Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
3596_16_opr_288_38a_zjsk_peintres
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 53
София, 31.01.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 3596 /2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. Х. Г. срещу въззивно решение № 2299 от 21.03.2016 г. по възз.гр.д. № 15248 /2015 г. на Софийския градски съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което е уважен иск на А. В. И. срещу жалбоподателя с правно основание чл.38а ЗЖСК за предаването на апартамент в [населено място].
Насрещната страна А. В. И. твърди в писмен отговор, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск, за който не е налице ограничение по чл.280,ал.2 ГПК за касационно обжалване.
Въззивният съд е направил фактически изводи въз основа на обсъждане на събраните по делото доказателства. Въз основа на фактическите изводи е приел правни изводи, между които и следните: правният субект ж.с.к. „Български художник” (нататък и само ж.с.к.) е придобил от правния субект Съюз на българските художници (нататък и С.), права на собственост върху индивидуализирани в мотивите терени, които са придобити от С. в резултат на отреждане и отчуждаване срещу заплащане на обезщетения. Изложени са съображения за валидността на сделките, сключени след решения на органите на субектите и от надлежни представители. Обсъден е договор от 22.10.1991 г. между ж.с.к. и „Строителна фирма МБ” (СФ М. Б.) за извършване на СМР, срещу правото строителят да се разпорежда с 50 обекта, както и развалянето на договора през 1995 г. и че от представените по делото доказателства не е установено процесният апартамент да попада сред 50-те обекта. Върху земята, върху които е придобила право на собственост в съсобственост с друг правен субект, на ж.с.к. е издадено разрешение за строеж включително за жилищната сграда, в която се намира процесният апартамент. Сградата е изградена, така ж.с.к. е придобила права върху сградата и процесния апартамент, съответни на правата и на собственост върху земята и има правото да води иск за защита на правото си за целия апартамент. Установен е изборът на ищеца за член-кооператор и разпределяне на него на процесния апартамент.
През 1992 г. „Строителна фирма МБ” е сключила писмен договор за продажба на процесния апартамент с трето за спора лице К. М. и е поел задължение да я снабди с документ за собственост след завършване на строителството и подписване на акт 16. М. допуснала ответника в процесния апартамент, двамата живеели във фактическо съжителство (на семейни начала).
Въззивният съд е изложил доводи за неоснователност на възражението на ответника за придобиване на процесния апартамент чрез давностно владение:
Давност може да тече от изграждането на процесния апартамент в груб строеж. Ответникът е допуснат в апартамента през 1996 г. от М., двамата установяват фактическа власт. Не е установено ответникът да е изразил намерение да владее и свои имота, в който е допуснат от владелеца М.. Затова ответникът има качеството на държател на имота по чл.68,ал.2 ЗС съгласно устно споразумение за заем за послужване по чл.243 ЗЗД, въз основа на което е допуснат да живее на семейни начала с М.. Тя владее имота изцяло с намерение за своене, като упражнява фактическа власт лично и чрез ответника. Ответникът придобива фактическата власт като държател от М., поради което държи имота за нея, С това е оборена презумпцията на чл.69 ЗС за своене. Не е установено ответникът с едностранни действия или по съгласие на М. да е променил основанието, на което е упражнявал фактическа власт и да го е превърнал в намерение за своене за себе си, нито да е демонстрирал подобно намерение по отношение на владелеца М.. Не се установява и последващо завладяване. Изложени са подробни съображения за необходимостта от промяна на намерението за преобръщане на държането във владение, произтичащо от един от признаците на владението – да е явно.
Не се спори между страните, че К. М. е починала преди предявяване на иска срещу ответника и че ответникът И. Г. не е неин наследник. в отговора на исковата молба (л.63) и в защитата си (на л.3, който е л.111 по делото, в абзац 3 от писмените си бележки пред СРС) ответникът по иска признава, че К. М. не е придобила вещни права въз основа на договора със строителната фирма на Б. „Строителна фирма МБ”.
Жалбоподателят навежда довод за недопустимост на иска (макар да иска само отхвърляне на иска, а не обезсилване на въззивното решение като недопустимо), поради наличие на друго висящо производство по иск на ж.с.к. „Български художник” срещу К. М., която го е допуснала да живее в процесния апартамент, заведен преди иска, по настоящото дело. Извежда правни въпроси за допустимост на иска в подобна хипотеза.
Настоящият състав намира, че няма съмнение за недопустимост на иска по чл.38а ЗЖСК, разгледан по настоящото дело. Разпоредбата предвижда възможност за предявяване на иск за изваждане срещу всеки, който се намира без основание в определеното на член-кооператор на ж.с.к. с разпределителния протокол жилище, т.е. възможност да се води и провежда иск срещу повече от един ответник – срещу всички, които се намират в имота без основание. Тъй като се твърди, че ответниците по двете дела са различни, не е налице и хипотезата, предвидена в чл.126 ГПК, която предвижда страните по двете дела да са същите.
Поради липсата на съмнение за допустимост на иска изведените правни въпроси, които описват хипотеза на висящност на два иска на член-кооператор на ж.с.к. срещу два различни ответника за един и същи апартамент не са обуславящи.
Жалбоподателят извежда процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд като инстанция по същество да прецени всички доказателства по делото в тяхната взаимовръзка, за който твърди, че е налице основание по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК, като сочи и представя съдебни решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, в които е прието, че въззивният съд има такова задължение.
Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди от жалбоподателя, а в съответствие с установената практика. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства за релевантните за спора обстоятелства, включително тези, за които жалбоподателят твърди, че не са обсъдени – нот. акт № 162 /1975 г. (от които съдът установява права на С., върху имотите, които по-късно са прехвърлени на ж.с.к.) и договор от 22.10.1991 г. за СМР със „Строителна фирма МБ”. Въззивният съд е обсъдил доказателствата, за които в касационната жалба се твърди, че не са обсъдени – нот. акт 162 /75 г. и договор от 22.10.1991 г.за СМР, а след това се твърди друго – че са преценени неправилно. Всъщност въззивният съд след обсъждане е приел за недоказани отделни твърдения на жалбоподателя и за неоснователни някои негови правни доводи.
Несъгласието с изводите на въззивния съд, формирани при обсъждането на доказателствата, не са основание за допускане на касационно обжалване (предвидени в чл.280,ал.1 ГПК), а доводи за неправилност (предвидени в чл.281,т.3 ГПК), които не подлежат на разглеждане в производство по чл.288 ГПК. Такъв довод, който се поддържа и в касационната жалба, е че Творческите фондове (визира се този на С.) имат характеристиката на правни субекти според закона за творческите фондове (в който не се съдържа подобна разпоредба).
Жалбоподателят извежда материалноправния въпрос: дали сред елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл.79,ал.1 ЗС се включва изискването собственикът да е уведомен за намерението на владелеца за своене на вещта, за който твърди, че е налице основание по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК.
Въпросът не е обуславящ, тъй като въззивният съд е приел, че възражението за придобиване по давност на имота от ответника е неоснователно, тъй като ответникът се е намирал в процесния имот като държател, допуснат от друго лице въз основа на договор за заем за послужване, което изключва намерение за своене..
При извод на въззивния съд, че ответникът е упражнявал фактическа власт като държател, не е обуславящ въпросът дали владението е било скрито.
Във връзка с обсъдения въпрос е изведен и процесуалноправният въпрос как се разпределя доказателствената тежест при оборване на презумпцията по чл. 69 ЗС.
Въпросът не е обуславящ, тъй като съдът не е приел, че ответникът като владелец носи тежестта да докаже, че държи вещта като своя, (обратното на установеното с правилото на чл.69 ЗС), нито е приложил по отношение на ответника неблагоприятните последици от разпределението на доказателствената тежест (чл.154,ал.1 ГПК). Въззивният съд е приел въз основа на изявленията на ответника и събраните по делото доказателства, че с установяването, че ответникът упражнява фактическа власт върху апартамента въз основа на договор за заем за послужване, е оборена презумпцията на чл.69 ЗС.
Изведен е въпросът дали при липса на писмени доказателства за началния момент на установяване на владението, е налице индиция и може да се приеме, че между съжителстващите е сключено устно споразумение за заем за послужване.
Въпросът не е обуславящ. От значение за извода за основанието, на което ответникът е упражнявал фактическа власт, което въззивният съд е определил като договор за заем за послужване, е дали ответникът е допуснат в имота от лицето, с което е установил фактическо съжителство, или не е, а не точният момент, в който имотът е завладян от владелеца, нито точният по-късен момент, в който е допуснат държателят, нито с какви доказателства са установени тези моменти. Този извод е основан на признанията на ответника, че К. М. е установила фактическа власт въз основа на договор с Б. (за който ответникът не спори, че не е прехвърлил вещни права) и че ответникът е живял в апартамента като съжител на М.. Ответникът не твърди и не доказва да е установил фактическа власт на друго основание. Изводите на въззивния съд са основани на тези твърдения, които са за неблагоприятни а ответника обстоятелства.
Поради изложеното следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Насрещната страна претендира разноски, но не е доказала, че е направила такива, поради което и на нея разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2299 от 21.03.2016 г. по възз.гр.д. № 15248 /2015 г. на Софийския градски съд, г.о.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.