О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 6
София, 05.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2936 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. на Р. Б., чрез прокурор Е. Х. – прокурор в апелативната прокуратура в , против решение № 54 от 13 май 2016 г., постановено по в.гр.д. № 88/2016 г. по описа на апелативния съд в гр. Бургас в частта му, с която е потвърдено решение № 581 от 29 декември 2015 г., постановено по гр.д. 905/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Бургас в частта му за осъждането на П. на Р. Б. да заплати на Х. М. М., с адрес в [населено място], сумата от 15000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди поради неоснователно повдигнато обвинение в извършване на престъпление, за което първоначално е било одобрено споразумение и е било определено наказание „лишаване от свобода” за срок от една година, но след възобновяването на наказателното производство е постановена оправдателна присъда.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението на въззивния съд по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Подчертано е, че както първата, така и втората инстанция са отхвърлили като неоснователен довода на касатора за прилагане на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ и намаляване на присъденото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, при все че ищецът е виновно допринесъл за настъпването на съставомерните последици на деликта с поведението си като е направил пред органите на досъдебното производство и е поддържал пред първоинстанционния съд самопризнание за извършване на инкриминираното деяние по чл. 343Б, ал. 2 НК, респективно е депозирал и поддържал в хода на досъдебното производство самопризнание при разпита му в качеството на обвиняем, подписал е съответните документи и се е съгласил с определеното му наказание, като при възобновяването на производството ВКС е констатирал, че липсват пороци на волеизявлението на М. при сключване на споразумението по Глава ХХІХ НПК. Възражението на прокуратурата е сторено още с отговора на исковата молба пред първата инстанция и пред въззивния съд с въззивната жалба, поради което е било необходимо съдът да изследва доколко неговото поведение е в причинно-следствена връзка с вредоносния резултат. Касаторът счита, че съпричиняването по смисъла на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ винаги е налице в случаите, когато пострадалият недобросъвестно се е набедил в извършване на престъпление и е направил неистински самопризнания за авторството на деянието. Твърди се, че искът безспорно е доказан в своето основание, но присъденият размер на обезщетението е необосновано завишен именно поради несъобразяването на правилото на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, вр. чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът Х. М. М. от [населено място], представляван от адв. К. К., в отговор на касационната жалба изтъква доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Въззивният съд е съобразил данните по делото – от привличането на ищеца като обвиняем до влизането в сила на оправдателната присъда е изминал период от по-малко от три години, за това време ищецът е бил задържан под стража и приведен в затвора за изтърпяване на определеното наказание от една година и е освободен при решението на ВКС за възобновяване на наказателното производство. Независимо от продължителния престой в затвора обаче съдът е преценил, че не са доказани неимуществени вреди от изключителен характер, които да обосновават приетия от първата инстанция за справедлив размер на обезщетението от 30 хиляди лева – не било доказано влошеното отношение на останалите затворници да е във връзка с предходната служба на ищеца като полицай; не били представени доказателства за сериозно влошаване на здравословното състояние на ищеца и възникване на определено заболяване. Същевременно установените по делото силен страх, срам, притеснение от влизането в затвора, престоят му там при съзнание за невинност, тревогите от продължаването на наказателното производство след възобновяването му от ВКС, са приети за причинени вреди, но в обезщетими с 15 хиляди лева. Съдът приема, че прокуратурата със завишена интензивност на наказателното преследване е поддържала обвинението спрямо ищеца, независимо от указанията на ВКС, което е довело до продължаване на срока на наказателното преследване с още две години, а високата степен на увреждане на личната сфера на ищеца е обоснована и с изтърпяването на наказание лишаване от свобода по присъда, която впоследствие е отменена и лицето е оправдано. Искът е счетен за обоснован, без да е необходимо да са специално доказвани негативни психически изживявания, свързани с несигурността от живота извън семейната среда, драстичната промяна в условията на живот в затвора и откъсването от близки и приятели, а доказани са загубата на тегло, тревожност, страх. За неоснователно е счетено възражението на касатора за наличие на основание за намаляване на отговорността по чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, като е прието, че първоначалното признаване на авторството на деянието не може да доведе до извод за съпричиняване във вредоносния резултат с оглед правото на защита на обвинения в наказателното производство и неговото право да избира защитната си позиция, а самопризнанието на лицето при постигане на споразумение не освобождава органите на предварителното производство от задължението да събират доказателства за разкриване на обективната истина, нито намалява отговорността на държавата за вреди при незаконно обвинение, приключило с оправдателна присъда, постановена поради недоказаност на предявеното и поддържано срещу лицето след възобновяване на наказателното производство обвинение.
К. съд приема, че поставеният от касатора правен въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване.
Поддържа се, че в нарушение на практиката на ВКС е разрешен въпросът следва ли съдът да прилага разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ във връзка с нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, и налице ли е основание за това, когато пострадалият виновно е допринесъл за настъпването на съставомерните последици, като е депозирал и поддържал направено доброволно и по своя воля самопризнание по въведеното обвинение пред органите на досъдебното производство и съда. Касаторът сочи, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с ТР № 3/2004 г., т. 3, ОСГК, решение № 244 по гр.д. № 1205/2012 г., ІV г.о., ВКС, и решение № 1017 по гр. № 524/2004 г., ІV г.о., ВКС. В т. 3 на ТР № 3/2004 г. при отговор на въпроса при какви условия следва да се приеме, че е осъществено допринасяне на вредоносния резултат от страна на пострадалия или увреждане по изключителна негова вина, което освобождава държавата от отговорност за вреди, щом като деликтът се изразява в незаконност на действията на държавния орган, ОСГК възприема, че държавата не отговоря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, и в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност; ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговоря, а ако само е допринесъл – обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Безспорно е в случая, че увреждането не е причинено по изключителна вина на пострадалия, а при твърдението за допринасяне за настъпването на вредоносния резултат, по общите правила съдът е необходимо да подложи твърдението на преценка, както е сторено в случая. Ето защо не се обосновава нарушаването на практиката на ВКС, установена в т. 3 на ТР № 3/2004 г., ОСГК. Становището на състав на ВКС, дадено в соченото от касатора решение № 1017 по гр.д. № 524/2004 г., ІV г.о., постановено по реда на отменения ГПК (поради което всъщност соченото от касатора основание във връзка с този акт на съда е по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), а именно – касаторът виновно е допринесъл за увреждането като пред предварителното следствие е признал, че е осъществил съответното деяние, което налага приложението на чл. 5, ал. 2 ЗОДВПГ /сега с изменено заглавие/, е преодоляно с постановяването на другото сочено от касатора решение на ВКС – решение № 244 по гр.д. № 1205/2012 г., ІV г.о., в което, съобразявайки се с постановките на р. ІІ на ППВС № 4/1968 г. и разясненията в т. 3 на ТР № 3/2004 г., ОСГК, ВКС приема, че когато е установено, че пострадалият виновно е допринесъл за увреждането, обезщетението се намалява съобразно степента на съпричиняване. К. съд подчертава, че когато след привличане на лицето като обвиняем, то е извършило признание в авторството на деянието, това му процесуално поведение не може да доведе до извод за съпричиняване на вредоносния резултат, с оглед правото на обвинения в престъпление да избира защитната си позиция. В противовес е посочено, че в случаите, когато пострадалият с действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение – направил е недобросъвестно неистински признания; въвел е органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства или да се забави или опорочи разследването на престъпление, то дължимото обезщетение следва да бъде намалено на основание чл. 5, ал.2 ЗОДОВ, тъй като настъпилия от наказателното преследване вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведението на пострадалия. Като основание за прилагане на сочената разпоредба са посочени и случаите, когато пострадалият недобросъвестно се е набедил в извършване на престъпление; когато лично се е явил пред органите на досъдебното производство и е направил неистински признания за авторство на престъплението; личното явяване на дееца пред органите на досъдебното производство с признание за извършено престъпление е законен повод за започване на разследване (чл. 208 НПК), поради което доказателствата са самонабеждаване в извършване на престъпление несъмнено обуславят извод за принос на пострадалия в понесените вреди от наказателното преследване. Настоящият съдебен състав споделя даденото тълкуване.
В разглеждания случай не може да се приеме, че настъпилият в наказателното преследване вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведението на пострадалия. Ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем с постановление на прокуратурата от 4 юли 2012 г., и двадесет и три дена по-късно е било постигнато споразумение, с което му е наложено наказание една година лишаване от свобода, което е следвало да се изтърпи при първоначален строг режим, и ищецът е бил лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години. От представения по делото протокол за разпит на обвиняем е видно, че при първоначалния си разпит ищецът не е признал каквато и да е вина по повдигнатото му обвинение, а напротив – във връзка с оспорването на твърденията за осъществено престъпление в постановлението за привличане на обвиняем, са искани доказателства. Същото становище е поддържано от ищеца и в съдебното производство по вземане на мярка за неотклонение. Едва в споразумение за решаване на наказателното производство от 26 юли 2012 г. ищецът се признава за виновен в извършване на повдигнатото му обвинение, подписал е декларация по чл. 381, ал. 6 НПК и се е признал за виновен в публичното съдебно заседание преди одобряването на споразумението.
При тези обстоятелства следва да се приеме, че с поведението си ищецът не е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Ясно е установена именно хипотезата, разглеждана в соченото, постановено по реда на чл. 290 ГПК, и задължително за съдилищата, решение на ВКС – след привличане на лицето като обвиняем, то е извършило признание в авторството на деянието. Както приема касационният съд, това му процесуално поведение не може да доведе до извод за съпричиняване на вредоносния резултат, с оглед правото на обвинения в престъпление да избира защитната си позиция. Ето защо не се разкриват основания за допускане на касационното обжалване както по изрично поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и по основанието на т. 2 на същия текст.
При този изход на делото в касационната инстанция е основателно искането на ответника в касационното производство за присъждане на сторените разноски по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 54 от 13 май 2016 г., постановено по в.гр.д. № 88/2016 г. по описа на апелативния съд в гр. Бургас в обжалваната му част.
ОСЪЖДА П.на Р. Б. да заплати на Х. М. М., с адрес в [населено място], [улица], сумата от 800,00 (осемстотин) лева разноски по договор за правна защита и съдействие.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: