О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4
София, 04.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3166 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по жалбата на Н. ч. „А. К. – 1897 г.”, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от председателя д-р Д. К., чрез адв. А. И., против решение № 2460 от 25 март 2016 г., постановено по гр.д. № 4240/2015 г. по описа на Софийския градски съд, с което се отменя решение № 8441 от 26 август 2014 г., постановено по гр.д. № 55632/2012 г. по описа на районния съд в гр. София и вместо него е признато за незаконно и отменено дисциплинарното уволнение на В. И. З. от [населено място], извършено със заповед от 30.10.2012 г., З. е възстановена на заеманата преди уволнението работа, читалището е осъдено да й заплати 5698 лева обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение, и в тежест на касатора са определени разноски.
В касационната жалба се поддържат всички основания за неправилност на въззивното решение според чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът не е съобразил събраните по делото доказателства, не ги е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност, поради което е достигнал до неправилни и необосновани изводи и неправилно е приложен материалният закон. Касаторът счита, че ищцата не е имала качеството на трудоустроен служител спрямо работодателя си и поради това не се е ползвала със закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ. Съдът не е съобразил, че болничният лист, на основание на който е счел работодателят за уведомен за трудоустрояването, е представен от двете страни по делото, но е с различно съдържание, като в представения от касатора липсва отбелязване за наличие на решение на ТЕЛК, каквото отбелязване е налице в листа, представен от ищцата, като решението на ТЕЛК е издадено два месеца след датата на издаване на болничния лист. Оспорва се изводът на съда, че закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ се прилага независимо от това дали работодателят е бил уведомен за заболяването на работника и независимо от това дали от последния са представени медицински документи, тъй като задължението на работодателя да трудоустрои работника възниква от момента на узнаването на факта на издаване на предписанието на здравните органи, и процедурата е задължителна, независимо дали заеманата от работника длъжност към момента на издаване на решението на ТЕЛК е подходяща за работника или не е, аргумент за което се ползва от чл. 317, ал. 3 КТ. Касаторът не възприема и виждането на съда, че предвид множеството представени болнични листове, издадени преди решението на ТЕЛК и представени на работодателя, се установява, че той е бил уведомен за заболяването на ищцата. Твърди се, че по време на болнични и то нееднократно ищцата е ходила на работа, събирала е членски внос и издавала разписки, но плащанията не са заприходени в касата на читалището, като доказателства за това са открити след постановяване на решението на въззивния съд, но и самият факт на пребиваване на работното място по време на болничен доказва, че ищцата не е дала повод на касатора да счете, че са налице основания за временна нетрудоспособност, още повече за трудоустрояването й. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, включено в касационната жалба, се поддържа наличието на допълнителните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответницата В. И. З. от [населено място], представлявана от адв. М. П., в отговор на касационната жалба оспорва редовността й, предвид липсата на приложено изложение на касационните основания, оспорва липсата на основание за допускане на касационното обжалване и поддържа правилността на обжалваното решение.
Противно на възприетия от първата инстанция извод за неоснователност на претенцията за отмяна на заповедта за дисциплинарно уволнение, въззивният съд приема, че тя е издадена в нарушение на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ – трудовото правоотношение е прекратено без необходимото разрешение от инспекцията по труда, поради което само на формално основание уволнението е отменено. Съдът е основал изводите си на представеното решение на ТЕЛК, с което на ищцата са признати 50% трайна неработоспособност, с противопоказани тежък физически и нощен труд, при изрично отбелязване, че ищцата е работоспособна за заеманата от нея длъжност секретар. Въз основа на горното е прието, че ищцата е трудоустроена, а за работодателя възниква задължението да премести работника на друга подходяща работа само в случаите, че изпълняваната от него работа не е подходяща с оглед противопоказанията за заболяването, от което страда. Тъй като в процесния случай изпълняваната от ищцата работа е подходяща за здравословното й състояние, е счетено, че трудоустрояването по смисъла на чл. 314 КТ е фактически изпълнено. Изрично е посочено, че закрилата има обективен характер и цели защитата на работника по социални и хуманитарни критерии, поради което се прилага независимо от това дали работодателят е бил уведомен за заболяването на работника и независимо от това дали от работника са били представени медицински документи за заболяването, а в случая предвид представените на самия ответник болнични листове се установява, че той е бил информиран за заболяването на ищцата. При тези изводи за основателни са счетени и претенциите по чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 КТ.
Неоснователно е възражението на касатора, че касационната жалба е нередовна, тъй като липсвало изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Изложение в съгласие с изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържа в началната част на самата касационна жалба. Изискването на закона задължава касатора да представи такова, за да бъде проведена процедурата по чл. 288 ГПК, но не е императивно определено, че изложението следва да е отделено в нарочен документ. Процесуалният закон сочи, че към жалбата се прилага и изложение, като няма пречка то да бъде включено и в самата жалба, стига да обема основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
К. съд в настоящия си състав приема, че допускането на касационното обжалване не се обосновава с поставените от касатора правни въпроси.
Касаторът изтъква, че според практиката на ВКС, намерила израз в решение № 75 по гр.д. № 619/2010 г., ІV г.о., и решение № 706 по гр.д. № 2688/2008 г., ІІ г.о., когато има установена намалена трудоспособност, но няма произнасяне по въпроса за трудоустрояването от съответния орган, работодателят не трябва да иска съгласие по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ. В първото от сочените решения на ВКС се дава задължително тълкуване на въпроса нарушен ли е чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ когато работодателят не вземе разрешение от инспекцията по труда, обосновавайки се това, че намалената трудоспособност в решението на ТЕЛК е определена под 50%. Следователно в това решение не е разрешен въпрос, свързан с произнасянето от страна на компетентния орган по трудоустрояването на съответния работник или служител. Във второто сочено решение на ВКС при отговор на въпроса за обхвата на предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ и понятието “трудоустроено лице” по смисъла на тази разпоредба, съдът обвързващо приема, че работникът или служителят придобива качеството “трудоустроен” от момента на издаване на предписанието за трудоустрояване от органите, определени в Наредбата за трудоустрояване и от този момент се ползува от установената в чл. 333 КТ предварителна закрила при уволнение. За да достигне до този извод, ВКС съобразява, че издаденото по реда на наредбата предписание за трудоустрояването на работника или служителя по причина констатирана инвалидизация, която му пречи да полага труд на длъжността, която заема, съгласно разпоредбата на чл. 317, ал. 2 КТ е задължително за работодателя, който е длъжен да не допуска работника или служителя до работата, за която е установено, че не е подходяща за него и да го премести на друга; здравните органи преценяват не само дали е налице причина за трудоустрояване, но издават и нареждане за предприемане на определени действия, представляващи задължителна за работодателя последица от извършената констатация; качеството на лице, което следва да бъде трудоустроено, работникът или служителят придобива от момента на издаване на предписанието. Не само сочената от касатора, но и като цяло еднопосочната практика на ВКС приема, че закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ обхваща всички случаи на трайна намалена работоспособност, независимо дали здравословното състояние на работника е наложило устройването му на нова работа или изпълняваната е без противопоказания за здравето му. Соченото тълкуване изцяло се възприема от настоящия състав на касационния съд, поради което следва да се приеме, че въпросът следва ли да има произнасяне по въпроса за трудоустрояването на работник/служител от съответно компетентния за това орган, за да се полза служителят от защитата по чл. 333, ал. 1 КТ; и ако няма произнасяне относно трудоустрояването, длъжен ли е работодателят да иска от инспекцията по труда предварително съгласие за уволнението, е разрешен от въззивния съд в разглеждания случай напълно в съответствие с практиката на ВКС, след като е прието, че достатъчно условие за ползването на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ е наличието на призната по надлежния ред трайно намалена работоспособност и посочени противопоказания за условията на труд, за да се приеме, че лицето е трудоустроено, и без значение за закрилата е дали работникът заема длъжност за трудоустроен или продължава да изпълнява същата работа, която отговаря на предписаните му условия на труд, в който последен случай се приема, че трудоустрояването е фактически осъществено.
По втория въпрос: по какъв начин (какъв е редът) работодателят да бъде уведомен за постановено от ТЕЛК решение, съответно за трудоустрояване на свой работник/служител, практиката на ВКС, заявена от касатора (сочат се само по-горе цитираните решения на ВКС), не дава отговор. Съответно обаче на константното тълкуване на закона е поддържаното от въззивния съд разбиране в обжалваното решение, че закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ има обективен характер и се прилага без значение дали работодателят е бил уведомен за заболяването на работника и дали работникът е представил съответните документи, с единствено изключение в случаите, когато съответната информация е искана от страна на работодателя, но работникът умишлено е укрил наличието на заболяване, за което се предвижда закрила. ВКС обаче категорично приема, че разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда, вменява на предприятието, респективно работодателя, да събере информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от болести, посочени в ал. 1 на визираната правна норма (сравни например решение № 44 по гр.д. № 4497/2013 г., ІV г.о., ВКС), а не е установено по делото и не се и твърди работодателят да е изискал от ищцата информация за заболяванията, от които страда, респективно – ищцата да е укрила от него съответното обстоятелство.
Накрая се пита трябва ли в мотивите на решението си съдът да обсъди и съобрази всички събрани по делото доказателства. Касаторът поддържа, че необсъждането на събраните по делото доказателства е довело до неправилни и необосновани изводи на съда и до неправилно прилагане на материалния закон. Несъмненият положителен отговор на въпроса в съзвучие с изобилната съдебна практика по този въпрос не предпоставя допускането на касационното обжалване, тъй като въззивният съд в обжалваното решение е обсъдил релевантните доказателства. При липсата на поискано от работодателя сведение за заболявания на ищцата, водещи до прилагане на закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ, въззивният съд е постановил мотиви по дадените от работодателя възражения, свързани със знанието му за здравословното състояние на ищцата. Този извод не се разколебава от представения с различно съдържание болничен лист от 01.09.2011 г., липсата на подадено до работодателя уведомяване за трудоустрояването на ищцата, нито пък от това дали по време на течение на отпуск по болест ищцата е била на работното си място или не.
Твърдението на касатора за съществуваща противоречива практика по посочените правни въпроси не се подкрепя с копия на влезли в сила решения, установяващи подобна практика, което, само по себе си е достатъчно основание, съобразно задължителните указания, дадени от ВКС в т. 3 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, за недопускане на касационното обжалване. Отделно от това, цитираната по-горе практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК с оглед уеднаквяване на практиката на съдилищата, сочи, че дори и противоречива такава да е съществувала преди постановяването на решенията на ВКС, противоречието е вече преодоляно. Накрая, касаторът не обосновава защо приема, че по поставените въпроси е необходимо вече постановената практика на ВКС да се изостави или да се измени с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото, поради което не може да се счете, че е обосновано и допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2460 от 25 март 2016 г., постановено по гр.д. № 4240/2015 г. по описа на Софийския градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: