О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 143
гр. София, 09.02.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4261 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] и А. А. Б. и Б. В. Н. против решение №1151/06.06.2016 г., постановено по гр.д.№ 741/2016 г. от Апелативен съд – София, І-2 състав.
Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявен иск с правно основание чл.49 ЗЗД. Съдът е приел, че между страните по делото не се спори, а и от представените пред първоинстанционния съд писмени и гласни доказателства се установява че на 10.06.2013 г. , синът на двамата ищци е починал вследствие на удавяне в напоителен канал, както и обстоятелството, че процесният напоителен канал е предоставен за стопанисване на ответното дружество. Прието е, че спорни обстоятелства в процеса в процеса са налице ли е виновно поведение на служителите на ответното дружество, изразяващо се в неизпълнение на вменените им от закона задължения по обезопасяване на канала , както и относно естеството и съдържанието на задължението за обезопасяване и обстоятелството какъв е размерът на претърпените от двамата ищци неимуществени вреди, както и налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, предвид доводите на ответника за неупражнен родителски надзор и доброволно влизане в канала с цел плуване и доводите на ищеца за липса на съпричиняване. Приети са за неоснователни доводите на ответника за липса на задължение за обезопасяване на процесния напоителен канал чрез поставяне на парапети или мрежи в участъка на инцидента, тъй като непоставянето на парапети или пояс от нискостеблени растения е по естеството си неизпълнение на установено от закона задължение, поради което е възприето, че поведението на ответното дружество по липса на обезопасяване се явява противоправно, а доводите на ответника за неговата липса – неоснователни. Прието е за установено, че двамата ищци понесли изключително тежко смъртта на сина си. Същите живеели заедно като задружно и сплотено семейство, полагали грижи за сина си и останалите си четири деца. След инцидента ищцата се състарила видимо, посещавала лекари, двамата ищци често ходели на гробищата и на канала с надеждата да срещнат детето си. Съдът е приел, с оглед възрастта на пострадалия, отношенията му с ищците и конкретните обстоятелства около произшествието, че сумата от по 100 000 е справедлива компенсация за претъпените от всеки от тях неимуществени вреди . Прието е, че ищците са живеели от дълго време в селото, поради което същите са били известени да местонахождението на канала и опасността от удавяне в същия, като по тази причина последните е следвало , в рамките на задължението за родителски надзор и грижи да предупредят децата си за съществуващата опасност и да ги предпазват отиване в близост до канала, особено без възрастен придружител. В конкретния случай, съдът е приел, че синът на ищците е оставен без непосредствен родителски надзор за времето , необходимо за придвижване до канала, а конкретната цел на отиване на мястото на инцидента и на навлизането в канала – за плуване са в нарушение на забраната и предупреждението за конкретна опасност върху предупредителните табели. По изложените съображения въззивният съд е приел, че пострадалият е допринесъл с 80 % за настъпване на вредоносния резултат, като по тази причина е намерил предявените претенции за основателни до размера на сумата от по 20 000 лева за всеки от ищците.
В изложенията към двете касационни жалби се сочи правния въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определянето на обезщетение за неимуществени вреди, предвид сочения принцип за справедливост. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
В изложението на касационните основания от касаторите – ищци се сочат и правни въпроси, свързани с определянето на степента на съпричиняване от страна на пострадалия, както и начина за определянето му от съда. Твърди се, че по този правен въпрос съдът е процедирал в противоречие със задължителна съдебна практика – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Степента на съпричиняване, както и действията, довели до това, е въпрос на преценка на фактите по спора във всеки един отделен случай, като съдът следва да обсъди релевантните факти и да приеме и посочи с какво свое поведение, пострадалия е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. В случая, въззивният съд е посочил поведението на пострадалия, с което според него той е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, като в този смисъл липсва соченото противоречие със задължителната съдебна практика, цитирана от касаторите – ищци. Проверката на фактите по спора от друга страна, е въпрос, който не следва да се обсъжда в производството по чл.288 ГПК, доколкото касае обосноваността на съдебното решение, а необосноваността, като порок на съдебното решение, не е сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК, а нейното евентуално наличие следва да се преценява едва след като касационното обжалване бъде допуснато. В тази насока е неотносим и поставения въпрос от касатора – ответник относно възможността съдът да постанови решението си въз основа на онези факти, които приема за доказани и установени по делото, без да обсъди останалите доводи на страните. В правомощията на съда е да възприеме част от фактите, сочени от страните за доказани, което е сторил съда в конкретния случай, като не възприеме останалите, които противоречат на възприетите от него. В случая, съдът е изложил подробни мотиви защо възприема така описаната от него фактическа обстановка, като проверката на тези факти съобразно доказателствения материал по делото е въпрос на обоснованост на съдебния акт, проверката на която е недопустимо да се извърши в настоящото производство.
Съдът не е променил правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд, а е разгледал предявения иск на същото правно основание, поради което поставения правен въпрос в тази насока е неотносим.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1151/06.06.2016 г., постановено по гр.д.№ 741/2016 г. от Апелативен съд – София, І-2 състав.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.