълнителна такса, като значението и всъщност е до влизане в сила на новелата на чл.186а КЗ/ отм./, обнародвана в ДВ бр.51/2011 г. Според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, с безспорно установеното в хода на делото наличие на фабрична алармена система на процесния лек автомобил и съществуващата към датата на настъпване на застрахователното събитие пасивна маркировка допълнителното условие за покриване на рисковете „кражба и грабеж” е било осъществено, поради което отказът на застрахователя да заплати застрахователното обезщетение се явява незаконосъобразен и в нарушение на поетото със застрахователния договор задължение.
Извън изложеното, според Пловдивския апелативен съд, установеното неизпълнено изискване за подновяване информационното обслужване за пасивна маркировка на автомобила, не е от категорията, задължения на застрахования, които са свързани с увеличаване на риска от конкретното застрахователно събитие – противозаконно отнемане на автомобила и затова то се явява незначително за интереса на застрахователя и съобразно правилото на чл.211, т.2 КЗ/ отм./ не би могло да обоснове правото на застрахователя за неизплащане на застрахователното обезщетение. Допълнително в тази вр. решаващият състав на въззивния съд е изложил и съображения, свързани с неизправността на ответника, като съконтрахент и с неточното изпълнение на задължението му за оказване съдействие на застрахования както относно начина на проверка системите му за сигурност, така за мястото и способа за подновяване на информационното обслужване на автомобила, в каквато насока са били и твърденията в исковата молба, останали необорени в процеса, съобразно въведената с чл.154 ГПК доказателствена тежест.
При определяне конкретния размер на дължимото обезщетение въззивната инстанция се е позовала изцяло на неоспореното заключение на изслушаната автотехническа експертиза за пазарната стойност на застрахованата вещ.
Следователно съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че искането за достъп до касация е неоснователно.
Поставените от касатора правни въпроси, като включващи се в предмета на спора и обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Неоснователно по отношение на същите е позоваването на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
В постановеното по реда на чл. 290 ГПК и имащо задължителен за съдилища в страната характер решение на второ търговско отделение на ВКС № 173 от 22.11.2013 г. по т. д. № 727/2012 г., на което се позовава касаторът наистина е даден отговор на формулираните правни въпроси, но той е в см., че застрахователят по имуществена застраховка няма право да откаже изплащане на застрахователно обезщетение при настъпване на застрахователното събитие, като се позове на факт, за чието съществуване е знаел към момента на сключване и влизане в сила на застрахователния договор. Не е възможно влязъл в сила застрахователен договор, по който е платена дължимата премия, да не осигурява застрахователно покритие за уговорения застрахователен риск.
В случая въззивният съд изцяло се е съобразил с тази задължителна практика, като е отчел обстоятелството, че подписвайки застрахователния договор със знанието, че автомобилът не отговаря на специалните условия за рисковете „кражба” и „грабеж”, установени в Общите условия на застрахователя и възпроизведени в процесната застрахователна полица и е приел заплатената от ищеца застрахователна премия, застрахователят се е съгласил да осигури покритие и срещу риска „кражба”, независимо от факта, че застрахованият автомобил не е имал подновено информационно обслужване за пасивна маркировка” С. М.” и различна от фабричната му алармена система.
В същия см. е и формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК задължителна практика на ВКС, която настоящият съдебен състав изцяло споделя. Според последната страните по застрахователния договор са свободни да уговарят както основанието за носене на отговорност от застрахователя по застраховка „каско”, така и основанията за освобождаване от застрахователна отговорност, но в тази насока са ограничени от законовата регламентация на чл.211 КЗ/ отм./. Затова и обстоятелството, че в разглеждания случай застрахователят нито е твърдял, нито е установил в хода на процеса съществуването на връзка между конкретното настъпило застрахователно събитие и неизпълнение задължението на застрахования за подновяване информационното обслужване за пасивна маркировка на застрахования л.а. е възприето от решаващия съд за достатъчно, за да се отрече правото на ответника, като застраховател , по чл.211, т.2 КЗ/отм./. В подкрепа на възприетото разрешение са и решенията по чл.290 ГПК на ВКС: № 185 от 05.03.3014 г., по т.д.№ 350/ 2012 г. на І т.о. , № 49/29.07.2013 г., по т.д.№ 840/2012 г. на І т.о. и № 32 от 11.08.2014 г., по т.д.№ 1262/2013 г. на ІІ т.о., в които изрично е посочено, че прилагане нормата на чл.211, т.2 КЗ/ отм./ винаги е обусловено от доказване на пряка причинно- следствена връзка между неизпълнението на конкретното задължение на застрахования, обявено за „значително” с оглед интереса на застрахователя по условията на договора за застраховка, от една страна и настъпване на вредоносното събитие – от друга. Поради това и отказът за заплащане на застрахователно обезщетение по чл.211 КЗ/ отм./ е предвиден само като възможност, а не безусловно /решение № 102/ 2.10. 2012 г., по т.д.№ 615/2011 г. на І т.о. на ВКС/ .
Цитираното с касационната жалба решение № 72/12.03.2010 г., по гр.д.№ 905/2009 г. на ІІ г.о. е неотносимо към поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправни въпроси, поради което не следва да бъде обсъждано. В задължителната съдебна практика, съгласно постановките в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не се включват решенията на апелативните съдилища в страната, поради което не подлежи на обсъждане и посоченото от жалбоподателя решение на САпС. То е ирелевантно дори и за основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК / което не е и въведено от касатора/, тъй като при наличие на формирана задължителна практика е въобще неприложимо – т.2 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Следователно доколкото различният правен резултат по отделните съпоставяни съдебни актове , на които касаторът се позовава, съществува , то той е обусловен не от различно дадено от съдилищата тълкуване на разпоредбата на чл.211 КЗ/ отм./ и тази на чл.187 КЗ/ отм./, а от различните факти и обстоятелства по делата и конкретните ангажирани от страните доказателства във вр. с последните.
С оглед изхода на делото в касационната инстанция на ответника следва да бъдат присъдени направените деловодни разноски, претендирани своевременно в срока по чл.287, ал.1 ГПК и възлизащи на сумата 1 800 лв. – реално заплатено и неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК, адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие с адв.Ж.З., който е приложен по делото.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 319 от 27.10.2015 г., постановено по в.т.д.№ 395/2015 год.,по описа на същия съд.
ОСЪЖДА ЗД [фирма], [населено място] да заплати на П. Р. М. – гражданин на Република Германия сумата 1800лв./ хиляда и осемстотин лева/ , деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: