О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 48
София, 23.01.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 18.10.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 493 /2016 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. С. П. от [населено място], чрез адв.Ив.Д., против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 317 от 23.10.2015 г., по в.т.д.№ 456/2015 г., с което е потвърдено решението на Хасковския окръжен съд № 43 от 07.05.2015 г., по т.д.№ 9/ 2015 г. за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец, срещу [фирма], гр. Х. иск по чл.71 ТЗ.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на две групи въпроси на материалното и процесуално право, определени за значими за изхода на делото, а именно: 1.1.„Приложими ли са институтите на облигационното право при преценка законосъобразността на решенията на органи на търговско дружество?”; 1.2. „Длъжен ли е в решението си въззивният съд да се произнесе по всички искания и възражения на страните и да изложи правните си изводи по отношение на тях?”; 1.3. „Допустимо ли е въззивният съд да основе решението си на обстоятелства, които не са въведени с възражения на ответника в предвидените от закона процесуални срокове?” и 2.1. „Има ли значение за извода дали е налице предвидения в Устава на дружеството кворум за заседанията на СД на АД на какви конкретни причини се дължи отсъствието на даден член от този орган?”
По отношение първата група въпроси жалбоподателят поддържа, че разрешаването им от въззивния съд е в противоречие със задължителната съдебна практика, а по отношение на втората – отсъствие на формирана задължителна практика на касационната инстанция, поради което произнасянето на ВКС би имало значение за точното прилагане на закона и разкриване точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването и, което би подпомогнало съдилищата при разрешаване на аналогични казуси и би осуетило формирането на противоречива или погрешна съдебна практика.
За илюстрация на поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени по първия въпрос: ТР № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС , по втория въпрос – решения по чл.290 ГПК на ВКС: № 323 от 18.05.2010 г., по гр.д.№ 1338/2009 г. на ІV г.о. и 230/11.02.2013г., по т.д.№ 1090/2011 г. на ІІ т.о., а по третия въпрос – решение по чл.290 ГПК с № 243 от 30.07.2013г., по гр.д.№ 479/2012 г. на ІV г.о.
Ответникът по касационната жалба [фирма], гр. Х., чрез процесуалния си представител- адв. М.Ц. – Х., в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Изразил е и несъгласие с въведените касационни основания, намирайки ги за неоснователни, поради което иска потвърждаване на обжалвания въззивен съдебен акт.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за доказана, съобразно въведената с чл.154 ГПК доказателствена тежест, че ищцата притежава качеството на акционер в ответното АД към момента на предявяване на иска по чл.71 ТЗ, поради което е преценил като неоснователно възражението на ответника за неговата недопустимост, поради отсъствие на изискуемата се материалноправна легитимация за ищцовата страна. Позовавайки се на въведените с исковата молба факти и обстоятелства, сочещи на твърдения за нарушени членствени права на М. П., с атакуваните решения на Съвета на директорите на ответното акционерно дружество, взети на проведеното на 13.01.2015 г. заседание по т.1, т.2 и т. 3 от дневния ред, както и на качеството и на член на този колективен орган на АД, решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е изградил правен извод, че в случая е налице оспорвания от ответника правен интерес от предприетата по реда на чл. 71 ТЗ искова защита, която при конститутивните искове, какъвто е и предявеният, тя се презумира и е отхвърлил, като неоснователно и следващото възражение на ответната страна за недопустимост на исковата претенция. По съществото на спора, въззивната инстанция, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото е счела за недоказани в процеса въведените от ищцата основания за отмяна на взетите на 13.01.2015 г. от СД решения. За да достигне до този извод съставът на въззивния съд е приел за установено както надлежното известяване на ищцата, като член на визирания управителен орган, за насроченото по инициатива на изпълнителния директор и проведено на 13.01.2015 год. заседание, чрез своевременно връчена й на 22.12.2014 г., чрез нотариус с рег.№ 78 на КЧН, покана съдържаща дневен ред, който е бил спазен, така и определеността на мястото, на което е проведено процесното заседание. По отношение наведените в исковата молба нарушения по процедурата за провеждане на процесното заседание на СД – формирания кворум и мнозинство при вземане на решения, Пловдивският апелативен съд е изложил подробни съображения за тяхната неоснователност, аргументирани с уставната разпоредба на чл.50, изр.2 от устройствения акт на ответното АД и проявената злоупотреба с права от ищцовата страна, която последна сама по себе си изключващ възможност да черпи права от това си недобросъвестно поведение. С оглед съдържанието на взетото решение по т.1 от обявения дневен ред на заседанието на СД, обективирано в приложения по делото протокол, което подробно е обсъдил, въззивният съд е счел за неоснователен и довода на въззивника – ищец за неговата незаконосъобразност, поради противоречието му с императивната разпоредба на чл. 221, т.7 ТЗ , възпроизведена в чл.36, т.6 от Устава на ответника. Посочено е, че в случая установеното с визираната законова повеля правомощие на ОС на съдружниците не е нарушено, доколкото изрично с оспорваното решение годишния финансов отчет на акционерното дружество се внася в ОС на акционерите за неговото окончателно приемане и одобрение, за което предхождащото му приемане или не от СД е ирелевантно. По отношение останалите твърдяни от ищцата нарушения на взетите от СД решения съставът на Пловдивския апелативен съд е изложил съображения за тяхната неоснователност, аргументирани както с нормативно определеното в чл.179 ТЗ задължение на лицата, представляващи акционерното дружество, да осигурят вписване в книгата за акционерите на обстоятелствата, подлежащи на регистриране и на настъпилите в тях промени, така с характера акциите на [фирма], гр. Х. и с правомощията на СД – колективен орган на управление на дружеството – ответник, комуто е в прерогативите да определи персонално съхраняващия Книгата на акционерите. Поради това и доколкото извършената чрез процесното решение промяна на временния държател на визираната книга, е ирелевантна за правата на ищцата М. П., като акционер, нито се отразява на обема на същите, то според съжденията в съобразителната част на обжалваното решение, отсъства и основание за неговата отмяна. С аргументи, основани на чл.167, ал.2 ТЗ и на произтичащо от сочената разпоредба право на всеки акционер да получи акции срещу представени от него временни удостоверения, съобразно конкретна установена за дружеството процедура, изборът на която несъмнено е в компетентност на СД, въззивната инстанция е отрекла основателността и на твърдяното в исковата молба основание за отмяна на взетото решение е по т.3 от дневния ред на проведеното на от 13.01.2015 г. заседание, като незаконосъобразно – нарушаващо конкретни членствени права на ищцата, като акционер.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване и който е основна предпоставка по см. на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение , за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая формулираните от касатора въпроси № 1.1. и № 1.3 , може да са важни, но са хипотетични и без връзка с решаващите правни изводи на въззивния съд, поради което неотговарящи на посоченото изискване не обосновават общата предпоставка за достъп до касация.
Изводът на въззивния съд относно законосъобразността на протоколно решение по т.3 от дневния ред на процесното заседание на СД е изграден единствено въз основа съдържанието на същото и вида на ответното търговско дружество, а не с оглед въведено от последното, като страна в процеса, несвоевременно възражение или довод, както голословно се поддържа от касатора.
Единствено за прецизност следва в тази вр. да се посочи, че злоупотребата с право –анормално/ недобросъвестно/ упражнение на субективни права от техните титуляри, е предмет както на забранителната конституционна разпоредба на чл.57, ал.2 от Конституцията, така и на чл.289 ТЗ. Следователно злоупотребата с право е присъща не само на облигационното право, респ. на други отрасли и подотрасили на правото, но и на търговското право. Поради това преценката на поведението на ищцата, с оглед проявено от нейна страна поведение, квалифицирано като злоупотреба с права, с която недобросъвестност допълнително е аргументиран постановения краен правен резултат в обжалвания въззивен съдебен акт, не е извън търговския характер на делото.
Релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК е поставеният в изложението на жалбоподателя процесуалноправен въпрос № 1.2. Свързан със задълженията на въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора и тяхното спазване, този въпрос има обуславящо значение за крайния изход на делото.
Недоказано по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. В случая въззивният съд изцяло е съобразил установената практика на ВКС, част от която цитирана и с касационната жалба, като в изпълнение на служебното начало и правомощията си по чл.269 ГПК, разяснени в т. на ТР № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС се е произнесъл по основателността на наведените с въззивната жалба оплаквания и е извършил самостоятелен анализ на всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за възникналия правен спор факти. В съобразителната част на обжалвания съдебен акт решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е дал подробен отговор и на всички своевременно въведени от страните доводи и възражения, като въз основа на съвкупната преценка на същите с доказателствения материал по делото крайния правен изводи за неоснователност на предявения като конститутивен иск по чл.71 ТЗ.
Що се касае до правилността на тази преценка, с която всъщност се изразява несъгласие от жалбоподателя, то тя не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване, доколкото евентуалната опороченост на приетите въз основа на нея за установени факти и обстоятелства, отразяваща се на обосноваността на постановения съдебен акт не е предмет на контрол в производството по чл.288 ГПК.
Въпрос № 2.1. няма характер на значим правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като с произнасянето си въззивния съд е приел, че мнозинството, с което са взети решенията на СД е релевантно за тяхната законосъобразност, но с оглед преценката на конкретните доказателства по делото е изградил правен извод, че в случая е доказано това изискване да е изпълнено. В този см. така формулиран въпросът е фактологически, а не правно обусловен. При отсъствие на общата предпоставка за достъп до касация за състава на касационната инстанция, съгласно задължителните разяснения в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, отсъства задължение да се произнесе по основателността на съответното поддържано селективно основание.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което с оглед изхода на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на касационната инстанция не се произнася по отговорността за същите.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 317 от 23.10.2015 г., по в.т.д.№ 456/2015 год., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: